всичко, което ни е необходимо. Ще стигнем благополучно до брега.
— До този миг се надявах, че ще мога да спася клетата си „Бригита“ — промълви германският капитан, — но сега виждам, че е загубена. Да отиваме в спасителните лодки.
Той извика няколко моряци и им заповяда да приготвят лодките. Бяха останали пет, защото шестата беше отвлякъл Равелак.
Екипажът се залови за работа. Неочаквано се чуха отчаяни викове:
— Спасителните лодки са пробити. Коварният Равелак е пробил по десет, дванадесет дупки на всяка и те ще потънат веднага, щом ги пуснем във водата.
Клаус Грот остана като вцепенен. Херманса, плачейки, прегърна Алиса. Баронът също пребледня. Единствено американката запази непоклатимото си спокойствие.
— Къде е механикът?
Моряците веднага го доведоха. Попитаха го за колко време ще може да закърпи дупките.
— Ако го направя бързо, за всяка лодка ще са нужни петнадесет минути.
— Ние можем да се съберем в три лодки — огледа мъжете Алиса. — За четиридесет и пет минути ще ги приготвите ли?
— Но „Бригита“ не ще съществува вече след половин час — намеси се Клаус Грот с глух глас.
Механикът се залови за работа. Първата беше готова след десет минути.
— Госпожи, тази лодка е за вас и за барона — нареди твърдо капитанът. — Ще изпратя помощника си с вас и нека Бог ви закриля.
Алиса не искаше да седне в първата лодка, но понеже Херманса не желаеше пък да влезе без нея и тъй като тя се грижеше преди всичко за спасението на приятелката си, беше принудена да се съгласи.
Раздялата с Клаус Грот беше кратка, но трогателна.
— Ако е рекъл Бог, пак ще се видим — каза русият едър мъж и стисна ръцете на приятелите си.
Първи скочиха помощник-капитанът и баронът и помогнаха на дамите да слязат.
Морето беше спокойно и отдалечаването от „Бригита“ не беше опасно. Лодката плаваше леко по синята повърхност на океана. Пасажерите й гледаха непрестанно към парахода. Клаус Грот стоеше неподвижен на капитанския мостик и ги следваше с поглед.
„Бригита“ бе вече на половин миля от тях. Алиса управляваше лодката, а баронът и морякът гребяха.
Херманса наблюдаваше с далекогледа палубата на парахода, който бяха напуснали.
— Те пускат друга лодка — извика тя радостно. — Няколко моряци скочиха в нея.
— Дали Клаус Грот е между тях? — погледна я Емил фон Пикардин.
— Не вярвам — отговори помощник-капитанът, — никой капитан не напуска потъващия си кораб, докато всички не се спасят.
В същата минута седящите в лодката чуха глух тътен. Погледнаха към „Бригита“, но тя вече не се виждаше. Морската повърхност беше покрита с греди, сандъци, дъски.
Четиримата извикаха от ужас.
— Котелът е експлодирал — разбра Алиса, — и е разрушил „Бригита“.
Помощник-капитанът поклати печално глава в знак на съгласие.
— Назад! Да се опитаме да спасим каквото можем. Заповедта на американката беше изпълнена на минутата.
Морякът и баронът, двамата гребци, напрегнаха всички сили. Херманса също грабна две гребла. Алиса се огледа наоколо. Насреща им плаваше обърната лодка. Навярно беше тази, която бяха спуснали малко преди катастрофата и в която се беше настанил една част от екипажа. Тези нещастници бяха хвърлени във въздуха от силната експлозия и бяха потънали. Никъде не се виждаше жив човек. Изглежда, че смъртта беше покосила всичко за миг, но се дочу слаб глас. На сто крачки от лодката стърчеше част от командния мостик. За него се беше хванал мъж. Половината от тялото му беше във водата. Само главата и гърдите му се намираха над нея.
— Клаус Грот — извика Херманса. — Спасете капитана.
Алиса вече беше обърнала кормилото. Лодката се доближи до дървената част, която бавно потъваше.
— Дръжте се здраво, Клаус Грот! — извика Емил и стана, за да хване давещия се и да го изтегли в лодката.
Двамата мъже хванаха германеца за ръцете, лодката се наведе силно настрана и без малко щеше да се обърне, но успяха да го снасят.
Клаус Грот лежеше изтощен, в безсъзнание. Беше окървавен, но като го прегледаха набързо, видяха, че не е опасно ранен. Наляха му няколко капки ром в устата и той дойде на себе си. Изправи се с мъка — баронът и помощникът му помогнаха. Капитанът погледна тъжно морската повърхност. После поклати глава. Сълзи бликнаха от очите му.
— „Бригита“ не съществува вече — проплака той. — Сбогом любими мой…
Останалите мълчаха.
34.
През октомври 1896 година група цигани пътуваха през горите на Унгария. Те имаха три покрити пътнически коли, в които бяха впрегнати силни коне. Главатарят на циганите яздеше красив кон. Той беше почернял от слънцето, но въпреки това имаше интелигентен вид. Дрехите, в които беше облечен, и късо подстриганата черна брада го правеха да изглежда добре.
Този циганин беше познат в цяла Чехия и Унгария. Наричаха го Аладар Форкаш. Едни прославяха енергията и смелостта му, други разказваха чудеса за свиренето му на цигулка, с която завладявал сърцата на много красавици по света.
Аладар приближаваше от време на време една от колите и говореше с някого. Подаваше се главата на красива циганка, която спокойно поглеждаше главатаря и отговаряше на въпросите му гордо и кратко.
Мръкна се и скоро тъмнината забули цялата местност. Циганите бяха стигнали до една рътлина. Тук реката пролетно време залива цялата местност, но сега беше съвсем сухо и растеше буйна трева.
Аладар свирна със сребърната си свирка и даде знак за спиране. Каруците спряха. След няколко минути рътлината се оживи от чудновати фигури. Пуснаха конете да пасат, приближиха каруците една до друга и построиха палатките в лагер, в който щеше да нощува целият катун.
Запалиха огън и скоро една стара, грозна циганка готвеше вечеря за всички. Около огъня се грееха две жени. Едната от тях беше Мелиора, красивата, прелестна циганка, която малко преди това говореше с Аладар. Седящата до Мелиора беше не по малко хубава, но по лицето й се четяха минали страдания и имаше печален вид. Нейното лице се оживяваше само когато погледнеше момченцето, което играеше пред нея. Облеклото им беше както на останалите цигани, но все пак личеше, че те не са отдавна между тях. Тези две същества, които говореха помежду си на френски, бяха любовницата на Драйфус — Клаудина, и детето му Андре.
Нещастната Клаудина, след като спаси детето от пъкления план на Помпадура и черния майор, дълго време бяга с него, докато стигна до огъня на циганския лагер. От Франция Аладар начело на катуна отпътува за Германия, откъдето полицията скоро го прогони и след като мина през Бавария, Моравия и Чехия, беше вече край бреговете на река Дунав, като мислеше да навлезе навътре в Унгария.
Те взеха Клаудина със себе си заради детето, което всички обичаха и гледаха. Особено бе луда по него красивата Мелиора. Може би то й напомняше за собственото й дете, което беше родила преди пет години, когато циганите отседнаха за една година в Унгария. Тогава тя преживя романа си на млада и красива циганка. За любовта на Мелиора знаеха всички, но никога не й напомняха за това. Знаеха и кой беше баща му, но не споменаваха името му. Аладар Форкаш беше забранил на всички да оскърбяват Мелиора с този спомен, а белокосата, дяволита жена, Мелиорината баба, бе казала, че ще прободе гърдите на този, който се осмели да изговори това име.
Циганите знаеха какво значи думата на старата Муша, затова се пазеха да не пристъпят заповедта й. Никой не говореше за детето, което преди пет години Мелиора беше родила. То беше умряло и костите му гниеха в Русия, където го бяха погребали по цигански обичай. Затова и Мелиора обичаше малкия Андре.
