отвори. Вратата беше отключена. Двамата влязоха в колибата и Михаил Михайлович поздрави:
— Добро утро!
Никой обаче не отговори. Къщата бе празна. Неочаквано от гърдите на хетмана се откъсна тъжен вик. В единия ъгъл на колибата той видя мисионера. Светият човек лежеше с прерязано гърло на пода. Изцъклените му очи, студеното му тяло — всичко издаваше, че трябва да е умрял преди няколко часа. В студената си ръка клетникът държеше малко разпятие.
— Убили са го — процеди хетманът, кръстейки се. — Раната на гърлото му издава, че трябва да са го заклали китайците. Но къде е жената на нещастния човек? Каква е нейната съдба?
Павловна закри лицето си, тя не можеше да понесе гледката.
— Какво да правим сега? — обърка се Михаил. — Струва ми се, че тук не сме в безопасност. Да останем или да бягаме? Не се отчайвай, Павловна, ще трябва да намерим друг път за избавление.
В този миг някой бързо отвори вратата и я заключи отвътре. Влезе тайнственият казак. Михаил дръпна Павловна до себе си и направи няколко крачки назад.
— И тук ли ни преследваш? — попита хетманът и извади револвера си. — Сега кажи, човек ли си, дявол ли си и защо ни следваш?
— Защото щях да бъда загубен, ако не ползвах вашето водачество. Хетман, не ме застрелвай. Скоро ще можете по-добре да употребите вашия барут. Дявол го взел, шинелът, сабята и конят на подофицера, когото застреляхте, не ме превърнаха в призрак. Вижте, че има те работа с познат.
Дошлият свали калпака, съблече шинела и пред Михайлович и Павловна застана Питу. Да, гърбавият Питу се бе възползвал от случая, за да избяга от руския гнет.
— Този човек толкова ни изплаши — изсмя се хетманът, — но не мога да го коря, защото вече не съм началник на затворническия транспорт. Но Питу, знай, че когато усетя, че имаш враждебни намерения, тутакси ще ти вкарам един куршум в главата.
— Няма защо да се съмнявате, хетман. Но кажете, не забелязахте ли нещо, когато яздехте през гората? Тя е пълна с китайци — каза Питу с треперещ глас. — Зад всяко дърво се крие по един жълтокож и тези вагабонти нямат, както се вижда, добри намерения. Ах, Боже, запази ни, тук вече има един убит!
Питу страхливо се вгледа в трупа на мисионера.
Чу се страшна олелия и в същия миг вратата бе разбита.
— Китайците — извика Михаил и вдигна револвера. — Павловна, иди зад мен, ще те пазя до сетна капка кръв.
— За пазене не може и дума да става. Гората е пълна с тези дяволи.
И Питу се пъхна под масата. В този миг около двадесетина въоръжени китайци навлязоха в помещението.
— Назад, убийци — извика Михаил Михайлович и изгърмя с револвера си.
В същото време стрела прониза гърдите на храбрия казак. Михайлович изпусна оръжието и се олюля. Павловна го задържа с ръце, той се подпря на рамото й.
— Обичам те — прошепна казакът, — Клето създание! Павловна, бедно дете… твоята съдба… Ах, това е смъртта.
Младежкото му тяло трепна и се сгромоляса на пода. Павловна се наведе и го целуна по устните. Михаил Михайлович заслужаваше такава благодарност.
Това стана за няколко мига и на девойката й се стори, че сънува.
Китайците заобиколиха Павловна, като я гледаха с лукавите си очи. Един от тях, облечен по-добре, явно предводителят им, изрече някаква заповед. Веднага вързаха ръцете на Павловна и я извлякоха от помещението. Извадиха и Питу изпод масата и макар и да ги заплашваше с цялата френска флота и армия, и той не избяга от съдбата си — вързаха го и го изведоха навън.
Китайците ги отвлякоха в гората. Питу и Павловна видяха висока жена с бяла коса, която също беше вързана.
— Клето дете, исках да ви предупредя, като видях, че отивате към колибата, но тия езичници ме заплашиха със смърт, ако се обадя. Аз съм жената на мисионера, чийто труп лежи в колибата. Моят съпруг умря за вярата си. Това е съдбата на всеки мисионер.
— Съжалявам, че сте изгубила съпруга си, но кажете ми, защо не убият и нас?
— Защото от нас ще спечелят пари. Павловна погледна въпросително жената.
— Пари ли? От нас! Как?
— Не предугаждаш ли съдбата си, клето дете? — промълви мисионерката тъжно. — Ние се намираме в ръцете на китайски търговец на роби и той ще ни продаде на пазара в Урго.
— Ужас — изстена Павловна и погледна небето, търсейки помощ от Бога.
7.
Радост и веселба се разнасяха в замъка Красногорка. Всичките помещения на кулата бяха изпълнени с гости. Лакеи и прислужници сновяха нагоре-надолу, в широкия двор имаше много екипажи, а в конюшнята зобеха повече от сто чужди коне. Слугите и кочияшите бяха в една стая на долния етаж, където ядяха и пиеха.
По всичко личеше, че в замъка днес има голям празник. Който можеше да види княза, той веднага би разбрал по очите му, че се е случило нещо хубаво. Той се появяваше само за по няколко минути, когато трябваше да посрещне някой гост или да го доведе до трапезата. После се отдалечаваше от веселието. Отиваше към осмоъгълната стая, която служеше за спалня нему и на жена му. Колкото повече доближаваше вратата, толкова радостта му ставаше по-голяма.
Князът отвори и тихо влезе. Трогателна картина се откри пред него. На леглото сред копринени постелки, същото, в което намериха преди време малкия Андре, лежеше младата княгиня, красивата жена на княз Стефан, Юлиана. Прелестната жена беше бледа като след болест, а по очите й се четеше радост, особено когато погледнеше малкото същество, което спеше сладък сън до нея. Преди осем дни Юлиана подари на своя съпруг момиченце и по този случай маджарските аристократи се събираха в замъка, за да присъстват на кръщенето.
Щом Стефан влезе в стаята, Юлиана протегна ръце, а старата слугиня, която беше до нея, тихо излезе. Юлиана искаше да прегърне Стефан, но той застана на колене пред леглото й.
— Скъпа и любима Юлиана — продума той, — скоро ще настане моментът, когато нашата дъщеря ще бъде причислена към християните. Гостите вече се отправят към църквата, а кръстниците ще дойдат за детето.
— Владиката още не е дошъл — каза младата жена въздържано.
— Екипажът, който изпратихме за Негово преосвещенство, трябва да дойде всеки миг — отговори Стефан. — Но какво има, Юлиана, в твоето лице се чете някакъв страх.
— Бих искала владиката да е тук и да е изпълнил — вече обреда.
— Съмняваш се, че ще го стори ли? — запита бързо княз Стефан, а в гласа му звучеше неувереност.
Юлиана погали русата коса на съпруга си.
— Владиката ще кръсти нашата дъщеря, няма защо да се измъчваме от съмнения, но сега, Стефане, кажи ми откровено, не ми ли се сърдиш, че ти родих дъщеря, а не син, продължител на рода, нещо, което ти навярно си желал?
— Кълна ти се, Юлиана, не ми е минавало през ум такова нещо. Наследник имаме — малкия Андре, който поради твоята добрина е не само мой, но и твой син.
— Да, Андре остава първият наследник на името ни — каза младата княгиня.
— Как обикнахме и колко много се привързахме към това дете, както и то към нас. Вижда се, че в жилите му няма нито капка от майчината му кръв. Макар често да му казваш, че трябва да обича циганката, той показва явно отвращение към нея. Просто се чудя, как говори против природата и задушава гласа на кръвта. В този миг се чу шум от колела на екипаж и в двора се разнесоха гласове.
— Негово преосвещенство владиката дойде.
Стефан се завтече да го посрещне, ала когато отвори вратата, почтеният старик вече се намираше на прага на осмоъгълната стая. Князът му целуна ръка и се отправиха към спалнята.
