— Въпросът ми не беше отправен към вас, господин майор — сряза го Бертулус, — имайте добрината да отговаряте само когато ви питам.
Очите на Естерхази стрелнаха злобни искрици.
— Тази жена не може да отрече — възмути се Натали, — че обвинението е справедливо и отговаря на истината. Тя си позволи да изгони мен и децата ми от къщата на моя съпруг с безсърдечие, свойствено само на такива паднали жени. Тя отне хляба на моите деца и ме тикна в недоимък, докато тя води разточителен живот с мъжа, с когото за съжаление съм се свързала навремето.
— Също и аз — добави Християн, който взе с поглед от следователя позволение да говори, — потвърждавам казаното от графиня Натали Естерхази и съм готов да се закълна пред съда. Аз лично измъкнах през една студена зимна нощ тази нещастница и децата й от водите на Сена, където тя беше потърсила избавление. Отчаянието я беше тикнало към тази постъпка; отчаяние, че мъжът й беше предпочел тази лека жена и заради нея беше пропъдил от дома си жената и децата си.
— Лека жена — избухна Габриела, — господин следователю, защитете ме от обидите!
— Не съм тук, за да ви защитавам — възрази Бертулус, — а за дави обвинявам.
— Аз обаче, ви заявявам, господин следователю — кресна ядосано черният майор, — че тази дама не е моя любовница, при все че я обичам и възнамерявам да я направя своя съпруга.
Нещастната Натали трепна. Тези думи пронизаха като нож сърцето й.
— Значи, ти искаш да се разведеш с мене? — промълви тя.
— Да — заяви сурово Естерхази. Следователят Бертулус стана.
— Господин майор — каза той с остър и строг тон, — не постъпвате така, както подобава на името, което носите. Искате да напуснете съпругата си и да се ожените за една недостойна жена. Не се грижите за вашите деца и оставяте нещастната си жена да работи ден и нощ, за да може сама да изкара прехраната на малките… Господин майор, мъж, който постъпва така, мога само да презирам. Съжалявам, че в този момент законът не ми дава възможност да накажа вас и тази персона. Вас, обаче, уважаема госпожо графиньо — обърна се Бертулус към разплаканата Натали, — мога само от сърце да съжалявам за това, че сте си дали младостта и честното си сърце на човек, който не заслужава нито уважението ви, нито любовта ви. Не само като съдия, но и като човек мога да ви дам следния съвет: постарайте се да забравите този мъж, потърсете утеха в мисълта, че някога децата ви ще ви възнаградят за това, че сте изтърпели и изстрадали за него.
С тези думи Бертулус хвана ръцете на графинята и почтително ги вдигна до устните си. Тя обаче плачеше толкова неутешимо, че наведе ниско главата си и допря за миг обляното си в сълзи лице до ръката на следователя.
— Смятам, че вече сме свободни — забеляза предизвикателно черният майор. — Не може да се иска от мен да присъствам на тази сантиментална сцена.
— Още един момент — изправи се бързо Натали, — имам да съобщя нещо на господин майора.
Тя тръгна с колебливи крачки към него.
— Вярно е, че ти не се интересуваш от нас и ако децата умряха от глад, нямаше и да узнаеш за това. Но въпреки това, смятам за свой дълг да ти съобщя нещо, което навярно няма да те изплаши и изненада, но което искам да чуеш тук пред съдията и пред благородния ти братовчед, за да не ме обвиняваш по-късно, че не съм ти казала. Роберт изчезна. Нашият син избяга от къщи и аз те питам знаеш ли къде е той, ти ли ми го взе? Не сте ли ти и тази персона отвлекли момчето, за да ми причините болка?
— Глупости — сви рамене Естерхази. — За какво ми е момчето? Ето на, ти не си гледала добре Роберт, оставила си го да стане скитник, а сега се опитваш да стовариш вината върху мен…
Измъчената жена отправи поглед към небето:
— Ти чуваш, велики Боже! — изплака тя. — Знаеш колко несправедлив е упрекът, който този човек ми отправя! Аз съм занемарила Роберт, аз съм била причина, за да стане той скитник! Нещастнико, безсъвестен баща, докато ти гуляеше и пропиляваше всичко със своята любовница, аз в малката си стаичка си избодох очите да шия, за да изхраня двете си деца и ги гледах като зениците на очите си. Откакто Роберт изчезна, плача ден и нощ, в тези очи сълзи вече не останаха и ако не беше Виктория, моето сладко момиченце, отдавна не бих понасяла тежестта на живота, бих отишла там, където няма страдания и сълзи, няма разочарования, там, където моето разбито сърце би намерило най-сетне покой.
Натали скри лицето си в ръце и се отпусна на едно кресло. Тогава Християн, който преливаше от яд и възмущение, не можа повече да се сдържи. Той се спусна към черния майор и го хвана здраво с железните си ръце.
— Ти гледаш спокойно и невъзмутимо, вагабонтино! — извика той гръмовито. — Горд, студен и безсърдечен оставяш жена си да плаче пред теб и не се смущаваш от съобщението, че едно от твоите деца е изчезнало, а може би и умряло, а другото гладува и търпи лишения! Имаш ли сърце в гърдите си, имаш ли душа, която да се вълнува, човек от плът и кръв ли си или си демон, изпратен с проклятие на света, за да съсипе, да направи нещастни и изпрати в лудницата или на смърт всеки, до когото се докосне? Говори, нещастнико, искам да знам поне дали имаш човешки език!
— Оставете ме! — изсъска черният майор. — Господин Бертулус, призовавам ви за свидетел, че този господин ме нападна и заплаши.
— На колене! — ревеше Християн Естерхази. — Моли се на тази нещастница, на тази светица, да ти прости!
Със сила Християн накара черния майор да коленичи. Въпреки силната му съпротива, той го държеше на колене пред Натали. Но тя го отблъсна.
— Оставете, драги Християн — помоли кротко, — пуснете мизерника! Защо ми е молба за прошка, получена чрез насилие? Но дори и да ме помолеше да му простя, вече не бих могла. Да, майор Естерхази, нашите пътища се разделят завинаги. Аз ви обичах и ви бях вярна съпруга, родих ви две деца и ги възпитах така, че да правят чест на името Естерхази. Ала вие изоставихте жена си, за да можете да водите скверен живот. Вие ми открихте нечистата си душа и ще се скрия в забутан земен кът заедно с Виктория, единственото дете, което ми остана. Там ще се погрижа дъщеря ви, когато порасне, да не узнае, че прословутият черен майор Естерхази е неин баща.
А сега върви — извика Християн, когато разплаканата Натали се извърна. — Върви, ти, човешки изверг, и си тегли един куршум в челото. Това е единственото нещо, което ти остава да направиш, след като и тук, пред този честен човек, следователя Бертулус, се прояви като вагабонтин.
Той блъсна далеч от себе си черния майор.
Изтощен, разбит, сломен от тежестта на обвинението, което се стовари върху главата му, любовникът на Габриела отначало се сви в един ъгъл. Но после се съвзе и завика заплашително:
— Ти ще ми паднеш, Християн! Ще ти изпратя моите секунданти. Надявам се, че не си толкова страхлив, за да не ги приемеш.
— Всъщност, не би трябвало да приема да се бия на дуел с един престъпник — отговори Християн, — но ще си представям, че съм на лов за тигри и ще ми направи удоволствие да премахна от света една вредна гадина. На разположение съм, господин майор!
В това време Натали, макар и с неудоволствие, се приближи до Габриела Пей, която стоеше бледа и неподвижна като статуя.
— Има моменти, госпожо — изрече графинята, — когато човек не може да надживее болката си. Такъв е сегашният. Чуйте последните думи, които през живота си отправям към вас: Да ви накаже Господ, задето разрушихте моя брак, задето лишихте невинни, беззащитни деца от техния баща. Призовавам върху вашата глава да се стовари най-страшното отмъщение, което небето може да ви изпрати! Нека същите мъже, които днес се възхищават от тялото ви и му се радват, да ви проклинат. Нека затъвате все по-дълбоко в уличната кал, докато един ден залее главата ви и се задушите от собствените си пороци и грехове. Стара, грозна, бедна като просякиня, сляпа и болна телесно и душевно, да се влачите някога по парижките улици и да станете плашило за хора, бреме за самата себе си. Господ, който е закрилник на сираците и вдовиците, ще чуе молбата ми.
Габриела не можа да промълви и дума. Предизвикателното й нахалство беше изчезнало. С разстроено лице и едри капки пот по челото тя, олюлявайки се, излезе от стаята. Клетвата на нещастната жена, чийто съпруг беше отнела, я засегна дълбоко. Тя беше суеверна и страхлива и се боеше от онова, което засега
