положението тук бе променено. Взети са по-строги мерки против мене и сега чувствам истинската тежест на моето заточение. По-рано ми беше позволено да се разхождам през деня из острова и да напускам килията си, когато пожелая. Обаче сега вратите са замрежени с железни пръчки, подобни на ония, зад които в зоологическата градина се държат затворени дивите зверове.
През деня стоя зад тази решетка и погледът ми блуждае по неприятния остров, по морето и напразно търся синевата над обичната ми родна земя, която не иска да се покаже зад обширните води на морето. Два пъти денем правя едночасова разходка из острова. Но в същия момент, когато решетката се вдига, с мене тръгват дванадесет войници. Те носят пълни пушки и аз зная, че имат заповед да ме застрелят при пръв опит за бягство. Любезна ми Херманса, ако не ти бях дал обещание, че няма никога да прибягна към самоубийство, отдавна щях да дам повод на войниците да ме убият. Така всичко щеше да свърши. Ще ти опиша как човекът умира тук и как го погребват. Когато след осуетеното ми бягство отново бях откаран на Дяволския остров, в същото време там дойде един човек, на когото дължа приятелство и благодарност. Казваше се Дакоста. Този човек бе заслужил старец. Бил е много години пазач на кула, която се нарича Кулата на глада и която се издига над морето близо до крепостта на града. В тази стара кула, която има един страшен затвор на дъното на морето, Дакоста е водил няколко десетилетия усамотен живот. Едничкият слънчев лъч, който проникваше в тази безутешна пустиня, където той живееше, беше неговата внучка, едно сляпо, но извънредно хубаво момиче на име Йоланта. Сляпата живееше в кулата заедно със стареца. Дакоста трябваше да ме пази, но той бе обвинен от губернатора, че уж кроял план за моето бягство. Заклевам ти се, човекът беше съвсем невинен. Но ако днес това се докаже, за бедния Дакоста няма да има никаква полза, тъй като не е вече между живите. Доведоха го на Дяволския остров и му казаха, че няма да напусне жив острова. Впрочем, отначало го пускаха да се разхожда. Но бедният старец беше дълбоко загрижен за съдбата на внучката си. Никой не можеше да каже какво е станало със сляпото момиче. До моето преместване от кулата то се намираше в нея и днес трябва да ти призная, че то беше небесният ангел, който ме закриляше от лудост и позорна смърт. Но когато губернаторът заповяда да ме отведат от кулата, то беше изчезнало. Дядо му, старият Дакоста, напразно тичаше всеки час на брега, напразно се вглеждаше в необятните дълбини на морето — дали няма да се зададе ладия, която да доведе обичната му Йоланта. Тя се беше изгубила, изчезнала завинаги.
Един ден стоях зад решетката си и гледах към морския бряг. В същия момент видях, че старият човек се хвана с ръце за главата и изведнъж се разнесе сърцераздирателен вик. Някои пазачи, които бяха наблизо, се затичаха към него. Скоро и те бяха обзети от явно безпокойство. Един от тях се спусна към къщата и се завърна с мрежа и въже за въдица. Видях, че работеха много бързо с инструментите си, като че ли искаха да хванат голяма риба. В тоя момент Дакоста застана на колене, закри лицето си с ръце и запролива горчиви сълзи. След четвърт час усилена работа хората извадиха от вълните човешки труп. Тъкмо тогава излизах да правя следобедната си разходка. Тръгнах към брега, придружен от войниците. Пред очите ми се откри печална картина. Старият Дакоста седеше на един камък и прегръщаше мъртвото тяло на красивата Йоланта. По някакъв странен начин то беше запазено от многобройните акули, които обикалят около острова. Тя беше забелязана от безутешния си дядо и изтеглена на брега от палачите. Трогнах се дълбоко, когато видях мъртвото нещастно момиче, което обикнах поради извънредната му доброта. Наведох се и целунах ледената му ръка. Водата не бе повредила красивото лице на Йоланта. Тя изглеждаше като заспала и като че ли на устните й играеше нежна усмивка.
— Тя те обичаше, капитан Драйфус — ми каза Дакоста.
Това бяха последните му думи. Не можаха да го отделят от трупа ни с думи, ни със сила. Той занесе студеното вкочанено тяло в къщата си. Всичките заточеници на острова трябваше да присъстват на погребението. Заведоха ни в един малък залив на нашия остров, който носеше името «Заливът на акулите», защото тук се събират много от тия страшни риби. Тук са и гробищата на Дяволския остров. Щом пристигнахме, наредиха ни в кръг. Видяхме, че тук бяха се събрали всички гробари. Водата кипеше от акули. Черно-сините им тела се виждаха във водата и от време на време показваха зловещите си глави, на които се виждаха по два реда остри зъби. Не беше случайно, че тези отвратителни животни тъкмо днес, на погребението на скъпите ми приятели бяха толкова много. Те ги бяха извикали днес, защото имаше нужда от тях. В Каена, когато ще погребват някой затворник, хвърлят парчета месо във водата и по този начин събират акулите. Един свещеник бе изпратен от Каена. Така и трябва да бъде, защото законът го изисква. Един свещеник и безброй акули — това са актьорите, които трябва да вземат участие в това страшно представление. Човекът беше облечен в свещенически одежди и държеше в ръцете си молитвеник, а на пояса му висеше броеница. Безучастен беше погледът на сините му очи, които гледаха нещастните хора, които го бяха заобиколили. Той не каза ни една утешителна дума за нас. Войниците донесоха труповете. Нямаше ковчег, нямаше цветя, нямаше сълзи. Мъртвите бяха голи, обвити с ленено платно. Само лицата им бяха открити. Войниците сложиха двата трупа пред краката на свещеника. Той ги благослови и прочете кратка молитва. Да, кратка беше молитвата, защото свещеникът бързаше — същата вечер бил канен от една видна фамилия на вечеря и явно не искаше да се лиши от това си удоволствие. Аз плачех и не се срамувах от сълзите си, пролята за двамата мъртъвци. Свещеникът махна с ръка на войниците. Те взеха трупа на Дакоста и се приближиха до залива. Исках да не гледам страшната картина, но ми заповядаха да бъда обърнат към морето и да гледам какво става. Войниците хвърлиха трупа във водата. Тя се раздвижи бързо, като че ли закипя. Водните чудовища се показаха. За кратко време свършиха гощавката си. Пред очите ни разкъсаха тялото на Дакоста и всяко едно от тези лакоми животни потъна във водата заедно с плячката си. Същото последва и с тялото на Йоланта. Стори ми се, че разпраха сърцето ми с нож. Печалното погребение свърши.
О, любезна ми Херманса, с какви страшни впечатления се завърнах днес в пустата си килия. Това е краят, който очаква и мен. Защото надеждата ми да се върна някога при теб, сина и брат си е изгубена. Изглежда, че Господ не желае невинността ми да излезе наяве. И пак съзнанието, че се мъча невинен ме подкрепя и ще ми даде сила да преодолея отчаянието си. Зная, че ти искаш да чуеш нещо за мен, как съм със здравето. То е по-добро, отколкото трябва да се очаква, като имаш предвид лошите условия на живот, при които съм поставен. Веднага след завръщането ми от погребението треската ме повали на легло. Обаче този път я прекарах лесно. Доктор Роан, същият лекар, който ме излекува първия път от треска, и сега ме вдигна на крака. За съжаление, храната, която получавам и за която се плаща месечно по петстотин франка, е недостатъчна. Сутрин ни дават чаша чай и парче хляб. Маслото, което ни се дава, не може да се яде. За обед ни предлагат супа, парче месо или риба и чаша вино. Уверен съм, че виното е най-лошото, което съществува на света. И всичко това за петстотин франка!
Така минават дните. Неделята не се различава от другите дни, защото тук няма богослужение и само четири пъти в годината идва свещеникът на острова, като държи проповед на затворниците под открито небе.
И що за проповед е това? Всяка дума е удар за нас, удар с кривака по главата на грешника, за да го стъпче с крака. Накратко съдържанието на тази проповед е горе-долу такава:
«Пригответе се да умрете тук в срам и злочестина. Откажете се от живота и не мислете, че има надежда и любов за вас. Вие не сте част от човечеството, защото то се страхува от вас, като от диви зверове!»
А последният път този божи служител добави: «Не хранете надежда, че на света има хора, които ви обичат. Тези, които са ви обичали, сега ви мразят, а тия, които някога сте наричали свои, сега се отказват от вас. Те дори не чакат да чуят името ви. Когато вечер си лягат, те се молят на Бога да не ви сънуват. Срам и позор нанесохте вие на вашите близки и затова именно нямате вече право да принадлежите към техните семейства.»
Тук не можах повече да се сдържа. Не ме наричай неблагоразумен, Херманса. Цял разтреперан скочих и извиках:
— Ти лъжеш, свещенико! Зная положително, че още съм обичан вярно и искрено, както рядко човек на земята е обичан. Не можеш да ме огорчиш със своите нелепости. Не за това ти се сърдя, а защото се опита да разрушиш последната връзка, която ме свързва с живота. Но ти обиди жена ми, вярната ми и благородна жена. Нямаш право да говориш това, защото си дошъл тук на острова на нещастните, за да ги утешиш. Между всички преживени мъки най-ужасната е тази, която ти, свещенико, ни нанесе! Ти ни ограбваш последната утеха, ти ни отнемаш последното парче небесно пространство, което нашите очи виждат.
Моите страшни думи имаха по-страшно влияние, отколкото си мислех. Всички затворници станаха и
