успя.
Водата нахлу с шум в помещението. Злодеят се затича към трапа, ала неочаквано се спря пред жертвата си. Той видя, че от единия пръст на клетницата се появяват огнени лъчи. Това бе диамантеният пръстен, който Матийо Драйфус бе дал на любимата си при раздяла.
— Ха — ухили се Равелак, — виждам скъпоценен диамант. Ще взема пръстена за спомен. И без това ти ще се удавиш. Ха-ха-ха, аз ще съм единственият, който ще напусне „Бригита“ жив. Лодката ми вече е готова и е снабдена с всичко нужно, а другите…
Алиса не можа да чуе другите думи. Равелак бързо се изкачи по стълбата и изчезна. Люкът над нея се затвори. Тя остана сама в ужасната бездна, осъдена на ужасна, мъчителна смърт. Водата непрестанно нахлуваше и все повече и повече пълнеше помещението. След няколко минути нивото й щеше да стигне до сандъка, на който беше Алиса.
— Моите приятели спят — прошепна американката. — Те не предчувстват страшната опасност. Като се събудят, ще бъде късно.
Неочаквано Алиса почувства, че сандъкът се повдига. Той започна да плава във водата. Покачващото се ниво повдигаше Алиса все по-високо и по-високо. Клетата предвиждаше ужасния си край. Тя знаеше, че ще бъде смазана, когато водата притисне сандъка до тавана на помещението. Ужасно отчаяние обхвана младата жена. Тя още веднъж се опита да махне въжетата от ръцете и краката си и почувства, че възелът се развързва. Явно бе, че самият Равелак го бе донякъде отвързал, когато вадеше пръстена от ръката й.
След минута въжетата паднаха от ръцете й. Тя веднага извади кърпата от устата си, повдигна се и развърза и краката си. Алиса скочи от сандъка във водата, която стигаше до раменете й. Тя се молеше да стигне до трапа. Искаше да предупреди другарите си и да спаси парахода от потъване. Успя да дойде до стъпалата и се покачи по стълбите. Главата й се удари в люка.
— Боже — извика Алиса с треперещ глас, — ние всички ще загинем, вратата е заключена и ако не чуят виковете ми, нека Бог се смили над нас.
Американката викаше колкото можеше и се мъчеше да разбие люка, но напразно.
— Събудете се, събудете се — викаше тя, — параходът е в опасност, той ще потъне. Помощ, помощ!
Никой не чуваше, никой не се обади. Минаваше минута след минута. Под нея кипеше освободената стихия. Нахлуващата вода все повече изпълваше малкото пространство. Гласът на Алиса отслабваше и силите я напускаха. Изведнъж се чуха мъжки стъпки. Сърцето на клетницата почти замря. Помощ ли идваше?
Тя събра всичките си сили и започна да удря с двете си ръце по обкованата с желязо врата, после извика със силен глас.
— Корабът е пробит отвътре, ще се удавим.
— По дяволите, не е ли това таласъм? Какво значи този шум и това тропане долу в парахода?
Беше гласът на Клаус Грот. Изглежда, че капитанът беше излязъл от каютата си да огледа парахода.
— За Бога, капитане, отворете вратата, параходът е пълен с вода. „Бригита“ е загубена.
В следния миг вратата се отвори. Клаус Грот се наведе над вратата и освети пространството с фенер. Морякът пребледня при гледката — Алиса с разрошена коса и мокри дрехи, а по-долу — злобно кипящата вода. Но се опомни веднага. Той хвана Алиса около кръста и я издърпа. Младата американка беше толкова изтощена, че едва се държеше на краката си.
— Вие ли сте, госпожице Тери. За Бога, какво има, как сте попаднала тук!
— Не ме питайте — отвърна Алиса задавено. — Корабът е пробит. Трюмът е почти пълен с вода. Заповядайте на моряците да дойдат при помпата. Бързо, бързо, капитане, „Бригита“ е пробита.
Капитанът не изслуша всичко. На минутата даде сигнал за тревога.
След пет минути всички помпи работеха. Капитанът мислеше, че помпите ще могат да изхвърлят водата от трюма, обаче се излъга. Заедно с механика отиде да види къде е пробит корабът. И тримата търсеха, но след пет минути се върнаха натъжени и съобщиха на Алиса, че не са могли да намерят дупките.
Водата беше почти запълнила трюмното пространство на „Бригита“. Моряците непрестанно помпеха вода, а Алиса, Клаус Грот, Херманса и Пикардин се оттеглиха в салона да се съветват. Алиса разказа накъсо какво се бе случило и заповяда да търсят престъпника Равелак, но той беше избягал. Подлият злодей беше взел една от лодките и бе изчезнал с нея.
— Какво да правим, господин капитан? — запита Алиса тревожно.
— Какво да правим — повтори Клаус Грот натъжен. — Страхувам се, че красивата ми „Бригита“ ще пропадне, обаче вярвам, че ще можем да се спасим.
— Да спуснем ли лодките? — скочи Емил фон Пикардин.
— Има още време за това — отговори капитанът. — „Бригита“ не ще потъне скоро. Моряците работят с помпите и изхвърлят водата, но това не може да продължава дълго. Хората ще се уморят и тогава ще настъпи трагичният миг. Надявам се на Бога, че утре при изгрев ще видим суша.
— Суша — извикаха Алиса, Херманса и Емил. — Суша ли?
— Да, ще видим източния бряг на Бразилия — потвърди капитанът. — Ще видим брега, но той ще бъде отдалечен още доста от нас.
— Как ще изминем това разстояние с нашия параход, почти пълен с вода? — изгледа го с надежда Алиса.
— Това е въпросът. За да го разреша, ще заповядам на огнярите да засилят огъня. О, моя бедна „Бригита“…
Едри сълзи бликнаха от очите на русия моряк. Капитанът излезе от салона. Емил фон Пикардин го последва. Момчетата работеха отчаяно и проклинаха Равелак. Ако всички клетви се сбъднеха, престъпникът никога нямаше да стигне брега, а отдавна щеше да е на дъното на морето или в стомаха на някоя акула.
Клаус Грот и Пикардин също се заловиха за работа та. Те помпеха водата, докато силите им се изтощиха. При цялата самоотверженост на екипажа, водата не можеше да се изхвърли. Тя нахлуваше непрестанно и нивото й все повече се повдигаше. „Бригита“ едва се движеше, потънала почти до палубата.
Най-после се развидели. Алиса, Херманса, Емил и Клаус Грот се намираха на командния мостик и гледаха загрижени с далекогледите си на запад. В далечината се забелязваше тъмна ивица, която се издигаше като мъгла от морета.
— Това е Бразилия — съобщи Клаус Грот. — Разстоянието между сушата и нас не е много голямо и ако усилим огъня в машината, след девет часа ще стигнем брега.
През следните шест часа на „Бригита“ се водеше отчаяна борба между човешката сила, енергията и природните стихии. С нечувана храброст моряците и капитанът се бореха срещу страшния неприятел, който искаше да нахлуе в крепостта им и да ги погуби.
При помпите хората вършеха чудеса. Щом някой от тях паднеше изнемощял, друг заемаше място му и работата продължаваше. Не се щадеше ни ром, ни коняк.
Огнярите хвърляха цели купища въглища в гърлото на пещта и поддържаха скоростта на парахода.
От време на време Клаус Грот идваше при машините и наблюдаваше манометъра, уредът, който показваше дали котелът не е застрашен от експлозия.
Към обяд „Бригита“ се намираше на около десет мили от бразилския бряг.
Капитанът, Емил, Алиса и Херманса непрестанно наблюдаваха морската повърхност, като се надяваха да видят някой параход, който да ги избави. Но напразно, никъде не се виждаше никакъв параход. Изглежда, че тази част на бразилския бряг не беше населена, тъй като не се виждаше дори рибарска лодка.
В един часа след обяд настъпи критичният момент за „Бригита“. Кърмата й потъна толкова, че вълните достигнаха палубата, а бордовете се издигаха само няколко стъпки над водата.
Клаус Грот дръпна Алиса настрана.
— Вие сте жена — каза той тъжно, — но в гърдите ви тупти храбро сърце. Ще ви кажа истината. След два десет-тридесет минути „Бригита“ ще потъне.
— Да се спасяваме тогава в лодките — не се смути американката. — Сушата е пред нас, а в лодките има
