Разговаряйки, те стигнаха до кулата и спряха пред вратата на осмоъгълната стая.
— Тази врата има два ключа — единият е у мене, а другият…
— А другият? — попита Юлиана, като забеляза, че съпругът й млъкна и се изчерви.
— Другия ключ — каза князът — трябваше да предам на тебе, както е старият обичай, ала той е изгубен. Да влезем.
Той отвори вратата.
Изведнъж Юлиана спря като вкаменена на прага. Стефан я хвана през кръста и я заведе в стаята. Вратата се затвори зад тях. Те бяха вече в храма на своята любов. Дебели завеси покриваха всички прозорци, а стаята бе осветена от три светилника, прикрепени на стените. Приглушена червена светлина изпълваше стаята, която имаше осем прозореца, отдалечени на еднакво разстояние, а между всеки от тях висеше портрет в златна рамка. Това бяха портрети на красиви жени, ала по дрехите им се виждаше, че не са живели по едно и също време.
— Виждаш тук портретите на седем красиви жени. Това са последните княгини Дубиски, които са прекарали брачната си нощ в тази стая, а картината отдясно изобразява Венера — богинята на красотата. В нова рамка някога ще стои твоят портрет.
Юлиана не отвърна нищо, а само стисна сърдечно ръката на Стефан.
В стаята, постлана със скъпи източни килими, имаше малко мебели. Най-много място заемаше широко легло от розово дърво, над което се намираше гербът на княз Дубиски и балдахинът на графовете Найхоф. Цялото легло и златните подложки, на които бе поставен балдахинът, бяха украсени с рози и митри, а от двете му страни бяха постлани бели мечи кожи. Възглавниците бяха покрити с червени обвивки от коприна и злато.
Стефан прегърна младата си съпруга, целуна я и смъкна венеца и булото от главата й. Меката й копринена коса се разстла по красивата й снага.
— Днес трябва да бъда и камериерка — каза засмяно князът, — и ти ще ме извиниш, че съм малко несръчен. Ръцете ми треперят, когато се докосна до тебе.
Младата съпруга се изчерви и притвори очи. Стефан вдигна любимата си и я отнесе на канапето, намиращо се до леглото. Той коленичи до нея. Развърза връзките на обувките й, събу копринените й чорапи — като целуваше всеки пръст на краката й.
— Стига, Стефане, не, не — молеше младата невяста, — не така.
— Да, ти си права — каза русият мъж и наведе глава. — Устни до устни, гърди до гърди, така ще почиваме. Аз ще ти кажа на ухо моята изповед, която и в този свят час ме преследва като призрак.
— Нашата любов, Стефане, ще прогони призрака. Юлиана прегърна обичния си мъж.
— Слушай, моя мила Юлиана, едва сега узнах, какво е истинска любов. Сега, когато съм с тебе. Любовта е пратеник на Бога, тя слиза, за да направи хората подобри и по-благородни. Аз не знаех това допреди няколко години. Тогава любовта за мене беше само наслада от страстта, на която се отдавах. Аз обичах, трябва да кажа тази свята дума, една циганка.
Юлиана се сепна, ала в следния миг притисна още по-силно Стефан до гърдите си.
— Циганката Мелиора беше много красива — продължи Стефан — и тя употребяваше всички средства, с които си служат момичетата от нейния род, за да оплетат в мрежата си мъжа и да го докарат до лудост. Обичаше ли ме искрено, от сърце, не зная, ала тя ми дари всичко онова, което жена може да даде на мъж, и което кара всеки да поеме тежки задължения, дори и към една циганка. Един ден тя ми каза, че ще става майка и поиска да й се закълна, че ще призная детето, което ще се роди, и ще му позволя да носи гордото име на князете Дубиски. Тази клетва, Юлиана, аз не удържах!
Младият княз се изчерви и облегна глава върху гърдите на любимата си.
Зад портрета на Венера се чу слабо проплакване. Котка ли беше се промъкнала.
— По-нататък — прошепна тя, — какво се случи с нещастната и с детето?
— Мелиора роди момченце. В деня, когато тя идеше през гората, за да ми донесе детето и да реши неговото бъдеще, попаднала в ръцете на баща ми и неговите хора. Навярно някой му е казал за Мелиора и той без да ме предизвести, всеки ден я следял с хората си. В този ден я били с камшици, докато скъсали корсета и дрехите й. Ала Мелиора, това ми разказа един очевидец, не издала вик, а само притискала до гърдите си новороденото, като го пазела с тялото си. Тя стояла до стръмния бряг на реката. Отзад били слугите на баща ми, готови да я убият с камшиците си, а пред нея — бързо-течащата, смъртоносна вода. Обърнала се към баща ми с проклятие, което изрекла на цигански език и после се хвърлила с детето във вълните.
— Ужас! — извика Юлиана. — О, варварство човешко, докъде стигаш ти!
— Мелиора не загина — продължи князът, — тя знаеше да плува и всички се учудили, като я видели на другия бряг. Разправяха, че тя така е пазила детето, че то даже не се е намокрило. Изсмяла се демонски, тръгнала по брега и се върнала в лагера на циганите. Там я чакала полицията, която баща ми беше повикал и целият цигански лагер беше пропъден зад граница. Оттогава нищо не съм чувал за нея, вече пет години. Тя изчезна заедно с детето ми. Баща ми се разболя. Суеверните разправяха, че това е от проклятието на циганите. Той страдаше от сърце и лекарите го посъветваха да иде на бани в Тренчик, където те срещнах, драга ми Юлиано! Дотогава не бях обичал истински.
— Стефане, заклеваш ли се, че не си обичал циганката така горещо, както обичаш мене?
— Заклевам ти се — промълви княз Дубиски тържествено. — Желаех я, но не я обичах.
Юлиана прегърна радостно съпруга си.
— Ще ти простя всичко — отрони тя, — а ти забрави тия спомени, забрави ги щом си близо до моето сърце.
Горещи, искрени целувки съединиха за няколко минути влюбените.
Стефан скочи, очите му блестяха, лицето му гореше. Той изгаси всички лампи и вдигна копринените завеси на прозорците. Сребристата светлина на луната освети сватбената стая.
— Юлиано — прошепна той, — ти знаеш обичая на маджарите. През първата нощ невестата трябва да застеле леглото.
Юлиана, почервеняла от срам, стана и колебаейки се, се отправи към леглото.
— Обичам те — продума тя. — Обичам те неизказано много.
Тя хвана покривката и в стаята се разнесе силен вик. Бледа като стена, тя се олюля, а князът едва успя да я задържи.
— Какво ти е, драга ми Юлиано?
— Виж там — продума жената и посочи към леглото.
Младият княз видя вцепенен, осветено от бледите лъчи на луната, спящо малко дете — циганче.
36.
Най-напред дойде на себе си Юлиана.
— Погледни детето — рече тя, — то е твое, твоят син.
— Възможно ли е това — извика той, — как е стигнало тук? Дали Мелиора не е наоколо?
Той погледна плахо към портрета, на Венера. Страшна мисъл се появи в главата му, мисъл, която го накара да пребледнее като мъртвец.
Той хвана Юлиана, сякаш се страхуваше, че любимата му жена се намира в опасност и я отдръпна от портрета на Венера.
Юлиана се освободи бавно от прегръдките му.
— От какво се страхуваш? — запита тя. — Да не е от това дете? Гледай какъв ангел ни изпрати бог тази нощ.
Като че небето отговори: Стефане, всичко ще ти бъде простено, ако бъдеш добър баща на това дете и не го криеш от света, а с гордост му дадеш твоето име и титла, които се полагат на твоя син.
Княз Дубиски беше толкова развълнуван, че не можеше да проговори. Младата му жена го хвана за ръка и го дръпна към леглото.
— Колко е хубаво това дете — каза тя. — Как сладко спи! То прилича на теб, Стефане. Никаква следа няма от онзи скитнически род, това са твоите руси къдри, твоето бяло чело и твоите червени устни. Ангелът божи не може да бъде по-красив.
