играчки. Но никога не бива да казваш, че името ти е Драйфус. Щом кажеш това, чичото ще те бие с дебела пръчка и ще те затвори в дълбоката изба, в която има само змии. Пази се!
Детето плачеше тихо. Престъпницата тръгна с него по една пътека, на края на която видя малка полусрутена къща. Инстинктът й подсказваше, че там трябва да живее този, когото търсеше. По средата на пътеката срещна една недотам добре облечена жена. Помпадура я попита дали наблизо се намира къщата на Гаспар Мурие.
— Да, госпожо — бе отговорът. — Това е къщата на нещастните деца.
— Нали там е заведението за идиоти?
— Да, госпожо, в тая къща цари голяма мизерия.
— Познавате ли господин Гаспар Мурие?
— Лично не го познавам, госпожо, но живея само на няколко минути от тук. Мъжът ми и аз обработваме голяма градина и сме близки съседи на господин Гаспар Мурие. Много се говори за това заведение.
— Какво се говори за него? Желаете ли да ми разкажете откровено нещо?
— Нищо добро! Бедните деца ги бият много и им дават малко хляб. Много пъти човек може да познае по подутите им лица, че са бити жестоко, а що се касае до храната, сигурна съм, че ако ги бе хранил добре, те нямаше да крадат толкова плодове и зарзават от градината!
— Много ли момчета има в това заведение?
— О, цяла тълпа, около петнадесет! Госпожо, да не сте намислили да дадете това хубаво момче в заведението на Гаспар Мурие?
— За жалост, така е — отговори Помпадура, — това дете е слабоумно и ми създава големи грижи.
— Детето не прилича на идиот — каза жената и се вгледа внимателно в благородните черти на Андре.
— Благодаря ви за информацията — каза госпожа Буланси и пое с детето към къщата, в която се намираше заведението за идиоти.
Помпадура дръпна звънеца. Излезе суха жена на около четиридесетгодишна възраст.
— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Помпадура. — Искам да говоря с него.
— По някаква работа ли го търсите?
— Да!
Жената заведе Помпадура в една доста чисто наредена стая. Тази жена беше Реха, съпругата на Гаспар Мурие. Тя излезе и след няколко минути се върна заедно с мъжа си. Гаспар Мурие не беше тъй пълен, както Казота, а беше и десетина години по-млад от нея. По лицето му не можеше веднага да се направи заключение, че е злодей. Беше много бледен, което припомни на Помпадура страшните болки, които Гаспар беше изпитал след нещастния скок. Челото му беше високо, носът му правилен, а очите му блестяха. Той изгледа сериозно чуждата жена. Помпадура, напротив, счете за нужно да не му издаде веднага, че е негова близка сродница. Гаспар се замисли. Не можеше да си спомни къде се е срещал с дамата.
— Господин Мурие — заяви посетителката, — желая да оставя това дете във вашето заведение.
— Ах, но то е болно — каза Гаспар, като помилва Андре по лицето. — Да, да, познава се, че е умствено недоразвито!
— С една дума казано, идиот! — прибави Помпадура. — Господине, научих, че притежавате добра методика за лекуване на такива болни и ги довеждате до състояние, в което те са щастливи.
Тия тайнствени думи бяха достатъчни, за да разбере Гаспар истинското желание на госпожа Дьо Буланси. Той я погледна въпросително, след което се обърна към съпругата си:
— Реха, заведи детето в градината, желая да говоря насаме с госпожата.
Детето тръгна доброволно с непознатата лелка, доволно, че може да се отдалечи от човека, от когото инстинктивно започна да се страхува.
Щом Гаспар остана сам с посетителката, той я изгледа внимателно:
— Госпожо, да говорим откровено!
— Господин Мурие, това е и моето желание.
— Вие искате да се отстрани това дете?
— Да се отстрани ли? Какво да разбирам под това?
— Щях да ви попитам, дали искате детето да се отърве по-скоро от страданията си.
Помпадура издържа острия поглед на чичо си, след което се приближи плътно към него.
— Не, Гаспар Мурие, не желая да се отстрани Андре, а да стане злодей.
Гаспар Мурие се престори на уплашен.
— О, госпожо — извика той, — каква страшна мисъл! Насила ли искате да накарате едно невинно дете да тръгне по лош път! Не, госпожо, това няма никога да сторя!
Помпадура се изсмя.
— Драги ми, не се преструвайте пред мене — изгледа го тя иронично. — Зная, че заведението ви в действителност е,училище за престъпници.
— Госпожо, заклевам се, че това не е вярно. Това е подла лъжа!
— Значи, тогава е лъжа и че сте брат на известната Казота — възмути се от преструвките на чичо си, — или не познавате притежателката на „Червената воденица“?
Гаспар мълчеше и гледаше развълнуван непознатата.
— Снемете маската — каза Обезобразената. — На мъж, който е успял да открадне панталоните от тялото на един лорд, не приличат тия преструвки.
Това беше премного за Гаспар. Той забеляза, че има насреща си лице, което познава много добре миналото му.
— Коя сте вие? — попита той учуден. — Госпожо, знаете неща, които са известни само на престъпните среди в Париж.
— А кой казва, че не произхождам от тях? — усмихна се госпожа Буланси. — Погледнете ме малко по- внимателно, не ме ли познахте вече?
— Да, да, една прилика… Има нещо познато…
— Не помните ли вече малката Помпадура?
— Дъщерята на Казота ли? — сепна се Гаспар. — Да, къде са ми били очите? Вие сте, ти си. Но както виждам по облеклото ти, трябва да ти върви в живота…
— Живея във вилата си на „Шанз Елизе“ и се казвам госпожа Буланси.
— Превъзходно! А какво прави старата скъперница, майка ти?
— Тя няма да живее повече от месец. След смъртта си няма да остави много приятели. В течение на последните десет години дори и аз се отвратих от нейното скъперничество. А това момченце е син на най- големия ми неприятел и затова нека стане такъв, какъвто можеш да го направиш.
Когато изговори тези думи, Помпадура извади портмонето си и отброи пет банкноти по сто франка.
— Ето една малка отплата за труда ти — каза тя. — Пази добре момченцето, бъди строг към него и ще останеш доволен от мен.
— Нали ми позволяваш да го бия? — попита Гаспар, като прибра парите.
— Бий го, но не го убивай. Нека живее! А сега, сбогом! По-добре ще бъде, ако си отида, без да бъда забелязана от него.
— Не искаш ли да се срещнеш с жена ми?
— Не, по-добре да не знае коя съм. Нека всичко да остане в тайна.
Гаспар Мурие изпрати сродницата си до вратата. Там те си подадоха ръце и Мурие каза:
— Ако някога имаш нужда от мене, аз съм на твое разположение. Наистина, макар че ме мъчи страшна болест, ако се появи някаква трудна работа, наемам се да я свърша.
— Добре, ще помня!
Помпадура се обърна и тръгна към файтона, в който я чакаше Естерхази.
Когато Гаспар Мурие се върна в къщата си, първата му работа беше да съблече на Андре хубавите дрехи и да го облече в други, от прост док. В този момент пред къщата се вдигна силен шум.
— Тълпата си иде! — каза Мурие.
Реха излезе да отвори вратата.
— Слушай, момченце — продължи учителят на престъпниците и се обърна към Андре. — Сега ще ти кажа няколко думи, които трябва да помниш. Първо: никога да не говориш, без да те питат; второ: ако
