Момчето поклати глава:
— Чичо Латур, за нас сега е най-добре да се махнем за известно време от Франция. Дали параходът се казва „Черната Мария“ или има някакво друго име, не е важно.
— Ти си умно момче — бившият клоун потупа момчето по бузата. — Ще се справиш с живота.
— Нали съм Естерхази — пошепна Роберт с гордост.
Те се върнаха при масата и подписаха договорите. След това прибраха парите, които получиха като аванс, и след половин час напуснаха хана заедно с параходния агент Сириус Сенегал, за да отпътуват със следващия влак за Хавър.
31.
„Черната Мария“ се намираше доста далеч от хавърското пристанище, там, където морето вече се чувства и вълните са високи и бурни. Депортационният параход беше готов да отплава. От грамадните му комини се издигаха облаци дим. Котвите му бяха вече вдигнати, но въпреки това капитанът беше получил заповед да чака още един пътник.
Най-сетне на брега, на специално поставения стълб, се издигна черен флаг, сигнал, че очакваният пътник е пристигнал. Капитанът се обърна към кормчията:
— Вземете трима-четирима моряци и слезте на брега. Та има една важна затворничка, която трябва да бъде пренесена на Дяволския остров. Подпишете квитанциите на войниците и се върнете колкото може по- бързо със затворничката, за да успеем да излезем в открито море. Страх ме е, че ще излезе буря, а не бих желал тя да ни завари близо до сушата. В открито море „Черната Мария“ може спокойно да бъде блъскана от вълните и нищо няма да й се случи, но толкова близо до скалите на френския бряг е опасно.
Кормчията кимна с глава, погледна сивото небе и се съгласи с началника си. Спусна една лодка и заедно с трима моряци скочи в нея. Тъкмо преди да потеглят, се сети, че може да му потрябва и едно момче за свръзка и извика:
— Роберт, юнгата, да дойде с нас. Бързо, че нямаме време.
;: Роберт се спусна сръчно по въжената стълба и скоро бе до кормчията в лодката, която се клатушкаше като черупка.
— Готово! — изкомандва кормчията. Въжетата бяха откачени, греблата заработиха и малката лодка се спусна през вълните.
След четвърт час беше вече на брега.
Тук на завет зад една скала стояха офицер и четирима войници, а в средата им се намираше жена, облечена в сивата униформа на затворниците от „Сен Лазар“. Лицето й не можеше да се види, тъй като тя го закриваше с голяма носна кърпа и не поглеждаше никого и нищо… Офицерът подаде мълчаливо лист хартия. Това беше удостоверението, което капитанът на „Черната Мария“ трябваше да подпише, че е получил затворничката, която трябваше да откара на Дяволския остров. Кормчията сложи хартията на скалата и подписа документа, след като прегледа набързо съдържанието му.
— Значи двадесет години на Дяволския остров — промърмори той. — Осъдена за убийство. Страх ме е, че няма да се върне. Как се казва. Фернанда Турвил, само двадесетгодишна! Ако екваториалното слънце и треската я пощадят; все пак ще бъде четиридесетгодишна, когато отново ще има право да види хората и света… Ето ви документа, господин поручик. Свършихме, затворничката вече е моя!
Той се приближи до нещастницата, която още по-силно притисна кърпата до лицето си и й каза с малко ироничен поклон:
— Госпожо — или госпожице, не знам как собствено да ви наричам, бъдете тъй добра, да се качите с мен в лодката.
Затворничката се запъти бавно към нея. Без да погледне никого, тя седна на предното място. Моряците разгледаха нещастницата с явно любопитство. Роберт не можеше да се сдържи и да не я погледне крадешком. Но и той не успя да види лицето — кърпата го закриваше, а пък и жената беше навела ниско глава. Момчето искрено й съчувстваше. Това, което беше чувал за Дяволския остров, беше толкова страшно, че не можеше да разбере как хората не търсеха смъртта, като се хвърлят доброволно в морето, ами оставяха да ги завличат в този земен ад.
Лодката се отдели от брега. „Черната Мария“ изсвири и с това даде сигнал да побързат, защото беше вече време да отплава. Кормчията управляваше лодката и подканяше моряците да гребат, колкото може по-здраво.
— Седни до затворничката! — заповяда той на Роберт. — И си отваряй очите, защото нищо не се знае. Понякога тия ги прихваща да направят някоя морска баня и предпочитат студената вода пред горещината на Дяволския остров.
Роберт седна мълчаливо до нещастницата. Лодката бързо, пореше вълните, но едновременно с нея от брега се отдели ветроход, който като че ли се надбягваше с лодката на „Черната Мария“.
В него се намираха хората на Анри, които имаха за цел да спасят мнимата Фернанда и да я заведат на развратника, който я очакваше в Париж. Доста време преди лодката да стигне „Черната Мария“, ветроходът вече кръстосваше наблизо до нея. Това не направи впечатление никому, тъй като в Хавър винаги имаше доста любопитни хора, които искаха да видят парахода на престъпниците и наемаха някаква лодка, за да могат да присъстват на заминаването и да наблюдават всичко отблизо. Тъй че капитанът на парахода не обърна кой знае какво внимание на ветрохода и напрегнато следеше приближаването на неговата лодка, която му караше най-важната затворничка. Тя приближи „Черната Мария“, опря се о борда й. Спуснаха въжената стълба, за да може затворничката да се изкачи по нея. Беше се смрачило, нощта настъпваше. Хората долу в лодката изглеждаха като сиви сенки, особено облечената в сиво нещастница, която се изправи с нещо призрачно в себе си.
Двама моряци държаха въжената стълба, за да стои опъната, а третият, с помощта на кормилото, се стараеше да държи лодката колкото се може по-близо до парахода. Кормчията се изкачи пръв. Веднага след него тръгна затворничката. А непосредствено зад нея вървеше Роберт, комуто беше заповядано да я следи. Ветроходът нахално се приближи до лодката. В него се виждаха двама мъже. Единият имаше абордажна кука. Затворничката беше стигнала до средата на люлеещата се въжена стълба. Кормчията смяташе, че вече я е довел на кораба.
— За убийство, двадесет години на Дяволския остров — докладва той на капитана. — Казва се Фернанда Турвил.
В същия миг се разнесе ужасен вик. Кормчията се обърна. Затворничката беше изчезнала.
— Тя скочи в морето — извика юнгата Роберт. — Нещастницата потърси смъртта си в океана!
Устните на кормчията избълваха страшна ругатня. Във водата, на около двадесет крачки от лодката, се виждаше жената, която се бореше с вълните.
От ветрохода бързо й хвърлиха въжето с куката, а човекът, който го държеше, се опита да я хване за дрехите. Не успя. Вълните я тласкаха все по-далече и по-далече. За нещастие вятърът се обърна в противоположна посока, така че ветрилата трябваше да се обръщат.
Нещастницата се бореше отчаяно със стихията. Тогава сред шума на парахода и бученето на вълните се дочу глас:
— Аз ще я спася и ще я доведа или сам ще се удавя!
И Роберт се хвърли в морето.
От борда на „Черната Мария“ се разнесе сърцераздирателен вик. Латур беше отчаян, като видя в каква опасност се намира неговият любимец.
Цяла минута Роберт беше скрит от пяната на вълните. След това той се появи на повърхността и всички видяха, че момчето е отличен плувец. Не след дълго то настигна мятащата се сред вълните жена, която беше почти удавница. Като не можеше да плува, тя се мъчеше чрез усилени движения поне да се задържи над водата, ала мокрите й дрехи я теглеха бавно, но сигурно надолу.
— Помощ! — извика тя немощно. — Помощ, потъвам!
В това време Роберт я настигна.
— Не се отчайвайте, нещастнице — обнадежди я той, — аз ще ви държа над водата, докато ни се притекат на помощ.
Той прегърна изтощената жена и я вдигна над водата, като плуваше само с крака. Лицето му беше
