че са стари познайници.
— Пуснете ни да минем — каза кочияшът на госпожица Мейбъл.
— Къде отивате? — попита другият и направи с палеца си знак през рамо към загърнатата в туид дама отзад, като в същото време се изплези и намигна.
— В Чърч Каруел — отговори първият.
— В Чърч Каруел, госпожо — повтори вторият кочияш през рамо към полегналата фигура.
— Какво ще правят там? — попита тя остро и полугласно, с явен чужд акцент.
— Какво ще правите там? — повтори мъжът.
— Ще сменим конете и ще продължим.
— Накъде? — каза дамата към кочияша си.
— Накъде? — повтори той.
— Към Даутън — отвърна кочияшът на госпожица Мейбъл. Последва познатото повторение.
— Няма ли да ходят в Грейндж? — попита дамата със същия полуглас и чужд акцент и въпросът бе предаден както преди.
— Кой Грейндж? — попита кочияшът.
— Каруел Грейндж.
— Не.
Госпожица Алис Мейбъл много се уплаши от този конкретен въпрос и с облекчение посрещна смелостта на приятеля си на капрата, който продължи:
— А сега се дръпнете да минем.
Високата жена с наметката кимна, кочияшът й дръпна конете настрани, отново се ухили, намигна на приятеля си и госпожица Мейбъл мина покрай другата карета с огромно облекчение.
Полегналата фигура дори не извърна лице, за да погледне към хората, които толкова властно бе задържала.
Тя продължи по пътя си към мелницата на Грайс, а госпожица Мейбъл пое към Каруел Грейндж и скоро се изгуби от поглед.
След няколко минути долчинката леко се разшири и долу се показа дълго овално пасище с площ два-три акра, през което по меката морава между пръснатите дървета се виеше поточе. Две-три крави кротко пасяха, а точно на същото място стесняваща се падина навлизаше в долчинката отдясно с ширналата се гора, в чиято сянка пътуваха вече повече от две мили.
От главния път тук се отклоняваше друг по-груб и доста по-стръмен път. Това отклонение водеше към Грейндж — доста труден участък. Наложи се кочияшът да слезе и да поведе конете, а веднъж-дваж дори изрази съмнение дали те ще успеят да изтеглят товара си нагоре по склона.
Алис Мейбъл обаче не предложи да слезе. Беше разтревожена и като малко дете, което се завива презглава, инстинктът й да остане скрита надделя и тя трепереше да не би пътя им да пресече още някой, на чиито въпроси няма да успеят да отговорят толкова лесно, колкото на въпросите на дамата.
Скоро стигнаха до равна платформа под дълбоките сенки на високи стари дървета, чиито клони почти се сплитаха горе. Във въздуха се разнесе дрезгавият грак на ято врани, посмекчен от разстоянието. С това изключение мястото тънеше в тишина.
Мъжът се приближи към вратичката на каретата, за да съобщи на пътниците си, че се стигнали до Грейндж.
— Остани тук, Дулчибела, няма да се бавя — каза младата дама пребледняла, все едно отиваше на екзекуция.
— Добре, госпожице Алис, но трябва да хапнете нещо. Гладна сте, познавам по вида ви. Вземете си малко хляб и масло.
— Да, да, Дулчи — отвърна младата дама, без да е чула и една сричка от кратката реч, докато слизаше от каретата и любопитно оглеждаше старата къща, пред чиито стени бяха пристигнали.
В тъмното под сплетените клони имаше два белязани от времето каменни стълба с портичка. Алис Мейбъл надникна през портичката в застлан с камъни двор, целия обрасъл с трева и ограден от висок зид с мантия от бръшлян, отвъд който смътно се виждаха занемарените врати на оборите и на помощните помещения. Отдясно се издигаше старата каменна къща на три етажа със своите печални високи комини и фронтони.
Значи това беше Каруел Грейндж. В ъглите на двора растеше коприва, в пукнатините на каменните стъпала имаше туфи трева, изтърканата мазилка бе осеяна с мъхове и лишеи, а навсякъде наоколо се издигаше печален параван от тъмна зеленина — високо над зида на оградата и над сивия покрив на къщата.
Алис се поколеба на вратата и след това опита да вдигне резето, само че то бе здраво залостено. Поколеба се отново и почука с камъка, вероятно оставен там точно с тази цел.
Слаба възрастна жена, чието лице не издаваше приятен нрав, подаде глава от един прозорец и попита:
— Какво ви води насам?
— Надявах се да се срещна тук с един приятел — отвърна Алис Мейбъл смирено, — а вие… вие трябва да сте госпожа Тарнли?
— Същата — отвърна жената.
— Казаха ми да ви покажа това, за да ме пуснете.
Подаде й през железните пръчки на прозореца миниатюрен овален портрет в шагренова кутийка, малко по-голяма от монета.
Възрастната жена го погледна и възкликна:
— Ой, ой, старите ми очи… не виждат като някога…, но това е… старата госпожа… Добре, госпожице, всичко е наред — изгледа тя младата дама с известно любопитство, но тонът й стана много по-учтив, докато й връщаше миниатюрата. — Сега ще ви отворя вратата, госпожице.
Почти веднага Мейбъл чу как резето се вдига.
— Заповядайте, госпожице, влезте. Мога да ви поканя само в кухнята. В салона има ябълки, голямата стая е пълна със слама, а останалите стаи са заключени. Сигурно търсите господаря?
Младата дама силно се изчерви — въпросът не бе зададен никак деликатно.
— Една жена в открита карета, май така им викат, попита има ли някой в къщата и доста остро настоя да узнае къде е господарят, обаче аз я срязах, че от много време го няма и надали скоро ще се появи — заради това отначало се държах така подозрително с вас.
— А той… вашият господар…? — попита госпожица Мейбъл и огледа вътрешността на къщата.
— Не, няма го, обаче остави писмо. Как се казвате? — с внезапна острота и малко подозрително попита жената.
— Госпожица Мейбъл — отговори посетителката.
— А, да, извинете ме, но ме предупредиха да си отварям очите на четири и да внимавам, нали разбирате. Ще влезете ли в кухнята?
Без да дочака отговора й, възрастната жена я поведе към кухнята — мрачно помещение с два тесни прозореца, засенчени от дърветата недалеч, които бяха засенчили и цялата къща.
Малко уродливо пале с щръкнали ребра и явно недохранено се нахвърли бясно на госпожица Мейбъл, когато тя влезе, но след силен ритник от обувката на възрастната жена полетя и падна по гръб. А една котка, излегнала се пред огнището, скочи под масата, за да избегне всякаква вероятност от сражение.
В ъгъла на огнището димеше слаб огън. Дъбова маса, чамов стол и още един стол с изтърбушена кръгла облегалка, вносен и от добър производител, но ужасно занемарен и с разхлабени сглобки изглеждаше още по-мръсен и потрошен в сегашното си окаяно състояние. На полицата имаше няколко попукани съда, а във висока тенджера, покрита със счупена чиния, вреше някаква гозба. Тъкмо към нея насочи най-напред вниманието си възрастната жена, разбърка съдържанието на тенджерата и надникна вътре. Внимателно върна капака на мястото му и едва после извади писмото от джоба си и го подаде на госпожица Мейбъл, която го прочете, застанала близо до прозореца.
Докато четеше краткото писмо, младата жена придоби ядосано изражение, очите й заискриха, после помръкнаха и накрая от тях бликнаха сълзи. Тя се извърна с гръб към старата жена и все още стиснала писмото в ръка, сякаш го чете, продължи да плаче безмълвно.
