касае за твоето избавление. Напред!
Конят потегли пъргаво.
Неочаквано се изправи една фигура и хвана здраво юздите.
— Стой, Михаил Михайлович — извика силен глас.
— Макар и да си предател и да забрави клетвата, която си дал като офицер на царя, пак има хора, които ще попречат на безумното ти намерение. Слез от коня с тази улична жена и предай сабята си. Ти си мой пленник.
Хетманът се бе изправил на седлото. С една ръка той държеше треперещата Павловна, а с другата извади револвера си и го насочи към гърдите на подофицера, който държеше юздите на коня.
Двамата мъже злобно се изгледаха. Бяха приятели и се обичаха като баща и син, а сега…
— Умри, Михаил Михайлович — извика белобрадият казак, изтегли дългата си сабя и я вдигна, за да съсече офицера.
Но в същия миг Михаил бодна коня с шпорите. Животното подскочи, офицерът се наведе над Павловна и сабята само се отри о високия му ботуш. И преди старецът да може втори път да вдигне сабята, от револвера на Михаил Михайлович изтрещя изстрел. Подофицерът трепна, олюля се и се сгромоляса до коня. Без да слиза, Михаил се наведе към земята, взря се в падналия и тихо промълви:
— Убих го, убих стария приятел на моя баща.
Само един хрип, излязъл от устата на стария казак, бе отговорът, който не остави съмнение в думите на офицера.
— Заклех се, че ще те спася, ако ще да убия и самия цар! Павловна, заради теб отивам към смърт и позор!
Вярното животно полетя като вихрушка из степта. Павловна почувства, че ръката на младежа я притиска към гърдите си. Тя усещаше биенето на сърцето му.
— Ако не сбъркаме пътя, преди изгрев слънце ще бъдем в Китай — изрече през шума на копитата хетманът.
— На сигурно място ли ще бъдем там? — попита Павловна.
— На няколко часа път от границата има мисионерски дом. Мисионерът и жена му приемат сибирски бегълци и им дават убежище. От там можем да отидем в Източен Китай и като стигнем полуостров Корея, ще ни бъде лесно да стигнем до Япония, а оттам има редовни параходи за Америка.
— Но за такова пътуване трябват пари.
— Имаме пари. Тези, които ми заповядаха да те спася, ме снабдиха с голяма сума. Павловна, аз ще те заведа пак между хората и ти ще ме вземеш при себе си поне като слуга, който ще те пази и защитава.
Павловна не отговори нищо. През цялото време тя само слушаше.
— Какво ти е, господарке? — попита младият офицер.
— Тишина! Нищо ли не чуваш?
— Какво.
— Тропот на препускащ кон.
— Това е ехото от тропота на нашия кон — утешаваше я Михаил Михайлович.
Но Павловна поклати глава.
— Тук няма ехо — каза тя бързо. — Вървим между вода и гора, откъде може да отекне звук? Не, не, Михаил Михайлович, нас ни преследват. Зад нас има ездачи.
— Не е възможно — сепна се хетманът. — Единственият, който можеше да ни преследва, е мъртъв.
Павловна неочаквано изпищя и хетманът неволно се сепна. Вцепенено от ужас, момичето гледаше назад. Тя протегна ръка и показа нещо.
— Ето, виж, Михаил, ездачът е зад нас. Младият офицер се обърна.
— Милостиви господи — извика той, — пресвета Троице, запази ни, това не е човек, а дивият конни преследва. Мъртвите възкръсват. Подофицерът, когото то-ку-що застрелях и който издъхна в краката ни, той е зад нас.
Облаците, които закриваха досега луната, се разпръснаха. Сребристата светлина освети околността. След бягащата двойка през призрачната сибирска равнина препускаше див ездач. Той изглеждаше тайнствен и страшен, като картина, нарисувана от демоничен художник. Сухото тяло на сянката беше загърнато в казашки шинел, калпакът бе нахлупен дълбоко над челото, ремъците на дългата шашка бяха в безпорядък, ръката стискаше пушка.
Тайнственият ездач не яздеше като другите. Той почти висеше на опашката на коня, а с едната си ръка държеше гривата на коня. Това казак ли беше или призрак, изпратен от ада? Михаил Михайлович нямаше да бъде син на своята страна, в която все още вярват, че има караконджули, таласъми и вампири, ако погледът на страшния преследвач не го сепна и ужаси.
Ако се касаеше за обикновен двубой, той не би се подвоумил Да излезе дори и срещу най-силния враг, или да се хвърли срещу няколко противници. Но този тайнствен казак, това неестествено привидение го накара да се сепне така, че едва не изпусна юздата.
— Да се смили Бог над нашите души — потрепера Михайлович. — Духът на подофицера, когото убих, се е превърнал във вампир и ни преследва, за да ни изпие кръвта.
— Това е суеверие — отговори Павловна. — Този ездач плаши и мен, но той е човек и то човек, който иска да попречи на бягството ни.
. — Дий, дий — се понесе във въздуха и Михаил и Павловна чуха плющенето на камшика, с който тайнственият казак шибаше коня си.
— Казанска света Богородице, запази ни! — извика хетманът. — Никого не съм виждал да язди по-бързо и по-смело. Сякаш конят му има крила, но ще видим и във водата ще може ли да излезе на глава с моето вярно животно. Не се бой, Павловна! Бог е с нас, а моят Мурзук плува като делфин.
Казвайки това, той дръпна юздите на коня, който! се обърна към водата и спря. Конят стоеше, на една канара, висока десет метра, под която шумоляха бързите води на река Енисей.
— Слез, Мурзук, занеси ни на другия бряг. Михайлович дръпна юздите, конят се изправи сякаш искаше да хвърли ездачите от себе си, после полетя във водата…
Вълните плиснаха и покриха коня и ездачите, а животното вече плуваше срещу течението, като показваше необикновената си сила. Мурзук пореше водите като лодка. Хетманът го насърчаваше постоянно. Павловна също.
Спасителният бряг вече бе срещу тях. Ала сега чуха отзад плискане, след което Мурзук стана неспокоен и удвои силите си, за да достигне до брега. Казакът, въртейки пушката над главата си, бъбреше несвързани думи. Той все повече и повече приближаваше бегълците.
Хетманът пусна едно проклятие и смъкна от гърба си кавалерийската пушка.
— Страшилище, върви в ада, откъдето си дошло! — извика той с глас, по-силен от шумоленето на вятъра, прицели се в гърдите на казака и стреля. Конникът падна настрана. Вълните го заляха.
— Улучих го — извика Михайлович, — спасени сме вече от този вампир.
Внезапно зад тях се чу силен смях. Казакът още седеше на коня си и го пришпорваше да бърза. В това време Мурзук беше стъпил на брега. Вярното животно нито минута не си почина, а веднага се спусна към гората. Павловна се бе облегнала върху гърдите на младия офицер. Тя зъзнеше от студ, влага и вълнение. Тайнственият конник препускаше зад тях. Ала Михаил вече не се боеше от него. Той забеляза, че не ги настига, а постоянно изостава зад тях.
Минаваха часове. Отдавна вече бяха на китайска земя. Съмна. Наближаваше изгрев слънце. Скоро трябваше да бъдат в края на гората. Там беше къщата, в която живееше мисионерът с жена си. Стигнат ли в тази къща, спасени са. При тези набожни хора Павловна ще си почине, без да се бои, че ще бъде предадена на русите.
Хетманът препускаше с все сила. Гората започна да просветлява. Стигнаха на открито място и трябваше да преминат една полянка, за да стигнат до къщата, която приличаше на колиба. Тя бе направена от неодялани дървета и покрита с мъх. Като видя, че от комина не излиза пушек, Михаил се обезпокои. Около къщата не се забелязваше никакъв живот. Навярно добитъкът е на паша.
Разбрал, че това ще бъде краят на пътуването, Мурзук се зарадва.
— Слава Богу! — прошепна Павловна. Хетманът скочи от коня и помогна на девойката да слезе, като каза на животното няколко нежни думи. После Павловна отиде до вратата на малката къща и се опита да я
