главата си пред завесата на шатрата.
— Отиде ли си? — пошепна тя.
— Няма вече от какво да се боим до утре — отвърна Мелиора.
— А Клаудина?
— Погрижих се за нея. Тя спи толкова дълбоко, че никой не може да я събуди.
Циганката се вмъкна в шатрата. Малка лампа осветяваше вътрешността. Клаудина лежеше на вълнено одеяло със затворени очи и дишаше равномерно. Тя държеше в ръцете си малкия Андре. Неговата глава беше опряна на гърдите й, а дългите му руси къдри висяха над рамото й.
Мелиора се наведе тихо и вдигна заспалото дете. Клаудина изохка, сякаш някакъв лош сън я измъчваше. Може би тя усещаше, че й вземат детето, но не можеше да се събуди.
Мелиора уви момченцето в топла завивка и излезе от шатрата. Старата тръгна след нея.
— Всичко е вече готово — прошепна тя на Мелиора, — затова не губи време. Знаеш брода на реката, а познаваш и пътя за замъка Красногорка. Колко пъти си го изминавала, откакто проклетото сладко чувство изпълни гърдите ти. Върви още един път по него, сега аз те изпращам. Бори се за своето право — имаш у себе си най-силното оръжие — детето му. Ха-ха, неговото дете! Той не знае, че отдавна го погребахме в Русия.
— Добре, бабо — прошепна Мелиора нетърпеливо, — зная какво трябва да върша. Тази нощ ще се реши, ще стане ли княгиня Дубиска владетелка на замъка Красногорка или ще бъде враг на този род. Сбогом, тази нощ ще се реши моята съдба.
Тя притисна детето до гърдите си и пое към реката. Старата циганка гледаше в огъня. Черни облаци дим се вдигнаха около него.
— Искрите светят — избъбра старата като безумна, — седем искри, седем зъбеца на княжеската корона — тя ще успее. Дявол те взел, гръм да те удари.
Всичките искри неочаквано изгаснаха.
— Ха-ха-ха, циганска любов, ти приличаш на този огън. Пламваш буйно и после изгасваш, за да настане мрак в душата.
С краката си тя размести тлеещите дървета, а смехът й продължаваше да звучи злокобно в тихата нощ.
35.
Красивата Мелиора вървеше бързо. Луната осветяваше самотния път по брега на реката. В случай че не е придошла, което се случва често пролетно време, когато снегът се топи, тогава има много места засипани с пясък, откъдето може без никаква опасност да се премине. Мелиора познаваше един такъв брод и лесно го намери. Като държеше детето в ръце, тя стъпваше по камъните и стигна бързо на срещуположния бряг. Като сърна се изкачи по височините, обрасли с върби. След това стигна и до гората на Красногорка. Там познаваше почти всяко дърво. Колко пъти през горещите летни нощи се е разхождала под ръка с любимия си из тъмните гъсталаци. Всеки храст й говореше, а всяко дърво й напяваше любовна песен. Всичко това бе обрасло с красива зеленина, а сега е есен и природата угасваше. Под краката й милиони пожълтели листа образуваха килими, по които тя стъпваше. Пред нея прелитаха изплашени нощни птици, чуваше се и далечен вой на вълк. Мелиора не се страхуваше. Тя знаеше, че тия животни са опасни само зимно време, когато не могат да намерят храна през големите снегове. Освен това знаеше, че вълците и циганите са добри приятели…
Циганката броди около час из гъсталаците. Най-сетне между дърветата се видя светлина и скоро излезе на скалиста равнина, на която се издигаше замъкът Красногорка, стар и с дълга история. По време на въстанията на маджарите за независимостта им, Красногорка е играл важна роля. Там, в големите прекрасни салони на двореца, са ставали съзаклятия и от дебелите стени на кулите маджарите са нанасяли не едно и две поражения на императорската армия.
Днес прозорците бяха осветени и както беше казал Аладар Форкаш — чуваха се музиката и виковете на Сватбари. Мелиора стисна устни, а ръцете й се разтрепераха. Той наистина беше се оженил.
Княз Стефан Дубиски, който беше й се клел, че никога не ще я остави, днес беше с друга жена.
Дали Мелиора не идваше късно? Тя не знаеше дали свещеникът ги е благословил, дали е съединил младата двойка пред бога и хората. Какво значи свещеникът пред любовта? — мислеше си тя. Един любовен дъх може да разруши връзката, която свещеникът е благословил.
Мелиора се вмъкна в замъка с твърдото решение да отнеме любовника си от законната му съпруга. Тя не мислеше, че с това ще разруши щастието на съперницата си, идваше да изпълни замисленото. Знаеше добре пътя и внимаваше само да не я види някой.
Мелиора обиколи кулата и отиде до канарите. Намери гъсталаците и влезе сред тях. Оттам започваше каменен канал, доста широк и висок, по който можеше лесно да се върви. Този канал минаваше под целия замък, служил някога по време на обсади за водопровод.
Като стигна до края му, тя отвори една желязна врата и се изкачи по стълба, която водеше в самостоятелна стая. Това беше спалнята на княз Стефан, от чиито осем прозореца се откриваше прекрасна гледка към околностите на Комарно.
Мелиора знаеше, че Стефан предпочита тази стая пред другите и че той все пак, след като гостите се разотидат, ще доведе тук младата си красива съпруга. У нея беше ключът от вратата: Мелиора го извади от пазвата си и го пъхна в ключалката. Тя се страхуваше да не са сменили бравата с нова, но страхът й се разсея, когато отключи. Погледна предпазливо към стълбата, за да види дали някой слуга не е наблизо.
Всичко наоколо бе спокойно. Тя се усмихна иронично, отвори вратата и влезе в брачната стая на младоженците.
В това време младоженците, заобиколени от гости, седяха на великолепно украсена трапеза. Младата княгиня Дубиска блестеше със своята красота и младост. Прелестта, чистосърдечието, което се четеше по лицето на това мило създание, бяха неописуеми. Тя с неизказана любов гледаше младия си съпруг. А княз Стефан Дубиски беше красив, елегантен мъж. Маджарски аристократ, който се различаваше от роднините си по златистожълтия цвят на косите. Той също гледаше влюбено младата си съпруга, но от време на време челото му се намръщваше.
— Драги ми Стефане, какво ти е? — прошепна младата жена. — Да не би да си болен или пък скръб да притиска сърцето ти? Или може би се разкайваш, че си ми подарил свободата си?
— Драга ми Юлиана — й отговори той нежно, — благословен е денят, в който мога да ти подаря името и златната си свобода. Обичам те и зная, че ще бъда щастлив с тебе. Но тъкмо днес…
Той замълча и мрачно обърна поглед към чашата си.
— Стефане, ти криеш някаква тайна — погледна го младата жена загрижено. — Открий ми всичко, аз съм твоя съпруга и трябва да споделям не само радостите ти…
— О, ангел мой, ще ти разправя всичко искрено и зная, че ще ми простиш…
— Доверието, с което ти ще се отнесеш към мене, още повече ще ме привърже и ние ще бъдем като истински съпрузи — едно тяло и една душа!
— Да избягаме от гостите, да отидем в стаята си, драга моя Юлиана.
— Да отидем — отвърна тя свенливо.
Гостите пиеха за здравето на младата двойка. Слугите поднасяха закуски, плодове, торти, сладкиши.
Но докато другите пируваха, младоженците изчезнаха. Стефан развеждаше младата си съпруга по стаите, докато стигнаха до една желязна врата. Той я отвори и двамата тръгнаха по тесен железен мост, водещ към кулата. Князът хвана младата си съпруга през кръста, защото тя се разтрепера, като погледна в страшната бездна.
— Мила, знам, че свят ти се завива, като погледнеш в тази пропаст — каза Стефан. — Оттук са били хвърляни преди няколко века много пленници, но благодарение богу, тези варварства принадлежат вече на миналото.
— Защо ме доведе в такава отдалечена стая, Стефане? — попита Юлиана.
— У нас има стар обичай, според който всеки владетел на замъка трябва да прекара в тази стая брачната си нощ. Не мога да наруша този обичай.
