лекомислена жена!
Бракът на граф Валкюр с младата му съпруга, който не продължил повече от година, не бил щастлив. Мелания била дъщеря на кубински плантатор. От постоянните войни на този прекрасен остров, наричан бисерът на Антилите, нейният баща бил съвсем опропастен. Точно когато кредиторите му искали да продадат малкото му имущество, се появил граф Валкюр.
Графът, разболял се в Париж, бил дошъл в Куба, за да се лекува от чудесния климат. Той видял Мелания и научил в какво положение е нейният баща. За да я спечели, Валкюр го спасил от разоряване. Стара история! Графът платил дълговете на плантатора при условие че Мелания, тридесет години по-млада от него, ще му стане жена. Това било блестяща партия, но сърцето на младата жена се късало, защото тя не обичала графа. Жертвала се заради баща си.
Осем дни след венчаването, което станало в Хавана, жертвата се оказала излишна. Плантаторът починал. Графът заедно с младата си жена, се завърнал в Париж и Мелания взела от отечеството си само един спомен — слугиня кубинка, на име Бабет. Тя и имаше пълно доверие, за което по-късно получи в отговор черна неблагодарност.
Макар че граф Валкюр имал в Париж Прекрасен дворец, предпочитал да затвори жена си в замък, намиращ се в гората около Седан, поради безграничната си ревност. Това било и основната причина, поради която не живеел добре с жена си. Младата жена не само не обичала графа, но и твърде скоро го намразила. След това се разрази сражението при Седан, в което съпругът й загина.
Мелания остана на двадесет години — млада, много богата, вдовица. Когато отвориха завещанието на мрачния граф, намериха записка, която показваше себелюбието на този човек. Наистина, Мелания остана наследница на грамадните му имущества, но можеше да разполага само с лихвите им, които, ако се ожени за друг, губи.
— Всичко това — каза Легуве — ми разказа младата графиня една вечер, когато бяхме в градината на замъка.
— Приятелю, вие виждате — завърши тя, — че човек трябва да ме обича само заради самата мен, защото когато подам ръка другиму, аз ще бъда бедна като просякиня.
Повече не можах да се въздържам, хвърлих се в краката на Мелания, целунах белите й ръце и прошепнах:
„Ти ще обогатиш онзи мъж, който ще те назове своя, макар че си бедна.“
Тя ме вдигна и аз я прегърнах.
За мен започнаха сладки часове. Съвсем забравих, че зад вратата на замъка има и друг свят, че имам и други задължения. Смятаха ме за съвсем загубен — нека ме смятат! Знаех, че живеех и живея като щастливия Танхойзер в планините на Венера.
Мелания горещо ме обичаше, тя жертваше за мен всичко, което жена може да жертва за мъж. За да не разбере никой за нашите отношения, тя уволни всички слуги, освен Бабет и един стар кастелан, който й беше наистина верен. Ако беше ме послушала, трябваше да уволни най-напред Бабет. Тя беше красива, но ленива и лекомислена и никак не ми харесваше.
За съжаление обаче, тя изпитваше към мене съвсем други чувства. По очите й четях, че аз я интересувах и един ден, когато се разхождах из градината, а Мелания спеше, тя неочаквано ме прегърна, целуваше ме и се кълнеше, че ме обича. Аз отблъснах развълнуваната жена, но не казах на господарката й за случката, защото точно сега имаше нужда от спокойствие.
Една нощ из замъка се разнесе плач — плодът на нашата любов беше момиченце. Нарекохме го Долора. Колкото и невероятно да ви се вижда, ние решихме да направим за детето всички жертви и да се венчаем. Долора трябваше да стане наследница на граф Валкюр.
Измина половин година и любовта ни край люлката на детето стана още по-сърдечна. Неочаквано гръм
светна от ясното небе и мълния разруши нашето щастие. Една сутрин, когато Мелания и аз закусвахме, а до нас играеше Долора, пристигна писмо. Като видя почерка на плика, Мелания пребледня като мъртвец. С треперещи ръце отвори писмото, прочете го и падна в безсъзнание. Хвърлих се върху нея и покрих с целувки лицето й. Вдигнах я на ръце и я занесох до леглото. Ала все още не знаех от какво беше уплахата й. Мелания посочи писмото, което взех и прочетох.
Трябваше да събера всички сили и да не се поддам на страшния удар, който разруши щастието ни. Писмото бе написано от граф Валкюр! Този, който всички смятаха за мъртъв и отдавна бяха забравили, се оказа, че е жив. Прусите го намерили тежко ранен и го прибрали като пленник в крепостта Торн. Доскоро той живеел там и понеже го заловили, когато рисувал укрепленията, арестували го за две години. Не е имал възможност даже да пише във Франция. Сега бил свободен и се връщал. Няколко часа само след получаването на писмото, той щеше да бъде при Мелания…
Не мога да ви опиша ужаса, който ни обхвана. Хълцайки, Мелания се хвърли в обятията ми, търсейки помощ и утеха от мен, а аз не можех да й ги дам. Само един път имаше, по който можеше да се избавим от тази опасност, а той ни съкрушаваше сърцата. Трябваше обаче да изберем него и по него да тръгнем! Ако не искахме да унищожим честта на Мелания, аз и детето трябваше да излезем от кулата и да не се появяваме вече никога тук.
След дълго обмисляне решихме следното:
Аз и малката Долора трябваше да напуснем замъка и да заминем за Куба. Исках там да възпитам детето си и да оставя в ръцете на Бога нашето бъдеще.
За да не се лиша от женска помощ при отглеждане на детето ни, Мелания ме помоли да взема Бабет с мене, понеже тя познаваше добре остров Куба и можеше да ми бъде полезна в случай, че остана там. Едва се съгласих с това, тъй като кубинката не ми харесваше и се страхувах да бъде толкова близо до мене, откакто ми бе открила чувствата си. Обаче, за да не откажа на бедната си Мелания, се съгласих.
Тя повика Бабет и разказа всичко на тази жена.
— Желаеш ли да придружиш детето ми през морето — попита графинята, — да помогнеш на скъпия ми съпруг, да възпиташ и наглеждаш Долора и да я пазиш от всяко зло?
— Моя бедна и нещастна господарке, всичко ще направя за вас — извика младата жена и целуна ръцете на Мелания.
Но като се изправи, тя така ме погледна, че аз останах изненадан — погледът на кубинката беше пълен със страст и тържество.
Докато приготвихме необходимите неща за път, дойде телеграма, в която се съобщаваше, че след два часа графът ще пристигне в Седан. Трябваше да бързаме, за да не се срещнем с него. Без да си кажем нещо, аз притиснах любимата си до гърдите. После Мелания целуна детето ни, като ме изгледа с поглед, който никога не ще забравя.
Файтонът ни чакаше и ни закара на Седанската гара. Със същия този файтон графът щеше да се върне в замъка…
Ние пристигнахме благополучно в Париж, а оттам отпътувахме за Хавър и заминахме с парахода за Хавана.
Мелания ме беше снабдила с много пари. В Хавана купих същата къща, която е принадлежала по-рано на баща й, домът, в който тя бе отрасла и за запазването на който се бе продала на мъжа, когото не обичаше.
Къщата беше в добро състояние и ние се заселихме в нея. До този момент Бабет си гледаше работата и не споменаваше нищо за своите чувства към мен. Но първата вечер, когато останахме в новооткупената къща и бях току-що целунал малката Долора и исках да се оттегля в спалнята си, тя ми препречи пътя и ме погледна с искрящи от страстта очи:
— Направи ме твоя жена или ще се върна в Париж и ще разкрия всичко на графа!
Толкова се уплаших, че няколко минути я гледах без да продумам.
— Аз те обичам — продължи тя задъхано, — заклех се, че ще Стана твоя жена. Ако откажеш, графинята е загубена! Графът ще изпъди невярната си жена, а мене ще възнагради богато. Предпочитам да живея с тебе, отколкото да стана богата.
Какво да сторя?
Можех ли да оставя тази жена да опетни честта на Мелания? Молех се, унижих се пред тази подла весталка, мъчех се да я отклоня от намерението й, но по-скоро би се трогнал камък, отколкото да накарам
