много вода, след което падна безсилен на масата. След малко беше надвил слабостта си и пак се изправи.
— Ха-ха — смееше се доктор Триколет, — подлецът Соломон Дулсети ми е продал мъртвец, но сега виждам, че му броих сто франка за жив човек.
Разбира се, лекарят знаеше много добре, че Дулсети се беше измамил, като считаше Мъртвешката глава за мъртъв, който всъщност не бе глътнал достатъчно вода, за да се удави.
Слепецът опипа тялото си.
— Гол — промърмори той, — гол съм. Чудно! Къде се намирам. Ах! Спомням си, спасиха ме и сега съм на брега.
— Приятелю, малко остана и вие щяхте да бъдете на друго място! — включи се Триколет. — Сега се намирате в анатомическия кабинет на един лекар и тъкмо исках да извадя червата, стомаха и всичко друго, каквото имате в корема.
Мъртвешката глава се уплаши толкова много, когато чу това, че въпреки слепотата си, скочи от масата и се спусна да бяга, докато си удари главата в една вратата.
— Приятелю, полудял ли сте? — стресна се ученият. — Ще строшите вратата на долапа, в който се намират препаратите ми. Седнете, ето тук се намира канапе. Ето дрехите ви, облечете се, а през това време ще ви приготвя едно лекарство, което пак ще постави вътрешностите ви в нормално положение. Изпили сте половината Сена.
Мъртвешката глава се облече бързо и лекарят му подаде една чаша, пълна с кафява течност.
— Пийте! Това ще ви помогне — каза той. Но Мъртвешката глава държеше нерешително чашата в десницата си:
— Искате да ме отровите! — изрече с явно съмнение.
— Приятелю Мъртвешка глава — смееше се Триколет, — вие сте глупак, макар че сте изпечен злодей. Ако исках да ви убия, щях да забия ножа в гърдите ви, когато въздъхнахте.
Слепецът осъзна истината на тия думи и изпи лекарството, което веднага му помогна и му стопли кръвта.
— Господин докторе, благодаря ви — каза той, — виждам, че не бях справедлив. Мога ли сега да си ида?
— Не, приятелю — отговори Триколет. — Заради вас платих сто франка, за които поне ще се забавлявам.
— С мене ли, сляп, нещастен човек, искате да се забавлявате.
— Не се правете на невинен — викна Триколет. — Зная, че бяхте един от най-опасните злодеи на Париж и че въпреки слепотата си още сте такъв. Това, което искам от вас, не е много. Разкажете ми как сте загубили ушите, очите и носа си.
Мъртвешката глава трепна:
— Господине, какво искате от мен?
— Само чистата истина и когато си тръгнете, ще ви дам десет франка пътни пари.
— Как загубих очите си, няма да ви разкажа. Една невярна жена ми ги открадна и полудявам, като мисля за това, защото не се е случило толкова отдавна. Но как загубих носа и ушите си, как лицето ми бе обезобразено и оприличено на мъртвешко, това ще ви разкажа, защото оттогава са изминали много години.
— Добре — съгласи се доктор Триколет. После донесе шише вино, две чаши и кутия цигари, тъй като мислеше, че това не трябва да липсва при разказването на интересната история. И действително, злодеят, който преди четвърт час лежеше бездиханен на масата, изпи чаша вино, запуши цигара и започна разказа за странното обезобразяване на лицето му.
— Разбира се, че не винаги съм бил толкова грозен, какъвто съм днес. Когато бях на двадесет години и минавах чисто облечен по улиците, хората даже казваха, че съм хубавец и много жени се обръщаха да ме гледат. Малко исках да зная за тях, тъй като не бях намерил тая, която търсех. Тогава живеех в Берлин. Трябва да знаете, че съм германец и син на един проповедник. Родителите ми ме възпитаваха добре и следвах в гимназията, защото баща ми беше решил да ме изучи. Но тъкмо когато предстояха зрелостните изпити, баща ми умря и всичките ми блестящи надежди бяха разбити. Майка ми получаваше малка пенсия, а освен мене имаше още шест деца. Разбира се, ако не исках да умра от глад, трябваше да се грижа за себе си. Потърсих място, което да отговаря на знанията ми, но не намерих. Най-после постъпих като писар при един адвокат, който се казваше Паненбергер.
Господин докторе, вие не знаете на какви изпитания са изложени адвокатските писари в Германия. Те трябва да имат особено твърд характер, ако не искат да се отклонят от правия път. Заплатите им са малки и те винаги виждат хора, които идват с призовките си да се борят за хиляди и хиляди талери, като много пъти онзи, който никога не се е надявал да спечели делото, е излизал победител и се е обогатявал. Да, такива неща замъгляват мозъка на бедния писар и той най-сетне казва: „На света има толкова хора, които по нечестен начин забогатяват, защо да не забогатея и аз.“
И той търси случай да спечели някоя голяма сума — все едно по справедлив или несправедлив начин, а такъв сгоден случай не трябва да се чака много време.
„Ако дяволът те хване само за един косъм, то скоро ще се намериш в ноктите му.“ Казал го е един велик германски поет и е много вярно. Ха-ха! Господин докторе, виждате, че още не съм забравил всичко, което съм учил. Да, аз пишех и работех старателно и очаквах удобен момент да забогатея. Тая мисъл бе единствената, която ме занимаваше и друго не ми идваше наум. Един ден в ръцете ми попадна интересно дело,,което бе преминало вече всички инстанции. В Берлин живееше един човек, който се именуваше Бизеке и по занаят беше месар. Съпругата му беше умряла. Човекът беше на около петдесет години, но бе още много силен. Бизеке имал син, който бил добре възпитан, но за съжаление, се беше отклонил от правия път — ходеше по кафенетата, кабаретата и на много други места, където скубят такива гъски. Синът на месаря се именуваше Алфред Бизеке и не беше навършил двадесет и четири години. Една нощ баща му го хванал, когато бъркал в чекмеджето, и разбрал кой го е обирал постоянно. Старецът и преди имал съмнение, но в едно съвсем друго лице. В дюкяна му работело като касиерка младо момиче на име Мария. Всички обичали това момиче не заради хубостта му, а заради добрия му нрав. Когато Бизеке разбрал, че от касата постоянно липсват пари, изпъдил Мария.
— Вие и никой друг не е откраднал парите — викнал той, — това и синът ми Алфред го твърди, той може да докаже, че вие сте крадецът.
— Не съм виновна — проплакало момичето, — а що се отнася до сина ви Алфред, той иска да ми отмъсти, защото не отвърнах на срамните му желания…
Но клетвите и плачовете не помогнали. Мария трябвало да си излезе и хората я сочели с пръст. Казвали, че богатият Бизеке не би я изгонил, ако не е имал доказателства, че е крадла.
Разбира се, момичето не си намерило друго място дълго време и най-сетне трябвало да се задоволи да постъпи като слугиня при една вдовица. След изпъждането на Мария кражбите при Бизеке престанали.
— Имал съм право — мърморел старият Бизеке, за да успокои съвестта си, тъй като бил обикнал момичето.
Един ден случайно заварил сина си, когато изваждал от касата една банкнота от двадесет талера, за да я пъхне в джоба си. Младият господин мислел, че не го вижда никой, но внезапно Бизеке изскочил, изпъдил сина си на улицата и се заканил:
— Вагабонтино, не смей да дойдеш още веднъж в дома ми! Крадец като тебе не може да бъде мой син. Проклет да бъда, ако ти дам дори счупена пара. Ще се погрижа да намеря друг, който да наследи всичко, което съм спечелил с честен труд.
Старецът удържал на думата си и още същия ден отишъл при вдовицата, при която слугувала Мария, която потънала в земята от срам, когато съгледала предишния си господар. Но той хванал десницата на момичето и рекъл:
— Мария, не се плашете, дойдох да поправя една голяма грешка.
Докато Мария го гледала учудено, без да отговори нищо, той продължил:
— Да, Мария, не се срамувам да призная, че ви обидих незаслужено. Обвиних ви в престъпление, което не сте сторила. Вие сте невинна.
Докато Бизеке изричал последните думи, господарката на Мария влязла в кухнята.
