Нещо се раздвижи зад преградата. Показаха се две бели ужасно слаби ръце, а след тях и едно обезобразено от мъка лице.
— Тихо! — пошепна Херберт Франк. — Кажи ни коя си и как се казваш?
— Аз съм Каенската зазиданица! — отговори един гробовен глас. — Някога се наричах Алиса Тери…
— Намерихме я — зарадва се Херберт Франк.
— Благодаря ги, господи — прибави Либел. Мъжете се прегърнаха от радост и сълзи потекоха от бузите им. Арман Боне коленичи и сложи ръце за молитва. Той благодареше на Бога за своето и на Алиса неочаквано спасение. Но спасението не беше още пълно! Всяка минута беше скъпа и трябваше да бъде използвана, а преди всичко трябваше да се срути стената, която делеше Алиса Тери от външния свят. Двамата мъже се заловиха усърдно за работа, а и Арман Боне помагаше колкото му позволяват силите. За щастие Херберт беше донесъл необходимите инструменти и след час ужасната стена беше срутена.
Ала нещастната американка, която беше изтърпяла неизмерими страдания, се оказа толкова слаба, че не можеше да върви. Херберт я взе на ръце и я понесе като малко дете.
— Кажете ми къде ме носите — промълви Алиса едва чуто.
— Познавате ли Матийо Драйфус? — й пошепна немецът.
— Матийо Драйфус! — изтощеното от мъки тяло на някога хубавата жена се разтрепера като лист, мътните й очи се оживиха и добиха щастлив израз. — Матийо! Моят любим! Той ли е дошъл да освободи своята Алиса? О, заведете ми при него! Искам да умра в неговите ръце.
— Няма да умреш, нещастно, многострадално момиче — пошепна й Херберт Франк. — Ти ще живееш и ще бъдеш щастлива! Знай, че Матийо Драйфус ме изпрати, за да те освободя от твоите палачи. Той те очаква с нетърпение в Париж. Смяташе те за мъртва и само благодарение на доблестния Либел научи, че още има надежда да те спаси.
— Спасена! — прошепна Алиса и падна в безсъзнание.
Тримата мъже побързаха да напуснат подземието. Излязоха навън и въздъхнаха облекчено, когато почувстваха свежия нощен въздух. Сега предстоеше да се реши най-трудният въпрос. Трябваше да бъдат скрити изтръгнатите от ръцете на Галицин жертви. Да се изпратят колкото е възможно по-скоро далеч от Каена.
За изпълнението на тия задачи имаше много, почти непреодолими препятствия.
Къде да скрият Алиса и Арман Боне? Съществуваше ли в Каена къща, в която да не рискуват да бъдат намерени от Галицин?
— Моят дом — предложи Либел. — Само в моята вила те могат да се чувстват сигурни. Кому ще мине през ум да ги търси у първия секретар, у дясната ръка на кръволока Галицин?
— Вие сте благороден човек — Херберт стисна и двете ръце на французина. — Не мислите ли, че това гостоприемство може да бъде опасно даже за живота ви!
— Знам — отговори твърдо Либел, — но тук се касае за два човешки живота. Или и аз ще загина, или всички ще бъдем спасени.
— Добре, да отидем тогава у вас.
43.
Ние оставихме Мадлен на парахода „Бургундия“, изпълнена с надежда да открие Християн Естерхази.
Параходът пореше водите на канала. Времето беше много хубаво и почти всички пътници бяха излезли на палубата. Бяха в добро настроение, дори и ония, които завинаги напускаха родината си.
Само едно младо момиче не споделяше общото добро настроение. То се беше облегнало на перилата, закрило лицето си с ръце и горчиво плачеше.
Това беше Мадлен. Бъдещето й се виждаше мрачно и неизвестно. Тя не можа да намери Християн. Какво трябваше да направи сега, още повече, че след купуването на билета за Америка остана почти без пари?
Капитанът се приближи до нея и я попита със съчувствие:
— Е, госпожице, толкова ли ви е мъчно от раздялата с Франция? Мога да допусна, че оставяте там сърца, които са ви обичали и които и вие сте обичала. Кураж, госпожице! И в Америка има сърца, достойни да бъдат обичани. Такова хубаво момиче като вас лесно ще намери такова сърце.
Мадлен поклати през сълзи отрицателно глава.
— Лъжете се, господин капитан, не това е моята мъка.
И тя разказа на стария моряк своята история. Разправи му как беше проследила Християн до Хавър, как бе дала почти всичките си пари за билета до Америка и как не могла да намери тогова, когото търсела на борда на парахода.
— И сега ще пристигна там, съвсем сама в чужда страна. Ще умирам от мъка и няма да знам как да си изкарам прехраната — завърши Мадлен.
— Няма нужда да отивате в Америка, ако не желаете — отвърна капитанът.
Мадлен го изгледа с обнадеждени очи.
— Защо не слезете в Англия и оттам да се върнете в Париж?
— Възможно ли е?
— Разбира се! Ще хвърлим котва при Плимът и вие ще можете да слезете там. Що се отнася до вашия билет, аз с удоволствие ще ви дам една бележка, че сте пътувала само от Хавър до Плимът и нашият представител в Лондон ще ви върне разликата до Америка.
Мадлен щеше да прегърне капитана от радост. Тя съвсем не подозираше, че „Бургундия“ ще спира в Англия. Сега вече виждаше всичко в розова светлина. Имаше възможност да се върне в Париж и дори щяха да й останат пари. Можеше да потърси и да намери Християн във Франция. Със сълзи на очи благодари на стария моряк.
Щом „Бургундия“ акостира в плимътското пристанище, тя слезе и с остатъка от парите си замина за Лондон, където пристигна сутринта. Почака да отворят магазините, след което отиде в бюрото на параходното дружество, където без никакви затруднения й върнаха осемдесет франка. В бюрото се осведоми кога има параход за Франция и разбра, че ще може да отпътува късно следобед. Тъй като беше вече в Лондон и имаше малко време на разположение, реши да разгледа големия град. Тръгна по елегантните лондонски улици и стигна до Трафалгарския площад. Тук тя спря пред грамадния паметник на адмирал Нелсон и с любопитство се загледа в него.
— Ако не се лъжа, госпожицата е французойка? — чу тя глас до себе си и, когато се обърна, видя гърбав, но елегантно облечен господин.
— Действително, от Франция съм — отговори зарадвана от това, че среща в чужбина свой съотечественик. Беше неопитна и не можа да предвиди всички възможни последствия от тази среща.
— И аз съм от Франция, госпожице — продължи разговора възрастният господин. — Много се радвам, че се запознах с една и млада, и красива своя сънародница. Позволете ми да ви се представя: казвам се Питу и съм антиквар.
— Моето име е Мадлен Готие — представи се и момичето.
. — След като се запознахме — не спираше господинът, — мисля, че можем заедно да разглеждаме забележителностите на Лондон. Аз съм, както виждате, стар и побелял и няма защо да се боите, че имам някакви лоши намерения, заради които да ви се натрапвам с присъствието си.
Старият господин говореше толкова убедително, че Мадлен въобще не се изплаши. Доволна, че няма да бъде сама в милионния град, тя тръгна с него.
— Ще отпътувам още днес след обяд и няма дълго да ви досаждам.
— Това е чудесно! — възкликна Питу. — И аз ще отпътувам днес след обяд за Париж. Имах важна работа тук в Лондон, но слава Богу, всичко свърши.
Не беше лъжа, че беше дошъл в Лондон по работа. Гърбавият Питу, който всъщност не беше антиквар, а държеше магазина и заложната къща на баща си, прочутият Соломон Дулсети, беше изпратен в Лондон от Анри и Боазльо, за да погуби нещастната Клотилда. Той промени името си на Питурини и под това име се промъкна в дома на Маврус Ленски, като се представи за директор на Ватиканската картинна галерия. Той успя посредством поръчката на някаква си „умираща Магдалена“ да събуди у Маврус Ленски манията да
