посещават.
— Няма ли визитна картичка в букета? Слугата разгледа цветята.
— Не — отговори. — Изглежда, че този, който го изпраща, не иска да се знае името му. Но предполагам, че получателката го познава.
— Умен човек сте — кимна Аладар.
— В магазина виждаме много неща, а това, което не успеем да видим, можем да си го представим.
— Добре, заслужавате двоен бакшиш. Първо, защо-, то сте донесли букета, и второ, защото говорите такива интересни неща за вашия магазин. Вземете тези пет франка и ми дайте цветята!
Слугата се колебаеше.
— Не смея, господине — каза той, без да снема погледа си от блестящата сребърна монета. — Поръчано ми е да предам цветята само в ръцете на дамата.
— Кой ви поръча това? — попита циганинът, който след тая забележка се усъмни още повече.
— Господарят ми!
— Аз съм съпруг на артистката, за която е предназначен този букет, затова спокойно можете да ми го предадете. Освен това съпругата ми не може да го приеме, тъй като в този момент се облича.
Дали сериозните думи на Аладар Форкаш или сияйните сребърни пет франка повлияха на слугата, но той предаде букета на циганина и си отиде.
Циганинът разглеждаше замислен букета. Някакъв тайнствен глас му шепнеше, че с тези цветя работата не е чиста. При по-внимателно разглеждане, една бяла хартийка изпадна измежду стръковете. На нея бяха написани само няколко реда. Форкаш ги прочете и изражението на лицето му се промени. Той се намръщи.
— Тя иска да избяга — промълви. — Още днес, с него. Ах, измаменият съм аз.
Хвърли букета на пода и го стъпка с крака, а злощастната бележка пъхна в джоба на палтото си.
— Мелиора — изпъшка циганинът и очите му се насълзиха, — това ли съм заслужил?
Изведнъж, обаче, състраданието му към нея изчезна.
— Тя е престъпила клетвата — сети се той, — следователно, трябва да умре от моята ръка!
Аладар излезе от коридора и отиде зад кулисите. Нещастникът не виждаше и не чуваше какво става около него. Погледът му блуждаеше, душата му се гърчеше в гняв. Безграничната любов, която чувстваше към Мелиора, се бореше с омразата и отчаянието, което го беше обзело от момента, когато се увери, че обичната жена му изневерява.
— Не бива да остане жива — реши той. — По-добре ще бъде да я убия, отколкото да я притежава друг.
В тоя момент до циганина се приближи един висок човек, който беше облечен в пъстри дрехи.
— Господин Форкаш — му каза, — моля ви, вашият ред дойде, завесата вече е вдигната!
— Добре, господин разпоредител!
Аладар изговори тия думи като насън, без да помръдне от мястото си.
— Господин Форкаш, имайте добрината да започнете! Публиката вече негодува!
— Дявол да я вземе публиката! Къде е цигулката ми?
— Държите я в ръката си — отговори разпоредителят. — Болен ли сте?
Циганинът обърса потта от челото си и без да каже нито дума, отиде на сцената. Публиката го посрещна с аплодисменти, но той не им обърна никакво внимание, дори не се поклони.
Аладар нагласи цигулката си, погледна струните и започна да свири.
А как свиреше тоя дяволски циганин! След две минути беше пленил всички слушатели. Тази песен излъчваше някаква свръхестествена сила. Това бе стенанието, плачът и риданието, които една човешка душа ражда в тонове. Внезапно циганинът спря да свири. Една струна се скъса.
Отстрани, в дясната ложа, се появи граф Естерхази. Той дръпна стола си и седна. Аладар Форкаш го изгледа страшно, след това продължи да свири.
Как се промени сега музиката му! От акордите не звучеше вече нищо приятно. Те напомняха проклятие, което умиращ отправя против този, който е причинил смъртта му. Последва глух акорд. И последната струна се бе скъсала.
Циганинът захвърли цигулката си в един ъгъл и напусна сцената без да удостои публиката с поглед. Последваха го бурни аплодисменти.
— Покажете се поне пред публиката — спря го директорът на театъра. — Господин Форкаш, излезте още веднъж на сцената и се покажете. Публиката ви аплодира.
Циганинът го изгледа презрително и отмина:
— Пиян е — обясни разпоредителят на директора. — Оставете го да си иде. Не трябва да го сърдим, защото със свиренето си той пленява публиката!
Завесата на сцената беше спусната, след което последва голяма пауза. Публиката отиде в бюфетите, за да се поразхлади. Един от малцината, които бяха останали по местата си, беше граф Естерхази, който си завиваше цигарата, облегнат на стола. Мислеше за Мелиора, която още същата нощ щеше да бъде негова.
През това време на сцената поставяха големия, пълен с вода басейн, в дъното на който се намираха змии, малки крокодили, жаби и други земноводни. Той беше толкова препълнен, че вълните, предизвикани от местенето му, изпръскаха пода на сцената. Когато беше готов, Аладар се появи зад кулисите. Той заповяда на служещите да се оттеглят, след което, както всяка вечер, разгледа внимателно басейна. Над повърхността му имаше мрежа от тел, която пречеше на животинките да избягат от водата. В минутата, в която Мелиора трябваше да влезе в басейна, телената мрежа, прикрепена с пружина, се издърпваше и входът беше осигурен. Полицията беше поискала заради сигурността на публиката басейнът да се покрие с тая мрежа, за да не би да избяга някоя змия по време на представлението. Щом Мелиора влезеше във водата, Аладар трябваше да задейства пружината и мрежата покриваше басейна, без публиката да забележи нещо. Когато Мелиора искаше да излезе, тя натискаше едно копче, което беше свързано с механизъм, и мрежата се отваряше. Тогава тя свободно можеше да излезе.
Всяка вечер Аладар внимателно преглеждаше жицата, която свързваше копчето с механизма на мрежата. Циганинът и днес провери тая жица и изглежда, че намери всичко в ред. Той съзря Мелиора, която стоеше зад кулисите, и очите й блестяха така, като че ли я очакваше неизразимо щастие.
Аладар трепна, но в следната минута се стегна и отиде при жена си.
— Прегледа ли телта? Всичко в ред ли е? — попита го тя.
Той се направи, че не я е чул.
— Вдигнете завесата! — нареди Аладар. Мелиора хвана ръката на Аладар, зада я изведе на сцената.
— Ръката ти е много студена — каза тя на циганина.
— А твоята е гореща като огън — отговори той. Аладар я изведе на сцената. Нескончаеми и бурни ръкопляскания я посрещнаха. Погледите на всички бяха устремени в чернооката жена.
Мелиора хвърли бърз поглед към ложите. В една от тях съгледа Естерхази, комуто се усмихна. Той беше тук — бягството беше сигурно. Макар и да не беше получила писмото му, неговото присъствие й казваше всичко.
Аладар забеляза, че тя хвърли поглед към майора и се развълнува. В същия миг му се искаше да се хвърли върху невярната си съпруга и да я удуши, но се въздържа. Неговото отмъщение трябваше да бъде по-страшно.
Аладар подаде десницата си на Мелиора, като й помогна да се изкачи на стълбата, която се намираше до басейна. В момента, когато се намираше на последното стъпало, тя хвърли още един поглед към ложата, в която се намираше Естерхази, и скочи във водата. Мелиора потъна бавно, след което Аладар затвори басейна с телената мрежа.
Щом тялото на Мелиора влезе във водата, намиращите се там земноводни се разшаваха и заплуваха бързо около нея. Циганката хвана една змия и я уви като маргаритен гердан около шията си, а другата около кръста си. Тя си играеше с малък крокодил. Слагаше го върху гърдите си и го захвърляше настрана.
Така минаха четиридесет секунди. При първото слизане Мелиора не оставаше по-дълго време във водата. Втората част от номера й траеше петдесет секунди, когато слизаше за трети път на дъното на басейна, тя оставаше цяла минута в него. Беше станало време да изплува на повърхността. Мелиора остави
