невинно“.
Граждани на Париж, аз стоя пред вас, а над вас се издига небесен свод. Заклевам се в тия звезди там горе, че съм уверен в невинността на Драйфус и знам, че ще дойде ден, когато и вие ще бъдете уверени. Не зная само дали няма да бъде вече късно — в това е въпросът. Дали ще успеем да доведем жив нещастника във Франция, за да го отрупаме с почести, да го обсипем с цветя, да му целуваме ръцете и да го молим за прошка! Ето виждате ли, приятели мои, това не зная…
Има мъже в този град, в тази страна, които заблуждават добрия народ. Народът има сърце, има душа, чувствителна към най-малката несправедливост, която го кара да се бунтува при мисълта, че някой може да страда невинно в негово име. Ала мъжете, за които току-що споменах, чиито имена няма нужда да казвам, са влели в душата на народа опиум, който да го приспи и упои, за да не може да различава истината от неправдата.
Защо постъпват така? Защото ги е страх, че в деня, когато Драйфус се завърне, в деня, когато нещастникът се освободи от оковите си, те са загубени. Тогава завесата ще се вдигне и истината ще блесне. Тя ще седне на трапезата, на която сега подлеците ядат от златни съдове. Тези златни съдове са крадени, те са задигнати от олтара на отечеството от същите ония хора, които искат да унищожат Драйфус. Те грабиха Франция и за да прикрият кражбата си, измислиха приказката, че Франция била предадена! Няма никакво предателство и никакъв предател, приятели мои, ала такъв трябваше да се измисли, за да може да се оправдае кражбата.
Най-подходящ за тази роля им се стори Драйфус. Той беше богат, те му завиждаха. Той беше щастлив и, не само привидно, защото имаше вярна жена, която го обичаше, и светъл семеен живот, а ония мъже не можеха да се похвалят със същото. Той бързо напредна като офицер, защото беше единственият от Генералния щаб, който имаше истински знания, с които можеше да служи на отечеството си в случай на нужда. Затова го намразиха те, само затова нещастният Драйфус гине сега на Дяволския остров, далеч от детето си, без никаква надежда за живот и щастие.
Аз аз да мълча! Не, граждани на Париж, както говоря днес, така ще говоря и утре, и вдругиден и всеки ден, докато бъда чут, докато душата на народа се разтвори пред мен, за да възприеме великото евангелие на истината.
Тогава вие сами ще отидете и ще искате да пребиете фалшивите жреци, ще се мъчите да снемете мъченика от кръста, като трепери при мисълта, че може да сте закъснели, че може би той е издъхнал вече! Затова бързайте, докато не е станало късно, приятели мои, дайте на Драйфус един нов процес, дайте на Франция нова чест!
Няколко минути продължи мълчанието, но след това един ведър глас, на млада жена, извика:
— Да живее Зола! Да живее героят на истината!
— Да живее! Да живее Зола и Франция! — завикаха сега от всички страни стотици гърла. Шапки и каскети захвърчаха из въздуха, чуха се ръкопляскания, замахаха кърпички към балкона. Изглежда, че най- сетне Зола спечели дългоочакваната победа.
В това време един файтон сви зад ъгъла и тръгна сред тълпата. В него седяха полковник Анри и майор Пати дьо Клам. Като ги видя, тълпата започна да ръмжи.
— Това са хората, за които говореше Зола — напомни някой. — Това са високомерните офицери, които изпратиха Драйфус на Дяволския остров.
Анри се изправи във файтона. Неговата едра фигура стърчеше над тълпата. Той размаха едно писмо и, обръщайки се към тълпата, която отчасти от любопитство, отчасти от уважение млъкна, извика високо:
— Вие знаете, приятели мои, че майор Естерхази е арестуван. Съдията Бертулус го прати в затвора под предлог, че е фалшификатор.
— Знаем това! — отвърна упорито тълпата.
— Тогава ще ви кажа една интересна новина. Тази нощ се опитаха да убият майор Естерхази, като му изпратиха едно отровно писмо, а същевременно е оставен да избяга от затвора най-прочутият френски престъпник Председателя, ужасът на Париж, плашилото на нашия град.
Гневно ръмжене се понесе из тълпата. Файтонът беше стигнал тъкмо до къщата на Зола и писателят от балкона си можеше да види тържествуващото лице на Анри.
— Разбирате ли връзката, парижки граждани? — продължи Анри. — Ясно ли ви е, че Естерхази е жертва на една клика, която си е поставила за цел да изтръгне предателя Драйфус от ръцете на правосъдието и да остави френския народ в ръцете на неколцина алчни спекуланти? Граждани, ще ви кажа открито, съдията Бертулус е подкупен от тези богаташи, застъпниците на Драйфус, дадени са му няколко хиляди франка, за да обезвреди Естерхази. Той се е унизил дотолкова, че е станал оръдие на тези тъмни личности и е обещал да подведе Естерхази под отговорност за фалшификация. Граждани на Франция, чели ли сте някъде за тази фалшификация, дадоха ли ви някакви доказателства, че Естерхази, храбрият майор е действително фалшификатор? Съдията Бертулус ни дължи доказателства за това! И тъй като приятелите на Драйфус разбраха, че колкото и да се мъчат, не ще могат да докажат, че Естерхази е престъпник, те си послужиха с престъпление, и то с едно от най-ужасните, които криминалната история на Франция познава. Да го премахнат!
— Позор! — развилия се тълпата. — Какво падение! Каква низост!
— Бесилка за приятелите на Драйфус! Да живее майор Естерхази!
— Да живее! — извика Анри, който беше успял отново да подкладе фанатичната омраза на тълпата. — Той вече нямаше да бъде между живите, ако бяха успели Драйфусовите приятели. Те предадоха на престъпника, наречен Председателя, едно отровно писмо, заедно с необходимите инструменти, за да пробие пода на килията си и през дупката да хвърли писмото на Естерхази. Идете в затвора, искайте да ви покажат дупката, за да се уверите в истинността на това, което ви казвам. Писмото, което майорът с нетърпение е отворил, защото е мислил, че е от приятели, е било напоено с толкова силна отрова, че само от миризмата Естерхази припаднал и животът му е още в опасност.
Див рев се разнесе из тълпата. Размахаха се бастуни, ками и ножове, а от факлите закапа гореща смола.
Зола напразно се стараеше да наложи мълчание, за да го чуят. Никой не слушаше, всички крещяха и правеха всевъзможни неприлични движения.
— Емил! — подвикна уплашено съпругата на писателя, като излезе на балкона. — Емил, моля те, влез вътре! Не се излагай повече на опасността, не отивай до крайност, защото иначе, повярвай ми, тази нощ ще се случи нещастие.
Уплашената жена прегърна през врата мъжа си.
— Ето го неприятеля на народа! — извика Анри, като посочи трогателно прегърнатите съпрузи. — Ето го човека, който се продава на Драйфусовите приятели, той и Пикар, когото изгонихме от Генералния щаб, защото се страхувахме да имаме такъв другар. Те двамата унизиха Франция в очите на останалите европейски народи. Докато този човек е жив и има нахалството да се показва пред хората в Париж, дотогава, приятели мои, ще сме изложени на опасността да видим един ден Драйфус пристигнал в Париж, а заедно с него и революцията, която този път няма да бъде вдигната от народа, а от капитала на роднините и приятелите на Драйфус, капитал, събран от лихварство и грабеж.
— Мръсен клеветник! — извика Зола. — Хора като тебе тласнаха вече веднъж Франция към пропастта! Искаш отново ли да заработи гилотината във Франция? Подстрекателю в генералщабна униформа, и твоят час ще удари някога.
В същия миг се чу писък.
Червенокосият човек, който се беше покатерил по стълба на фенера, изпрати с прашка един камък към балкона. Камъкът удари жената на Зола точно по челото.
— Престъпници! — извика Зола. — Вие убихте жена ми.
— И тебе ще убием! — се чу отговор отдолу. — Довечера ще обсадим къщата ти и ще запалим покрива над главата ти? Махай се от Париж! Вън! Не искаме вече да те виждаме! Долу Зола, долу Пикар! Да живее армията! Да живеят генералите!
Град от камъни зачука по балкона. Но Зола, прегърнал припадналата си жена, успя навреме да се оттегли навътре в стаята. Той сложи жена си на една кушетка и заедно с двете момичета и слугата се опита да я свести.
— Нещастна Франция! — прошепна той. — Народът ти се е превърнал в тълпа престъпници, която
