фигурата на Председателя беше изчезнала. Глухото плискане на водата показа, че нещастникът беше паднал в нея. Анри дочака смяната с пушка на рамо. Той беше изпълнил задължението си, беше извикал на беглеца три пъти „стой“ и след това беше стрелял… Всичко беше точно по предписание…
След няколко минути се появи ефрейторът с шестима войници от новата смяна.
— Вие ли стреляхте? — попита ефрейторът.
— Тъй вярно, господин ефрейтор!
— Уверен ли сте, че сте го улучили?
— Да, господин ефрейтор! Видях го, като се преметна с главата надолу. Дори и леко ранен да е, непременно ще се удави.
— Добре, вие изпълнихте дълга си. Ще съобщя веднага на директора на затвора за случилото се, а сега ще бъдете сменен.
Анри се върна с другите войници в дежурната стаичка.
Всичко това стана, разбира се, със знанието на ефрейтора, който знаеше, че трябва да мълчи, защото висшите му началници така му бяха заповядали.
Анри побърза да си отиде. След четвърт час покрай зида се раздвижиха неколцина души с фенери, които претърсиха рова, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Трябваше да се намери поне трупът на беглеца. Но всички усили бяха напразни. Не можаха да открият Председателя нито жив, нито мъртъв. Навярно водата беше завлякла трупа му през канала в самата Сена.
В това време управлението на затвора направи необходимото, за да установи кой е избягалият. Всички килии бяха отворени и прегледани. При тази ревизия направиха странно откритие. Килията на четвъртия етаж, в която беше затворен Председателя, намериха празна. Значи той беше беглеца, когото застреля един верен на дълга си войник. Откриха разбитата желязна решетка, намериха шишенцето с разяждащата течност, пилата и свредела, видяха и това, че престъпникът беше пробил дупка в пода на килията си. Тази дупка, достатъчно голяма, за да провре човек ръката си през нея, озадачи директора на затвора и го наведе на мисълта, че бягството на Председателя е във връзка с майор Естерхази, който обитаваше намиращата се под него килия.
Отвориха и долната врата. Тук ги очакваше голяма изненада. Отначало не можаха да видят майора и се изплашиха много, защото помислиха, че и той е избягал. Но след малко различиха вцепенения, наглед безжизнен труп на Естерхази, който лежеше проснат до леглото. Чертите му бяха разкривени, а в студената си ръка държеше лист хартия, изписан със ситен почерк.
Извикаха лекаря на затвора. Щом дойде и прегледа черния майор, той заяви, че потърпевшият е още жив, но е отровен и положението му е почти безнадеждно.
Но как е могъл да бъде отровен? Това беше загадка за директора на затвора, пък и лекарят не можеше да го обясни. После случайно вдигна писмото, което беше паднало от ръката на Естерхази. Разгледа го, като го държеше далеч от себе си, и каза със сигурност:
— Това писмо е отровно. Естерхази, при опита си да прочете това ситно написано писмо, е вдишал миризмата на силната отрова, с която е напоено, и замаян е паднал на земята. Чудно е, че отровата не го е умъртвила, защото тя е една от най-силните и най-опасните, които науката познава. Това писмо трябва да се изгори веднага, за да не причини повече пакости.
И действително, писмото биде изгорено още същата нощ. Едва след двадесет и четири часа Естерхази дойде на себе си. Попитаха го, как е получил писмото, но той не отговори. Странна, зловеща усмивка заигра по лицето му, когато му зададоха този въпрос. Той знаеше кой му беше изпратил отровното писмо и кой желаеше да го премахне, ала не смееше да го назове. Решил бе да отложи разплатата за по-удобни времена. Черният майор не забравяше никога да плати подобни дългове — дълговете на омразата и отмъщението.
40.
Клотилда Боазльо и Маврус Ленски, които успяха, въпреки всички пречки и опасности, да избягат от заведението на доктор Дюбоа, не можеха да останат в Париж. Те знаеха, че това е твърде опасно за тях. Познаваха силата и влиянието на Боазльо и очакваха, че той ще направи всичко, за да ги открие. След като прекараха първата нощ под чуждо име в един скромен хотел, те след дълго обсъждане решиха, колкото може по-скоро да се махнат от Париж. Избраха Лондон за място на бъдещото си пребиваване. Оттам Клотилда искаше да даде показания против офицерите от Генералния щаб и да заплаши с разкрития Боазльо, ако не изпълни нейните условия.
А какви бяха те?
Клотилда беше страстна натура. От гледна точка на морала, разбира се, че можеше да се критикува поддържането зад гърба на мъжа й на интимни връзки с Маврус Ленски. Всяка целувка, всяка прегръдка, с която даряваше своя любовник, беше грях, защото с това нарушаваше верността си към генерал Боазльо. Вярност, в която му се беше заклела пред олтара. Но има човешки съдби, които не могат да се вместят в общата мярка, за които не бива да се съди от гледна точка на общоприетия делничен морал.
Клотилда беше буквално продадена от майка си на генерал Боазльо, когото не обичаше. Тази сделка беше станала в Монте-Карло при игралната маса. Руската аристократка беше достатъчно безсъвестна да продаде щастието на своето дете за един портфейл банкноти. Дъщерята се беше пожертвала, за да спаси майката от пълно разорение, за да й даде възможност да продължава да играе. Тя, която още тогава обичаше талантливия художник Маврус Ленски, преди брака си с Боазльо беше заявила на бъдещия си съпруг, че не го обича, че е подарила вече сърцето си на друг. Може ли Боазльо да очаква вярност от тази жена? Може би щеше да му остане вярна и щеше да запази неопетнена женската си чест и достойнство, ако той се беше постарал да спечели сърцето и с внимание, тактичност и нежност. Но генералът постъпи тъкмо обратно. Щом Боазльо се почувства господар, веднага реши да използва своите съпружески права. Изискваше от Клотилда същата страстна любов, каквато сам питаеше към нея, но която не можеше да се зароди в нейното сърце толкова бързо. Тъй като тя открито му показа в първите дни студенината си и отвращението си от неговите целувки и прегръдки, Боазльо стана груб и започна да се позовава на придобитото си чрез женитбата право. Затова скоро Клотилда започна да дава на генерала каквото беше негово, а на любимия художник — каквото му се полагаше. Не извиняваме Клотилда, но все пак трябва да признаем, че не порочността, а обстоятелствата я тласнаха по пътя на греха. Тъкмо затова в сърцето й се беше запазила истинска женска свенливост и сега, когато за пръв път в живота си прекара под един покрив с любимия си цяла нощ, тя почувства, че не би могла да живее с него просто като негова любовница. Искаше да му стане съпруга, но това беше възможно само ако генералът се съгласеше на развод. Клотилда се закле, че ще го принуди. Тя имаше отлично средство за това — достатъчно беше да го заплаши от Лондон, че ще разкрие тайната на забулената дама, ако й направи спънки.
Затова Клотилда убеди любовника си да напуснат, колкото е възможно по-бързо Париж.
А Маврус би отишъл накрай света, ако тя пожелаеше това.
Ала за пътуването и за настаняването им в Лондон трябваха средства. Маврус не беше свикнал да пести, той винаги беше получавал за своите картини големи суми, които бързо и лесно разпиляваше. Сега трябваше преди всичко да се снабди с пари. За тази цел той веднага след закуската с Клотилда отиде при един познат търговец на картини и се ангажира да му нарисува хубав женски портрет, за което получи аванс от десет хиляди франка.
— Аз ще те рисувам, сладка моя Клотилда! — прегърна я Маврус, като й показа парите, които беше получил. — Отсега нататък ще рисувам само теб. Ще покажа на света твоята красота в най-разнообразни положения и пози и тези картини ще ме направят истински знаменит.
— И нали — промълви Клотилда тихо и умолително — ще се откажеш от твоите странни идеи, които никога не съм могла да разбера? Ще се откажеш от твоята любов към трупове и ще рисуваш истинския буен живот, който кипи в мене и който ти принадлежи напълно.
— Обещавам ти! — закле се Маврус, като й стисна ръка. Но тя не забеляза, че в този момент на устните му заигра мрачна усмивка, която би смутила жената.
Странната идея, с която Маврус Ленски беше живял толкова дълго — да нарисува мъртвата Венера, беше дълбоко заседнала в същността му. Тя се беше превърнала в идея-фикс. Може би, любовта щеше да го излекува, любовта, която не рядко беше прогонвала сянката на лудостта. Може би, тя щеше да оздрави
