— Между пленниците има едно младо момиче, което се казва Павловна Мирович.
Михаил Михайлович изгледа учуден калугера.
— Момичето се намира тук — каза той. — Доколкото знам, парижката полиция го е предала като нихилистка, която искала да убие царя. Според мен, обаче, момичето е невинно.
— Може би се мамите. Момичето е под покровителството на патриарха и всички чеда на църквата трябва да го защищават.
Истинското име на клетницата е Павловна, княгиня Панин. Майка й също е от благороден произход — казваше се баронеса Катерина фон Острау.
— Веднага схванах, че е от благороден род — промълви зачуден хетманът.
— Патриархът е бил приятел на стария Панин — дядото на Павловна — който юнашки се е борил за свободата на Полша и сложил главата си на ешафода. Бог да успокои душата му. Що се отнася до момичето, вие хетмане, сте длъжен да го пазите от всякакви злини и да му осигурявате всички улеснения по пътя до Иркутск.
— Наистина ли ще я отведем в мината? — разтревожи се хетманът. — Тази нежна девойка не би изтраяла и година в рудниците край Байкалското езеро. Щом патриархът ми заповяда, ще я кача на коня и ще я отведа на сигурно място. Не искам и да зная за службата си, а за греха, който ще направя, като престъпя войнишката си клетва, ще бъда ли опростен от патриарха?
— Ще бъде взето под внимание вашето предложение — кимна калугерът. — Ще кажа на митрополита, а нека той да съобщи на патриарха. Пазете и защитавайте младата княгиня, за да не й се случи някакво зло. Аз свърших моята мисия.
Той стана и благослови младия офицер.
— Нощем ли искате да пътувате за Тоболск? — попита офицерът.
— Чакат ме в манастира. Вашият подофицер е нахранил коня ми, а от разбойници няма какво да се боя — те не нападат духовно лице и ще е по-добре, ако никой не види, че съм бил при вас.
— Тръгвайте тогава. Ако имате нужда от нещо, винаги съм на разположение.
Калугерът излезе от палатката, възседна коня и замина.
С изгрева на слънцето заточениците продължиха пътя си. Всичко си беше така, както бе по-рано. Само. Питу не яздеше до хетмана, а ту отиваше напред, ту оставаше назад, но където и да беше, старият подофицер биваше все с него.
След нощния разговор младият хетман се отнасяше с голямо уважение към Павловна. Той даде заповед да махнат тежките й окови, които носеше до вчера, и я окова в по-леки, а когато тя се оплака, че е уморена, разрешиха почивка.
— Това псе я харесва — избъбра Питу, забелязвайки всичко, — но ще му разваля плана, като стигнем в Тоболск.
Къщите на Тоболск все по-ясно се очертаваха и при залез слънце заточениците стигнаха вратите на големия сибирски град. Настаниха заточениците в болницата, изградена от дъски. Две години преди това в града бе върлувала шарка. В течение на три месеца в това дъсчено помещение умряха много повече хора, отколкото по-рано за пет години. За клетите пленници, обаче, които бяха осъдени на бавна смърт, помещението бе твърде хубаво, макар че то не беше дори дезинфекцирано.
При пристигането на Михаил Михайлович със заточениците, в болницата на Тоболск бяха настанени вече седем затворнически транспорта. Само една малка стая беше свободна. В нея имаше седем-осем легла, поставени близо едно до друго. На тях трябваше да се сместят деветнадесет заточеници. Павловна беше двадесетата.
— Тя е болна — обясни хетманът на инспектора на болницата. — Нека спи в стаята, определена за мене.
Сложете малко слама пред вратата, ще легна на нея и ще се завия с вълнената си наметка.
Така Павловна не беше заставена да диша заразения въздух, с който бе изпълнено помещението и от който умряха четирима нейни спътници.
В това време Питу помоли един казак да отнесе вещите му в градоначалството, защото, узнавайки каква е болницата, отказа да спи в нея. Той реши да отиде при градоначалника и да се оплаче от хетмана. Но той не се запъти направо там, а реши първо да разгледа града. По време на разходката си неочаквано забеляза, че старият подофицер върви на десетина крачки зад него и го следи.
— Защо вървите подир мен? — запита усмихнато Питу.
— Правя това, което правите и вие — разглеждам града.
Гърбавият комисар избъбра някаква ругатня и продължи пътя си.
— Чини ми се, че хетманът е изпратил този стар подлец, за да види ще отида ли при градоначалника да се оплача. Нека разбере, че съм го сторил.
Питу стигна до градоначалството, а след него неотклонно вървеше казакът.
— Гръм да те убие, нямаш работа тук — смръщи се Питу.
— Нямам — отвърна казакът и влезе заедно с него в кабинета.
Гърбавият се приближи с достойнство до градоначалника:
— Казвам се Питу и съм комисар от Парижката криминална полиция.
Старият казак на свой ред застана пред градоначалника, извади от джоба си писмо и му го подаде.
— Извинете господине — обърна се градоначалникът към Питу, — писмото е от важен служебен характер и трябва веднага да го прочета.
Чиновникът разпечата плика, прочете текста и се усмихна.
— Как се казвате? — запита той гърбавия.
— Питу, комисар от френската полиция. Руското правителство трябва да ми благодари, че успях да открия и предам една нихилистка. За да се уверя дали наистина ще я изпратят в Сибир, дойдох да я придружа дотук.
— Добре сте дошли, господин Питу — усмихна се пак градоначалникът дружелюбно. — Това писмо, което сега получих, се отнася за вас.
— За мене ли? — запита французинът учудено.
— Да, задължават ме да ви приема като гост в градоначалството. Докато сте в Тоболск ще имате тук стая на разположение.
— Благодаря ви най-учтиво — поклони се гърбавият. — Виждам, че и русите знаят как да се отплащат, когато им се прави услуга.
— Мисля, че сте уморен, господин Питу. Желаете ли да отидете в стаята си?
— Да, разбира се, уморен съм от дългия път, но преди това искам да ви се оплача.
— Да се оплачете ли? От кого?
— От хетмана Михаил Михайлович. Той е офицерът, който предвождаше транспорта на заточениците.
— Какво е направил?
— Той наскърби онази красива нихилистка, която аз предадох на петербургската полиция. Миналата нощ се опита да извърши насилие над нея. Аз я отървах. Този човек беше толкова безсрамен, той ме ритна толкова силно, че паднах.
— Това е голямо обвинение, господин Питу — заяви градоначалникът, като поклати глава. — Утре заран ще се запозная със случая. Ще му заповядам да се яви при мен в девет часа.
Чиновникът написа няколко реда на една хартия, сгъна я и я даде на подофицера, който беше още в стаята.
— Предай това на хетмана и му кажи да бъде точен!
Казакът излезе.
— Благодаря ви, господин началник — каза Питу учтиво. — Смятам, че този младеж, който не може да обуздае низката си страст, трябва да бъде изпратен на заточение в Сибир.
— Бъдете уверен, господин Питу — отвърна градоначалникът, — че утре по това време виновникът ще бъде осъден на тежка работа в някой сибирски рудник.
Французинът тържествуваше.
— Тежка работа в някой сибирски рудник! — повтори Питу, който не се надяваше, че толкова скоро ще накажат хетмана. — Ха, ха; ритането ще излезе скъпо на този защитник на невинността!
