димът само го беше задавил и Драйфус го сложи близо до кормилото, а Одета направи всичко възможно, за да го съживи.
Мъжете отчаяно се опитваха да спасят оръжието и храната и се стараеха да ограничат огъня. Затова капитанът заповяда да изсекат с брадвите и ножовете горящите стени и да ги хвърлят във водата. След като това беше извършено, лесно можеха да изгасят пламъците.
Бегълците пресметнаха точно загубата. От провизиите само една част беше повредена, а стените на каютата, които бяха изгорели, лесно можеха да се поправят.
Гредите на каютата не бяха изгорели, а в лодката на Панталон имаше платно, с което можеха да поправят изгорелите стени.
При изгрев слънце нещастните мореплаватели бяха вече привършили тази работа и от злодеянието на Панталон не бяха останали следи. И Мирович скоро се съвзе, защото бяха изгорели само постелките му. През деня си починаха от умората и когато облаците, които предната вечер закриваха небето изчезнаха, всички се поразвеселиха.
Душевноболният Панталон не можеше вече да ги безпокои, защото беше изтощил силите си и спеше като мъртъв, при това имаше признаци, че не ще се събуди скоро. Въпреки това от предпазливост не развързаха ръцете му. Самата Одета призна, че това е необходимо, понеже не биваше отново да се излагат на същата опасност.
Когато след обяд всички се събраха близо до кормилото, Легуве даде сръка знак, че иска да говори:
— Приятели, вчера младият Антонио ни разказа историята на своя живот и макар и да не ни каза каква е връзката на участта му с изпращането му в Каена, пак разбирам, че този разказ се отнася до известна степен и до него.
Антонио погледна към пода и се изчерви като девойка.
— Вярвам, че днес е мой ред — продължи Легуве, — да разкажа историята на живота си. Ще започна с едно известие, което много ще ви изненада. Аз съм протестантски пастор.
Щом Легуве изрече тези думи, Ервин и Одета се спогледаха и девойката поруменя. Драйфус хвана ръката на Легуве и горещо я стисна.
— Щом си пастор — каза той, — признавам, че знаеш да водиш борба не само с библията, но и с други оръжия.
— За съжаление, много пъти през живота си е трябвало да се боря и с други оръжия — отвърна Легуве, като поглади брадата си. На двадесет и петата ми година стана моето първо кръщение. Тогава бях протестантски пастор във френско-пруската война. Ала спомените ми са ясни само до 25 август 1870 — до сражението при Седан, на което бе съвсем разсипано наполеоновото владичество. Бях близо до генерал Мак Макон — главнокомандващия френската армия. В този ден Мак Макон заедно с целия си щаб се беше спрял на едно възвишение близо до Седан и оттам ръководеше действията. Французите се биеха храбро, но бяха лошо нахранени, лошо въоръжени и обезсърчени от предишните загуби. Войниците на германските съюзници силно притиснаха французите при Седан и най-после съвсем ги обградиха, докато се оказаха като мишки в капан. Преди да се съвземем, нападнаха и възвишението, на което се намираше Мак Макон с щаба си и трябваше да си пробием път, за да не падне главнокомандващият ни в плен. Въпреки че бях облечен в свещенически одежди, ме обзе войнствен дух. Откровено признавам, че в тази минута забравих пасторската си мисия и мисълта, че Франция е загубена и че всеки от синовете й е длъжен да я пази до последната си капка кръв, напълно ме обзе. Гъст барутен дим ни забулваше. От време на време в сиво-бялата мъгла светваха огнени ивици и после град от куршуми се сипеше върху ни и другарите на маршала падаха мъртви на земята. Аз бях близо до Мак Макон. Нито един мускул не трепваше на бледото му лице. Този храбър войник като излят от бронз гледаше сражението и само устните му едва забележимо помръдваха, понеже виждаше, че битката е загубена.
— Господа — обърна се той към нас, — след три минути топовете ще бъдат насочени към възвишението, на което се намираме, и гранатите ще унищожат всичко. Затова колкото е възможно по-скоро трябва да напуснем това място и да си пробием път през взвода пруски конници.
Веднага възседнах коня на убития адютант и препуснах към маршала. От другата ми страна яздеше офицерът-знаменосец, а зад нас имаше тридесетина офицери на коне. Минахме през мъртви и ранени, изкорубени оръдия, барабани, съборени палатки и неочаквано — всичко стана много по-бързо, отколкото го разказвам — се намерихме пред цял полк пруски драгуни. Който падне, ще падне — това е войната. В същия миг капитан Валкюр — адютантът на маршала — бе улучен с куршум в гърдите и падна. Маршалът се сепна.
— Ах, Валкюр — извика той, — ти беше храбър офицер, ала умря и от красива смърт. А сега напред, господа, и Бог да бъде с нас!
И аз взех една шашка и бях уверен, че я владея добре. Нали всичко беше в това да се спаси животът на маршала и се запази знамето на Франция. Мак Макон сам,се биеше отчаяно, защото нашите врагове нападаха най-много него. Всички бяхме насочили сабите си към гърдите му. А куршумите на пруските драгуни барабаняха по нас, сякаш кош фасул се изсипваше отгоре ни. И ние пак напредвахме, защото мощната ръка на Мак Макон, и тя със сабя, постоянно описваше кръгове и който се озовеше пред него, падаше мъртъв. Грамаден драгун се нахвърли върху ми. Един куршум на неговия револвер улучи дясното рамо на маршала.
— Предайте се — извика драгунът, — вие сте мой пленник.
Веднага вдигнах сабята си и му пукнах главата. В същия миг знаменосецът ни бе прободен в гърдите и падна от коня.
— Знамето. — извика маршалът, трогнат до сълзи. — Спасете знамето!
Аз вече бях откопчил знамето от ръцете на умиращия и въртейки го около себе си, казах на маршала:
— Франция и храбрият й маршал още се държат! Почувствах неочаквано, че някакъв хлад премина през гърба ми и достига до сърцето ми. Един от неприятелските драгуни беше забил шпагата си в плешката ми. Притъмня ми. Със сетни сили се хванах за гривата на коня и толкова се наведох, че покрих знамето с тялото си. Загубих съзнание.
Когато се свестих, се видях в една висока, голяма, изящно подредена стая. Лежах на меки възглавници. Пред мене стоеше красива жена, облечена в траур.
— Аз съм графиня Мелания Валкюр — рече с приятелски глас тя — и бях щастлива да ви намеря близо до замъка ни след битката при Седан и да ви помогна. Четири седмици бяхте между живота и смъртта и само благодарение на грижите на моя стар лекар останахте жив.
Погледнах красивото й бледо лице и помислих, че сънувам.
— Госпожо графиньо — отговорих със слаб глас, толкова нямах сили, — сега трябва само да ви благодаря. Може би ще получите известно удовлетворение при мисълта, че сте спасила свещеник.
Очите на графинята светнаха.
— Познах по облеклото, че сте свещеник — отговори тя; — но други факти ми показаха, че сте и храбрец. Когато с прислужницата си Бабет онзи ден обикаляхме околността, търсейки другиго, намерих вас до убития ви кон, с разкъсаното знаме в едната ръка и остра сабя в другата.
Как приятно звучеше гласът й?
— И аз в сражението на двадесети август — продължи графинята — претърпях голяма загуба. Мъжът ми, граф Валкюр, адютант на маршал Мак Макон, оттогава изчезна и макар че не успях да намеря трупа му между убитите, предполагам, че все пак е убит.
— За голямо съжаление, госпожо, трябва да потвърдя верността на предположението ви — казах след кратко колебание. — Видях как граф Валкюр падна до мен — един куршум прониза сърцето му.
Младата жена закри лице с кърпичката си, но когато я махна, не видях никакви следи от сълзи.
Изминаха още шест месеца, докато оздравях съвсем. Макар че през тези месеци понесох големи страдания; те остават едни от най-красивите в живота ми. Наглеждаше ме най-хубавата и добра жена и задоволяваше и най-малките ми прищявки. Другари, няма защо да ви лъжа, влюбих се в тази хубава вдовица с тъмно-руси коси и красиви очи. Обичах я с цялата жар на сърцето си, което за пръв път изпитваше това божествено чувство, и по погледа й разбрах, че и тя не е равнодушна към мен, макар че не разменихме и дума, която можеше да издаде чувствата на другия. Вие ще си помислите, че Мелания беше лекомислена жена. Би ли могла да забрави скоро своя мъж, който падна в сражението, ако не е била
