Зола.
Зола скочи. Свещено негодувание блестеше в неговите големи, сиви очи.
— И въпреки това истината ще се наложи, макар и всички да се опълчат против мен. Тя вече настъпва и никой не ще може да я възпре! Да, мила моя, зная, че вече не сме тъй щастливи, както преди, но мога ли да мисля за своето щастие, когато се касае за разкриването на най-голямото престъпление и за поправянето на най-голямата неправда на днешния век? Аз бих бил най-безсърдечният егоист, ако мислех така! А що се отнася до твоя съвет да напусна Париж, това би било равнозначно на бягство преди решителното сражение. За застрашения бягството е сигурно поражение. Ако Людовик Шестнадесети и Мария Антоанета не бяха избягали тайно от Париж, те нямаше да бъдат екзекутирани, тъй като народът не би имал повод за обвинение. Ако избягам, това би значело да изложа името си на поругание и да дам на противниците си възможност да нададат тържествуващ вой. Не, оставам тук, даже ако ме заплашва същата съдба, както на Драйфус. Аз се боря за истината!
В същия миг под прозорците на къщата се дочу див рев. Сякаш зверове, избягали от менажерия, минаваха по парижките улици.
— Долу Зола! — се чуваше отвън. — Смърт на предателя! Убийте го! Нека умре заедно с Драйфус!
Госпожа Зола изтича на прозореца и дръпна завесата настрани.
— За Бога! — изплаши се тя. — Какво е това? Улицата е пълна с хора, мъже и жени идат насам като озверяла тълпа. Те носят факли, размахват камшици, оскърбяват твоето име!
Нещастната жена се разплака. Зола я прегърна и я притисна към себе си.
— Не плачи, скъпа моя — промълви той. — Те няма да се осмелят да ни нападнат. Не за пръв път тълпата ме преследва, ругае и заплашва със смърт. Същите тези викачи ме бяха заградили и когато излизах от съда. Повярвай ми, това са кучета, които лаят, но не хапят!
Сякаш в отговор на това разярената тълпа започна да хвърля камъни по прозорците и разби няколко стъкла.
— Безобразие — разгневи се Зола, — Франция не е ли вече правова държава? Не може ли всеки гражданин да разчита на защита? Не е ли сигурен човек и в собствения си дом?
В този миг вратата на стаята се отвори и смъртнобледи влязоха слуга и две прислужнички.
— Ах, господин Зола, спасявайте се — замолиха уплашени до смърт. — Искат да ви убият. Този път няма да ви пощадят, заканват се много грозно…
Те обкръжиха своите господари, целуваха им ръцете, като искаха по този начин да им засвидетелствуват своята вярност, любов и преданост.
— Марсо! — подвикна Зола на слугата си. — Заключи ли добре входната врата?
— Обърнах два пъти ключа — отговори Марсо, който от двайсет години служеше у писателя. — Освен това сложих и напречното желязо и никой не може да влезе вътре. И вратата към градината е заключена, само че тя не е тъй здрава, пък и от няколко дни липсва ключът от нея.
— Можеш да бъдеш спокоен — отговори Зола, — дадох го на моя адвокат и приятел Лабори, за да може безпрепятствено да влиза при мен по всяко време.
— Долу Зола! — крещеше тълпата. — Нямаме нужда от такъв защитник на истината! Зола е предател! Той изложи Франция? Да отиде на Дяволския остров! На Дяволския остров!
— Ще им кажа няколко думи — реши Зола и се запъти към балкона.
Но разплакана, жена му го прегърна и му попречи да излезе.
— Ако ме обичаш, Емил — изхлипа тя, — остани тук! Не виждаш ли, че тази заблудена, полудяла тълпа е способна на всичко! Те изпратиха на ешафода един крал и една кралица, та тебе ли няма да убият! Куршумите им могат да те засегнат като излезеш на балкона! Какво ще правя без тебе!…
— Аз познавам по-добре от теб французите — усмихна се скръбно писателят, — знам, че понякога човек може да ги завладее само с няколко думи. Независимо от това, уверен съм, че от стотиците хора, които стоят долу, повечето са дошли само от любопитство. Опасни за мен могат да бъдат само неколцина подстрекатели, които насъскват тълпата.
Той се освободи от прегръдките й и излезе на балкона. Гледката, която го посрещна, навярно би била в състояние да уплаши всеки друг, но смелият писател не се боеше от смъртта. За него беше много по-важна великата, благородна задача, която сам си беше поставил.
Улицата беше почерняла от хора. Редом с парижките безделници стояха хора от предградията, редовни посетители на долнопробни кръчми и тайни заведения, където се пуши опиум, проститутки и техните любовници. С една дума, цялата измет на големия град.
— На тези ли хора ще трябва да говоря! — въздъхна Зола.
Зловещата светлина на факлите, замъглена от дима, осветяваше слабо улицата, но все пак беше достатъчна, за да може Зола да забележи разгорещените, възбудени лица, които още при появяването му започнаха да го обсипват с най-мръсни и цинични ругатни.
— Зола да върви в пъкъла — се чу вик отдолу. — Той и Пикар да вървят по дяволите! Предателю на Франция, довърши делото си заради Париж, тъй както подпали Франция с твоите речи!
Зола направи движение, че иска да говори.
— Да живее Естерхази! — извика някой в отговор. — Да живее доблестният майор!
— Той иска да говори! — напомни една висока, слаба блондинка. — Да чуем какви лъжи ще ни предложи…
— Да, да чуем! — обади се и един парцалив червенокос човек, който беше се покатерил по стълбата на един фенер и като маймуна се държеше за него. — Разкажи ни, Зола, колко са ти платили Драйфусовци! Спечели ли поне един милион, като опозори Франция!
— Ще ви кажа какво съм спечелил — опита се Зола да надвика общата врява. — Изслушайте ме и ще узнаете точно как се плаща във Франция смелостта да се говори истината!
Свирки и дюдюкания. Някаква певачка започна да свири, а парижките проститутки заклатиха бедрата си, като че ли танцуваха кан-кан в „Мулен Руж“. Никаква полиция не се виждаше наоколо. Изглеждаше, че в Париж въобще не съществува полиция, която да пази живота и имота на гражданина. Тя беше изоставила един от най-знаменитите синове на Франция на тълпата. Нека сам се защитава от нея. Нека бъде убит, нека бъде разкъсан на парчета. Полицията нямаше време за него.
Най-сетне любопитството надви и по-разумните измежду тълпата наложиха тишина. Нека оставят Зола спокойно да говори, трябва най-сетне да се чуе какво ще каже той за свое оправдание.
— Граждани на Париж! — обгърна Зола с поглед тълпата. — Вие сигурно сте дошли пред моята къща с намерение да ми благодарите, че с неуморен труд се старах да извоювам и запазя почетно място за френския език в световната култура. Да, аз съм ужасен престъпник, цял живот съм работил за разрушението на френската слава. Аз написах лъжливи книги, които покриха Франция със срам и позор. Аз нищо не съм вършил, само съм се разхождал по булевардите и никога не съм си помръднал ръцете за Франция.
— Ние те обичахме, Зола — извиси се един глас от тълпата, — но откакто се намеси в политиката на Франция, загуби нашите симпатии! Ти нямаше право да се застъпваш за предателя Драйфус! Трябваше да мълчиш?
— Да мълча ли? — запита Зола. — О, мои приятели, аз бих мълчал с удоволствие, ако един вътрешен глас не беше ми извикал: „Ти си подлец, ако мълчиш, щом си уверен в невинността на мъченика от Дяволския остров.“
— Никакъв мъченик не е той, а само предател — се обадиха гласове отдолу.
— Така казват неприятелите му. Ония обаче, които познават Драйфусовата афера по-добре и от мене, казват, че Драйфус е жертва на най-отвратителното престъпление, станало във Франция. Представете си, че имате брат и че той един ден бъде изтръгнат от своето семейство, отделен от жена си и децата си, хвърлен в затвора и след това изпратен на пустинен, каменист остров сред морето, където пропада физически и душевно, а вие знаете, че брат ви е невинен — какво бихте направили, кажете, какво бихте направили вие?…
Мъртва тишина. С увличащо красноречие знаменитият писател продължи:
— Бихте ли могли след това да спите спокойно една-единствена нощ? Би ли ви се услаждало яденето? Бихте ли могли да се радвате на собственото си щастие? Не, приятели, вие не бихте могли! Ден и нощ пред вас би стоял призракът на невинно осъдения, вие бихте чували непрестанно гласа му, неговия глас, който глухо, като из гроб, би ви викал: „Освободете ме, нали знаете, че съм невинен, нали знаете, че страдам
