ниски възвишения и на места осеяна с езерца — див и като цяло монотонен и доста потискащ пейзаж.
— Колко свеж и приятен е въздухът тук и колко красива е пурпурната пустош! — оживено възкликна младата жена.
— Точно така, красиво е, скъпа моя. Ето как искам да виждам своето дете — ведро и щастливо, а не тъжно и нещастно като болно птиче. Винаги бъдете такава, скъпа, винаги.
— Ти си мила старица, добра ми Дулчибела — каза младата дама и нежно постави крехката си длан в ръката на старата си дойка. — Винаги си с мен, където и да отида.
— Такава си е Дулчибела — отвърна пълната старица, която си падаше по удобствата, обичаше госпожица Алис повече, отколкото много майки обичат собствените си деца, и беше отговаряла на същите думи и по съвсем същия начин хиляди пъти през живота си.
Младата дама отново се загледа през прозореца — не просто се наслаждаваше на гледката пред погледа си, по изражението й се четеше тревога, докато, подала глава навън, се взираше напред, сякаш очакваше да зърне нещо конкретно.
— Помниш ли групата стари дървета в края и порутената мелница на един хълм? — внезапно попита тя.
— Ами, май си ги спомням, госпожице Алис — отвърна Дулчибела, която не бе особено наблюдателна. — Май си ги спомням.
— Много добре ги помня, но не помня точно къде се намираха. А когато минавахме оттук последния път, беше тъмно — промърмори младата дама no-скоро на себе си, отколкото на Дулчибела, на която не разчиташе много в такива случаи. — Дали да не попитаме кочияша?
Тя почука на прозорчето откъм кабинката и направи знак на кочияша, когато той погледна през рамо. Когато мъжът спря, Алис отвори предния прозорец и попита:
— Малко по-нататък има едно село, нали?
— Да, госпожо, Шълдон. На малко повече от две мили.
— Преди селото вляво има горичка от високи дървета и една стара мелница — продължи красивата млада дама пребледняла.
— Да, казваме й мелницата на Грайс, ама тя от много време не работи.
— Да, така е наистина. Има и един път, който завива наляво точно под старата мелница, нали?
— Това ще да е пътят към Чърч Каруел.
— Трябва да изминеш три мили по този път.
— Ама това е голямо отклонение, госпожо — три мили натам и три обратно, не знам дали конете ще издържат.
— Налага се да опиташ, ще ти платя. Чуй ме — снижи глас тя, — има една къща, стара къща, на пътя за долината на Каруел. Казва се Каруел Грейндж. Знаеш ли я?
— Да, госпожо, ама там не живее никой.
— Не е вярно. Живее една старица, с която се налага да се срещна. Искам да отида там, така че трябва да го направиш — няма да се бавя много, — освен това не бива да казваш на никого. Ще ти дам две лири.
— Добре — отговори кочияшът и се вгледа в бледото лице и в големите тъмни очи, които напрегнато се взираха в него през прозореца. — Добре, госпожо, ще напоя конете в Грейндж и се надявам, че няма да имате нищо против да почакате да им дам и малко овес?
— Не, разбира се. Направи, каквото трябва, но ме чака още много път преди залез, затова няма да се бавиш повече от необходимото, нали?
— Да тръгваме тогава — рече мъжът, обърна се бързо към конете и каретата отново пое напред.
Младата дама затвори прозорчето и за няколко минути се облегна на мястото си.
— Къде отиваме, скъпа госпожице Алис? — попита Дулчибела, която смътно долови, че ще се отклонят от прекия път за дома, и се боеше от стария господар на Уайвърн като повечето останали хора в имението.
— Съвсем наблизо. Нищо съществено. Дулчибела, ако ме обичаш, както твърдиш, не бива да обелваш и дума за това пред нито една жива душа в Уайвърн или където и да било, обещаваш ли?
— Познавате ме, госпожице Алис, не дърдоря пред никого. Обаче не ми е приятно, че надушвам нещо като тайна. Мразя тайните.
— Не се страхувай — не е важно. Нямаше да е тайна, ако хората не бяха неразумни, а и вероятно няма да остане тайна за дълго, — само ми бъди вярна.
— Да ви бъда вярна ли? Че на кого друг да съм вярна, ако не на вас, скъпа? От устните на старата Дулчибела няма да се отрони и дума пред никого. Нали не е далеч?
— Съвсем наблизо е, струва ми се. Трябва само да се срещна с една старица и да получа от нея сведения — нищо особено, просто не искам да се говори за това и знам, че няма да го направиш.
— Нито дума, скъпа. Няма да говоря с никого, не и аз, за нищо на света.
След още няколко минути минаха по моста над един буен поток и каретата зави наляво по страничен път под сянката на високи и достолепни брястове, над които се виждаше останалата без покрив висока постройка на старата мелница. Пътят бе съвсем празен и отначало това бе самота, която хармонираше с дивата пустош и с меланхолията на блатистата местност, които прекосяваха. Скоро обаче възвишенията от двете страни се приближиха и станаха по-стръмни, а пръснатите храсти се скупчиха на групи и се извисиха в дървета, които по-нагоре по пътя се сгъстиха. Бреговете на потока също станаха по-стръмни, по-високи и по-мрачни. Показаха се отвесни скали с дървета и с шубраци. Падината, в която бяха навлезли до старата мелница, бе станала по-дълбока и вече се бе превърнала в тъмна долчинка, обрасла с гора и тънеща в почти пълна тишина, нарушавана единствено от стенанието и от ромона на потока, виещ се между камънаците и къпинаците над невидимите си дълбини. Тесният път минаваше покрай средната част на тази меланхолична долчинка, а близо до мястото, където се намираха в момента, започваше да се изкачва. Докато каретата бавно преодоляваше наклона, в плътната сянка малко пред тях се появи открита карета — очукана, наета и невзрачна, — която се спускаше към тях. Пътят беше толкова тесен, че двете карети не можеха да се разминат безопасно. На места това неудобство се преодоляваше благодарение на извивката на брега и отсрещната карета спря тъкмо в едно от тези разширения. На доста наклонената задна седалка седеше висока жена, вдигнала крака върху възглавница на отсрещната седалка. В карета нямаше никой друг. Беше загърната в наметка от с туид, а в момента кочияшът се бе обърнал с лице към нея и явно получаваше някакви нареждания.
Откакто каретата навлезе в този потискащ участък пътя, госпожица Мейбъл ставаше все по-неспокойна, бледа и притихнала, и докато напредваха, не откъсваше поглед от прозореца. Щом зърна спрялата карета отпред младата дама се скова от внезапен страх, придружен вероятно от далечно предчувствие.
ГЛАВА З
ГРЕЙНДЖ
Обтегнатите нерви на децата изпълват с призраци детската стая. Подобни фантасмагории предизвиква моралната и умствената тъма на напрегнатото очакване. Сърцето на Алис Мейбъл замря, а страните й пребледняха, докато наблюдаваше с ирационална тревога спрялата карета.
Изпитваше обаче усещането за огромен залог, за огромна безпомощност, за огромна, но неопределена нередност, каквато през отминалите пиратски времена изпитал морякът на вахта на богат галеон при вида непознати платна в открито море — неизменно вдъхващ тревога обект на хоризонта.
Безпокойството на госпожица Алис Мейбъл не намаля, когато тя видя кочияша на другата карета да слиза, хваща поводите на конете и да ги повежда напряко на пътя достатъчно, за да го прегради, което явно правеше по нареждане на дамата в каретата.
Стигнаха до препятствието и нейният кочияш спря конете. Госпожица Мейбъл отвори прозорчето и надникна навън. Видя висока дама, полегнала и загърната с наметка, както вече казах. Не можеше да зърне лицето й, защото то бе плътно забулено, но дамата вдигна към ухото си ръката, от която бе свалила ръкавицата си, и тази ръка не беше нито млада, нито изискана — напротив, беше издължена и мъжка, с изпъкнали вени и сухожилия. Жената явно слушаше внимателно, а забуленото й лице бе извърнато настрани, за да може ухото й да е към събеседника по време на очаквания разговор.
Госпожица Алис Мейбъл забеляза, че кочияшът се спогледа с нейния кочияш по начин, който издаваше,
