болна та душа на Маврус Ленски и да го накара да забрави страхотното си желание!
Същия ден вечерта, художникът и спътницата му напуснаха Париж и отпътуваха за Лондон. Това беше разумно, защото по техните следи бяха тръгнали вече шпионите на Боазльо. Пати дьо Клам и Анри също се заеха да ги търсят. Нали тези трима мъже бяха застрашени от разкритията, с които Клотилда беше заплашила своя съпруг…
В Лондон Маврус Ленски нае една прекрасна малка вила срещу Хайд парк. Те нарочно избраха малко жилище, защото не искаха да държат прислуга. Мечтаеха да живеят усамотени. Бяха ангажирали само една стара жена, която живееше наблизо, за да им чисти стаите и да прави най-необходимите покупки. С цялата останала къщна работа се зае Клотилда, която беше най-милата домакиня, каквато може да си представи човек. Тя създаде за любимия си един земен рай, а Маврус й се отплащаше за това с вярна предана любов и неизчерпаема нежност. Същевременно той трескаво работеше. Най-напред трябваше да довърши картината, за която беше получил парите от парижкия търговец на картини. Бързаше да се освободи от това задължение, затова не се щадеше, денем и нощем. Нарисува Клотилда в скромна домашна дреха и след като завърши картината, сам призна, че тя е едно от най-хубавите му платна.
Изпрати я в Париж и търговецът му писа, че е възхитен и желае скоро да получи и друга, със същия модел. Търговецът съветваше художника да го изобрази като целомъдрена Сузана, която влиза в банята. За тази картина парижкият търговец му предлагаше петдесет хиляди франка. Маврус Ленски се възхити от идеята. Да, той беше съгласен да нарисува любимата си Клотилда в момента, в който се кани да потопи във водата красивото си тяло. Щеше да го облече в бяла роба, но зрителят трябваше да получи впечатление, че в следната секунда тя ще се свлече и пред възхитения му поглед ще блесне с неповторимостта си женско тяло, достойно да съперничи с Венера.
След дълги колебания Клотилда се съгласи да позира за тази картина. Наложи се Маврус да вложи цялото си умение, за да надвие нейната свенливост. Трябваше да й докаже, че красотата е длъжна да служи на изкуството. Тялото не може да има по-висша задача дори и след смъртта си, когато вече отдавна е напуснато от духа, освен да омайва погледите на бъдещите поколения. Клотилда отстъпи пред желанието му. Тя се утешаваше с мисълта, че никой няма да знае кой е служил за модел на Сузана.
Маврус Ленски отново заработи трескаво и отново почти престана да пие и да се храни. Затвори се в себе си и пак създаде картина, която трябваше да възхити всеки зрител.
Обаче художникът стана блед и нервен и Клотилда загрижено забеляза, че той, когато остане сам, разговаря със себе си и очите му придобиват странен израз, който по-рано често беше виждала у него, но който, откакто бяха заживели заедно, беше почти изчезнал. Този израз на очите му я плашеше.
Клотилда още не беше изпълнила намерението си да пише на съпруга си, за да му иска развод. Тя предпочиташе засега да не издава къде живее с Маврус и отлагаше от ден на ден написването на писмото, тъй като инстинктивно се боеше да не издаде на Боазльо мястото на пребиваването си. Страхуваше се за щастието си, трепереше при мисълта, че генералът може да я раздели от любимия й. Смяташе, че докато сама не се издаде, няма опасност Боазльо да научи къде се е скрила. Тя и Маврус бяха съвършено непознати в този град, а парижкият търговец на картини не знаеше, че Маврус живее в Лондон заедно с любовницата си.
Когато картината беше готова, художникът не можеше да се раздели с нея. Веднъж Клотилда го изненада, когато той прегръщаше с двете си ръце платното и целуваше нарисуваните устни на Сузана. Усмихната, тя застана зад него и го притегли с две ръце към себе си:
— Глупчо, защо целуваш студените бои, когато имаш топлите устни на твоята истинска Сузана?
Маврус я прегърна.
— Какво ще ме посъветваш? — попита напрегнато той. — Да изпратя ли картината на търговеца в Париж? Тя е твърде хубава за глупавата, нищо не разбираща публика. Пък съм и малко ревнив — излагам пред хората твоите прелести. Бих желал да я запазя за мен. Чувствам я като книга, в която съм открил особено красиви тайни, но която после изгарям, за да не я чете някой друг.
— Да не искаш да ме унищожиш, защото ме обичаш? — усмихна се игриво Клотилда.
Маврус Ленски я погледна със странен израз в очите.
— Всъщност човек би трябвало да унищожава това, което обича — промълви той. — Най-напред да му се наслаждаваш и след това да го унищожи. По такъв начин човек би бил сигурен, че поне веднъж в живота си е използвал сам една наслада.
— Но, ако умра — изгледа го с усмивка Клотилда, която все още се опитваше да придаде шеговит характер на разговора, — ти няма да имаш вече никаква Клотилда. Какво ще правиш тогава без мен?
Тръпки минаха по тялото на мъжа, бледото му лице се изчерви от вълнение.
— Ако беше мъртва — стана несигурен гласът му, а погледът му потъмня, — тогава бих те рисувал, рисувал и бих създал моето най-хубаво произведение!
Клотилда се облегна на един стол, за да не припадне. Значи старата идея все още живееше в душата на любимия човек, значи, той все още беше обладан от своята мания… Тя не отговори нищо — не искаше да го дразни. Замълча, но след няколко дни картината беше изпратена в Париж. Почти веднага пристигна от парижкия търговец чек за петдесет хиляди франка, платим в Английската банка. Тъй като Маврус Ленски по принцип не се занимаваше с парични въпроси, пък и му липсваше и разбиране за тях, той помоли Клотилда да отиде и да изтегли сумата. След като задържи известна част от нея, да внесе другата на свое име в същата банка.
И тъй, една сутрин Клотилда се облече по-внимателно от друг път и след като се сбогува нежно с Маврус излезе от къщи. От няколко седмици насам това беше първото й излизане за по-дълго време. Действително, тя беше правила кратки разходки из Хайд парк, но той беше съвсем близо до тяхното жилище. Сега трябваше да отиде в Сити, търговския квартал на Лондон, докъдето имаше поне час път. Маврус я беше помолил да вземе файтон, но като излезе на хубавото слънце и свежия зимен въздух, на Клотилда й стана приятно и реши да отиде пешком. Скъпоценният чек беше скрила в малка чантичка, прикачена по английски обичай на колана й.
Едва беше изминала няколко пресечки, когато забеляза, че някой я следи. След нея неотстъпно вървеше млад, много красив мъж. Тя го познаваше, макар че не беше разменила нито дума с него. Живееше в съседната вила, беше богат и благороден човек и се казваше лорд Мартимър Лоуел. Дали случайно или преднамерено, но тя почти винаги, при всяка своя разходка, го срещаше в Хайд парк. Тогава мечтателните сини очи на лорда я гледаха някак странно, сякаш изпълнени със съчувствие. Тя не придаваше особено значение на тези случайни срещи. Лордът винаги беше спазвал границите на джентълменската учтивост и държанието му беше безукорно, тъй че Клотилда нямаше никакви основания да се чувства обидена.
Днес обаче лордът, като че ли беше променил тактиката си. Той я преследваше толкова упорито, че Клотилда ясно забеляза неговите намерения. Очевидно искаше да я принуди да разговаря с него, но тя беше решила да избегне това на всяка цена. Познаваше отлично Маврус и знаеше, че ревността му няма граници и ако научи, че е разговаряла по пътя с някакъв млад мъж, щеше да побеснее от гняв, а в гнева си беше способен на всичко. Тя кривна в една странична улица с надежда, че лордът ще продължи пътя си по главната улица. Излъга се. Мъжът я последва. Нещо повече, той ускори крачките си и скоро се изравни с нея. С грациозно движение свали шапка и поздрави.
— Госпожо — каза той, — моля ви настойчиво да ме изслушате. Във ваш собствен интерес е.
— А аз, господине — отвърна Клотилда, като се изправи гордо, — се отказвам от тази чест. Предполагам, че сте се припознали и сте ме сметнали за някоя своя позната. И тъй, заявявам ви, че не ви познавам и не желая да се запознавам с вас.
При тези думи лека червенина обля бузите й и я направи още по-привлекателна. Малките златочервени къдри заобикаляха едно рядко красиво и миловидно лице.
Не изглеждаше, че лордът е склонен да се откаже от намерението си. Когато Клотилда продължи пътя си, той тръгна редом с нея.
— Госпожо — отново заговори той, — моето държание навярно ви се вижда странно и вие, може би, няма да ми повярвате, че принадлежа към най-висшата аристокрация на тази страна, тъй като, признавам, начинът, по който постъпих, за да се доближа до вас, не подобава на един човек от моя ранг и положение. Но нямах никаква друга възможност да говоря с вас, а трябва да ви говоря, трябва да ви опазя.
— Да ме предпазите?
Тези думи се забиха като острие в сърцето на Клотилда. Тя спря и погледна лорда учудено с големите си
