Съвсем ли искат да ме опропастят?
Погледа на многострадалната жена се спря върху едно писмо. То лежеше на масата и се виждаше, че тъкмо при писането му смъртта е преварила леля Ерика.
Съпругата на капитан Драйфус взе писмото и го прочете на висок глас:
„Скъпа ми, обична Херманса! Още един час и ти ще се върнеш радостна, с надежда, че ще можеш да прегърнеш обичния си Андре. Страшен страх ме обзема при тая мисъл. Ти ще искаш от мен да отговарям за детето, тъй като бях избрана за негова пазителка, но Бог ми е свидетел, че съм го пазила като очите си.
Херманса, не съм виновна за това, което се е случило и ако не намериш любимеца си, ако той ти е отнет завинаги, о Боже мой, какво ми стана, внезапно, аз, аз, детето…“
Тук писмото беше прекъснато. При думата „детето“ смъртта е настъпила. От тия редове Херманса направи страшно заключение.
— Андре е мъртъв! — извика тя. — Моето дете не е вече между живите, детето мие отнето. Аз съм сама, сама!
Херманса рухна на пода. Конвулсивни тръпки побиха тялото й и тя захълца.
— Боже мой, затова ли ме спаси от хиляди опасности — извика тя съкрушена, — затова ли бях спасена от корабокрушението, глада, треската и замислите на злите хора, затова ли се завърнах в отечеството си, където ми бе отнето и последното, което имах? Господи, не ти ме остави да живея, а злият дух, сатаната, който мами хората със суетни надежди и се радва, когато падат от върха на щастието в бездната на ада!
Херманса се надигна бавно, като едва се държеше на крака. Тя се отправи към леглото на Андре и заплака, но когато след няколко минути се изправи, вече не плачеше. Очите й бяха сухи, чертите на лицето й смръщени, а устните й стиснати: така изглежда човек само тогава, когато е обладан от страшно решение. Херманса бе страдала премного и не можеше да понесе повече. С изчезването на Андре й беше отнета всяка надежда за живот и тя не можеше вече да разсъждава, защото иначе би си спомнила клетвата, която бе дала пред съпруга си, когато го бе посетила в подземната килия на военния затвор и когато бе поискала и от него да се закълне, че никога не ще посегне върху живота си, и му беше казала:
— Понеси болките си като герой и аз ще ги нося с тебе, докато стигнем края си!
Но кой би посмял да укори Херманса, че сега, при тия страшни душевни мъки бе забравила клетвата? Тя беше само слаба жена. И наистина, тая жена бе показала вече много пъти храбростта си. Но болките на една майка, която е загубила детето си, приличат на вълните на силно развълнуван океан, който поглъща всичко, когато корабът се пробие.
В очите на младата жена блестеше страшно отчаяние, тя се огледа като умопобъркана в стаята. Както изглежда, търсеше нещо, което най-сетне намери. Херманса откъсна дебелата, копринена връв, която служеше за вдигане на завесите, а сетне огледа стените. Там откри това, което искаше да види. На едната стена бе окачена голяма картина, която изобразяваше нея и съпруга й като младоженци. Капитанът в униформа изглеждаше млад, цветущ, а тя бе облечена в бяла копринена рокля. В очите на младата невяста блестеше предчувствие за щастие. Да, това бяха времена на щастието, което тогава й се виждаше неразрушимо. Но всичко бе минало…
Херманса стъпи на един стол, сне портрета като го наблюдаваше внимателно. Горчива усмивка заигра край устните й и тя го захвърли на пода. Скъпоценната рамка и стъклото се строшиха.
— Строшено, както щастието на фамилията Драйфус! — измърмори нещастницата, после завърза връвта за здравия гвоздей и направи примка, която внимателно надяна през главата си.
— Сбогом, Алфред! — извика тя. — Сбогом, обични мой, и не ме оставяй да чакам много. Ела при мене в гроба, при мен, да се съберем там, защото подли хора тук ни разделиха!
Очите на Херманса блеснаха, като че ли видяха нещо невероятно.
— Небето — извика младата жена, като простря ръце. — Алфред, Алфред, виж там горе ангелите, златната свобода!
Нещастната скочи от стола, той падна, връвта се обтегна и тялото й увисна. Няколко секунди изминаха и тя започна да се задушава. Внезапно зарита и обърна тялото си настрана. Още минута и всичко щеше да бъде свършено.
На прага се появи Матийо, който за минута спря като прикован в картината, която се откри пред очите му. До масата лежеше трупът на леля му Ерика, а на стената висеше Херманса. Матийо се спусна към леля си, но веднага разбра, че за нея е късно. Но младата съпруга на брат му още можеше да спаси. Той я хвана с лявата ръка, а с дясната дръпна връвта толкова силно, че я скъса. После сложи жената на едно канапе и отвърза примката, която щеше да я удуши. След това натисна копчето на звънеца. По всичко изглеждаше, че не иска да извика слугите, докато не отстрани всички следи от опита за самоубийство. Връвта беше скрил в джоба си, а колкото до портрета, всеки можеше да си помисли, че е паднал от стената и се е строшил.
Дойдоха вратарят и слугинята.
— Къде е госпожица Жоржина? — запита Матийо.
— Отиде на гарата да чака съпругата на господин капитан Драйфус — отвърна слугинята.
— Не се ли е върнала още?
— Не, вече три часа, откак е излязла госпожицата и… Боже мой, какво се е случило! Госпожата е безжизнена, а леля Ерика — мъртва!
Момичето се отправи с плач към мъртвата и зацелува ръцете й.
— Извикайте бързо доктор Бургер!
Първата помощ на Матийо беше дала резултат. Лекарят предписа още едно съживително средство и заповяда да сложат Херманса на леглото, а при леля Ерика не можеше да стори нищо и констатира само кръвоизлив в мозъка, който веднага е сложил край на живота й.
— Докторе — погледна го Матийо, — моля ви, останете още няколко часа тук, за да се убедя напълно, че снаха ми ще оздравее.
Младият лекар поклати глава.
— Не мога — отговори той. — В дома ми се намира един тежкоболен, когото трябва да наглеждам. Той е маджарски велможа, княз Стефан Дубиски, чиято съпруга е побесняла и избягала от института Пастьор. Нещастният човек се е развълнувал толкова, че го обзе силна нервна треска. Тъй като обикнах княза, не исках да го оставя да лежи в хотела и го взех вкъщи, където под добрите грижи на майка ми се надявам да оздравее. Досега не се е свестявал, но избухването на болестта ще стане след няколко дена. И тъй като през тая нощ на госпожа снаха ви не е вече нужна моята помощ, понеже е изключена всяка опасност, сам разбирате, че мястото ми е до болния княз.
Доктор Бургер беше стигнал до вратата на стаята и искаше вече да излезе, но внезапно се обърна:
— Сега ми дойде нещо наум. Може би ще бъде интересно за вас. Представете си, тежкоболният княз Дубиски в бълнуванията си много пъти споменаваше името Драйфус и говореше за някакво посещение при Драйфус. Не сте ли се срещали някога с него?
— Не — отговори Матийо. — Трескавите фантазии на княза са лесно обясними, види се, трябва да е чел за участта, която е сполетяла нещастния ми брат, и тия спомени блуждаят в паметта му.
Доктор Бургер се поклони и излезе, а Матийо се върна при леглото на Херманса, където завари Жоржина, която се беше върнала. Тя обясни на Матийо защо се е забавила. Каза му, че е паднала в безсъзнание, но не му съобщи причината за това.
Матийо и Жоржина наглеждаха през нощта съпругата на капитан Драйфус. Предписаното от доктор Бургер лекарство възобнови кръвообращението й. Херманса заспа спокоен сън. Тя се събуди към пет часа сутринта и беше доста свежа, за да може да говори. Нещастницата веднага позна Матийо и простря ръце към него, които той нежно пое и целуна, а Жоржина се отдалечи тихо.
След кратко мълчание Херманса попита:
— Кога е умрял?
— Кой?
— Андре.
