Обезобразената беше свикнала да се подчинява безропотно на този мъж и да изпълнява всяко негово желание. Тя боядиса черната му брада с бяла боя, после му сложи сива перука и постави широка шапка на главата му.
— Всеки, който те види, ще помисли, че си италиански художник — огледа го критично тя.
— Чудесна идея! — зарадва се Естерхази. — Ще успея, защото зная добре италиански.
Казота донесе хубава пътна чанта. Тя беше ушита със сърма и имаше монограм „А.Ф.“
— Ще се казвам Алесандро Фраскети — реши черният майор. — Алесандро Фраскети, художник от Неапол.
Най-после той се погледна в голямото стенно огледало и остана доволен от промяната си. Хубавата пелерина, широката шапка, кадифеният жакет и широките панталони от същия плат му стояха много добре. Черният майор изглеждаше на застаряващ, но доста интересен и привлекателен мъж.
— Помпадура — обърна се той към любовницата си, — вярвам, че ще се намери още някоя и друга жена, която ще се влюби в мене, въпреки че съм с бяла коса и бяла брада.
Лекомислените думи събудиха неочаквано ревност в сърцето на Помпадура.
— Ти отиваш при жена! — проплака тя горчиво. Ужасната мисъл, че друга жена ще притежава любовника й още повече засили любовта й към него.
Естерхази се изсмя.
— Щях ли да дойда при тебе да ме преобличаш, ако имах намерение да се срещам с друга жена?
Обезобразената не беше доволна от този отговор.
— Кажи ми, защо напускаш Париж?
— Ще ме оставиш ли спокоен, ако ти кажа истинската причина за заминаването си?
— Да, ако ми кажеш истината.
— Вярно е, че отивам при друга жена. Обезобразената се разгневи.
— Коя е тя?
Лицемерният мъж й подаде телеграмата, която бе получил от болната си майка.
— Прости, мили мой — погледна го Обезобразената, — ти не знаеш, колко те обичам. Кажи ми защо се маскираш, щом ще отиваш при болната си майка?
— Защото имам неприятности в провинцията Гаскон.
Обезобразената малко се успокои. Черният майор се прости с нея, притисна я нежно до гърдите си и излезе. Току-що бе напуснал къщата, и Помпадура се втурна към двора и извика високо:
— Бижу, Бижу!
Джуджето изтича при господарката си.
— Ей сега излезе Естерхази. Изтичай бързо след него без той да те види. Навярно ще отиде към гарата. Върви подир него като сянка и виж накъде ще замине. Той навярно ще си купи билет и ти трябва да видиш името на града, за който ще замине.
— Не ще мога да запомня името на града — погледна с молба джуджето господарката си. — Знаете, че имам слаба памет и забравям всичко.
— Глупак тогава напиши името на града. Имаш ли молив и хартия?
— Имам една малка плоча.
— Достатъчно е, но гледай да не се изтрие името на града. Нали познаваш Естерхази?
— Да, познавам го, често съм го виждал тук, но той не ме знае.
— Толкова по-добре. Сега тичай, колкото можеш по-бързо… Графът е преоблечен, има бяла брада и бели коси и е облечен в дълга пелерина и широкопола шапка. Внимавай да не се излъжеш. Ако свършиш добре работата, ще получиш от мене една целувка и пет франка. Ако пък не успееш, Казота страшно ще те бие. Сега бързай!
Малкият Бижу затича бързо като вятър.
Черният майор беше се отдалечил на няколко крачки от „Червената воденица“, тъй като Казота го бе спряла да му разправя за грижите си. Джуджето настигна графа на улицата и спокойно тръгна след него. Той се криеше изкусно зад ъглите и къщите така, че Естерхази не можеше да разбере, че някой го следи.
Черният майор вървя пеша до Понт Ньоф. Там взе файтон и нареди да го откарат до Северната гара. Джуджето се покачи незабелязано отзад на файтона и седна спокойно на задната ос.
Като пристигнаха, Бижу напусна скривалището си и се примъкна зад Естерхази към гишето за билети. Графът поиска един билет от втора класа за Брюксел.
— Брюксел — пошепна тихо Бижу, — Брюксел, това е дяволска дума, но трябва да си я отбележа.
Щом човекът с пелерината получи билета за Брюксел, отиде на гишето, където приемаха телеграми, написа телеграма до Абат Силван в Андора. Съобщаваше му, че не можел да тръгне веднага, но след осем дни щял да пристигне, като се надявал, че ще има щастието да прегърне майка си още жива.
Малкият Бижу се промъкна незабелязано и започна да разглежда изпратената телеграма.
— Как се казва градът, за който е предназначена тази телеграма? — запита чиновникът.
— Андора — отговори графът, — един малък град в Пиренеите.
— Благодаря, господине.
Граф Естерхази влезе в ресторанта, седна на една маса и погледна часовника си. Часът беше шест и половина. Имаше още половин час до тръгването на брюкселския влак. Поръча си бифтек, омлет и бутилка бордо.
Малкият Бижу също се занимаваше, но с друга работа. Той трябваше да запише това, което бе чул от Естерхази. Джуджето седна на една пейка в коридора на гарата и извади плочата си. То повтори двете думи: Брюксел, Андора — Андора — Брюксел. После написа на плочата си с доста хубав почерк следното: „Човекът с пелерината пътува за Брюксел. Той телеграфира за Андора.“
Като украси краищата на буквите, Бижу зави плочката си в шарената кърпа, тури я в пазвата си и тръгна гордо с ценния надпис като някой професор, който е успял да открие непознати йероглифи в гробницата на египетските фараони. Но бедният Бижу не отиде далеч със съкровището си. Джуджето тръгна весело, като си тананикаше. Бедното се радваше, че ще получи целувка и пет франка от Обезобразената. Стигна до светлата улица, но, уви, там му се случи нещо ужасно. Към него се приближиха двама мъже, които си говореха на висок глас. Бижу беше само на пет крачки от тях. Изведнъж единият се втурна към него. Той се нахвърли върху бедния Бижу, хвана го за яката и го вдигна нагоре. Джуджето увисна като риба на въдица.
— Хванах го, доктор Бургер — извика господинът високо. — Това е вестникарчето, което ми продаде фалшивия „Фигаро“, когато откраднаха Андре.
Неизказан страх обзе джуджето. Този страх събуди в него последна отчаяна мисъл за спасение. Бижу удари силно с крака гърдите на насилника си и той беше принуден да го пусне. Джуджето скочи бързо и хукна като невестулка в тъмнината. Господинът се втурна подир момчето, но напразно. То се изгуби между навалицата от коли и хора, които бързаха към гарата или се връщаха оттам. Бижу беше отървал кожата си, обаче не и ценното съкровище. Плочката беше паднала по време на боричкането с господина.
Нападателят на малкия Бижу беше Матийо Драйфус. Той придружаваше приятеля си доктор Бургер до Северната гара, където имаше работа.
— Защо не хванах малкия дявол по-здраво — изруга Матийо сърдито. — Случаят ми го докара в ръцете, а аз го изпуснах. Можех да науча от момчето кой го е накарал дами продаде фалшивия „Фигаро“. Това щеше да разкрие следите на изгубения Андре. Не можах да се възползвам от удобния момент!
Матийо беше ядосан заради проиграния шанс.
— Успокойте се, господин Драйфус — потупа доктор Бургер приятелски другаря си. — Това джудже е по-гъвкаво от змия. Значи, това беше вестникарчето, което ви продаде фалшивия „Фигаро“. Сега поне знаете как изглежда и при друг случай ще можете да го хванете. Я вижте, малкият дявол е изгубил нещо.
— Изгубил е кърпата, си — вгледа се Матийо с интерес.
— В нея има още нещо — разбра доктор Бургер и се наведе да вдигне предмета. — Плоча — извика той учуден и я показа на Драйфус. — На нея е написано нещо, прочетете го, не ви ли се вижда странно написаното?
Матийо гледаше смаян няколко минути плочата. Устните му мърдаха и той прочете следните думи:
