И виж ти, още една изненада! На дъното на сандъка той намери листче, написано с красив фин почерк на културна, интелигентна жена. Галицин го прочете и сълзи рукнаха от очите му. Съдържанието гласеше:
„Княз Галицин!
Прощавам ти всичкото зло, което си сторил на мен и на моите другари. Ако ти издържиш изпитанието на самотния остров, ако не се отпуснеш, а работиш и се молиш, ти няма да изпаднеш в отчаяние. След две години — обещавам ти това — ще дойда с параход на този остров и ако ти си още жив и се разкайваш, ще бъдеш свободен и ще се върнеш пак при хората.
Това ти обещава Каенската зазиданица
— А пък аз я измъчвах, изтезавах — изплака Галицин. — Аз се подигравах с нея, когато тя страдаше. О, колко ме засрамва това момиче. Не заслужавам нейното внимание и снизходителност! Дори всички други да ми простят, тя пак би трябвало да ме мрази и презира! И въпреки това смекчава наказанието ми, тя дори ми обещава освобождаване, помилване! Не, тя няма да се излъже в мене, аз ще съумея да се боря със съдбата, ще издържа изпитанието! Каквито и лишения и трудности да срещна на този остров, ще ги понеса, ще се справя с тях. Две години не са вечност!
Той скри листчето от Алиса Тери до сърцето си и след това се залови да нарежда отново в сандъка всичките си богатства. Взе от патроните и напълни джобовете на моряшката си дреха. Първата му работа трябваше да бъде намиране на убежище, на някакъв подслон. Скалистият релеф на острова го караше да се надява, че ще открие пещера, която ще може да укрепи така, че да се чувства сигурен в нея. Трябваше да я направи недостъпна за неприятели, за да не може да бъде нападнат по време на сън.
Той отвори една от консервните кутии, отряза парче пушено месо, изяде го с малко парче сухар и пи малко вода. След тази скромна закуска и след като се запаси с още месо и сухари и с кутия кибрит, тръгна да изследва владението си. Хвърли последен поглед върху сандъка и бурето и се запита дали няма да стане нещо с тях по време на неговото отсъствие. О, не, нищо лошо не можеше да се случи! Облаци на небето нямаше, значи, не беше опасно да завали дъжд, който можеше да развали някои неща, а от крадци нямаше защо да се опасява. Където няма хора, няма и крадци!
Той взе пушката, нахлупи по-дълбоко моряшката си шапка и закрачи бавно навътре из острова. На разстояние от около миля видя гора или по-точно казано, гористи хълмове. Те бяха успоредни на брега и отделяха от него вътрешността на сушата. Ако Галицин искаше да пресече острова, трябваше да мине през тази гора. Зареди пушката и тръгна към дърветата. Скоро навлезе под сянката на исполински дървета. Докато на брега слънчевите лъчи бяха непоносимо горещи, тук те почти не проникваха през гъстите им клони. Галицин вървеше в хладен полумрак. Скоро разбра, че се намира в девствена гора, с преплетени клони, с виещи се растения, между които изобилстваха лианите, които така гъсто се преплитаха, че той с мъка се движеше и постоянно трябваше да си проправя път с нож в ръка. Гъсталакът беше пълен с птици и животни. Видя пъстри папагали, които игриво скачаха от дърво на дърво, чу чуруликането на пойни птички, но никъде не видя следи от по-големи животни, които биха могли да бъдат опасни за него. Съблазняваше го желанието да стреля по птици или маймуна, но знаеше, че с това би изхабил напразно скъпоценен патрон, от който имаше в ограничено количество и трябваше да бъде пестелив. Зарадва се, когато пред краката му падна голям тежък плод, който се оказа кокосов орех. Седна, счупи черупката, изпи млечния сок и изяде вътрешността. Като се огледа встрани, видя наоколо си множество кокосови палми. По-нататък срещна и лимонови дървета, а когато гората се поразреди, попадна сред банани. Те бяха узрели, та той си откъсна и похапна и от тях.
Значи, островът, на който го бяха оставили, съвсем не беше пуст и безплоден, както предполагаше отначало, макар че все повече й повече го смущаваше мисълта, че като че ли няма никакви хора. Колкото и внимателно да се взираше, никъде не можа да открие човешки следи. Девствената гора със своята непокътнатост явно говореше, че в нея не е стъпвал човешки крак. Най-доброто доказателство за това бяха и самите животни. Те съвсем не се плашеха от Галицин. Маймуните свободно се доближаваха до него и посягаха да го хванат с лапите си, а птиците летяха наоколо му и някои дори кацаха на раменете му.
В банановата горичка Галицин седна да си почине. Под сянката на голяма палма той изяде донесеното месо и сухари и сметна това за обяд, макар че навярно беше много по-късно, защото слънцето вече беше започнало да преваля. Мисълта, че трябва да бърза да си потърси място за нощуване, го накара да стане. Не се осмеляваше да спи на открито. На края на банановата горичка, откъдето отново се откриваше гледка към морето, той забеляза хълмисто възвишение. Разгледа го внимателно и откри входа на една доста голяма и дълбока пещера. Входът й беше препречен от голямо колкото човешки ръст парче скала, откъртено навярно от буря. От едната страна все пак имаше отвор, достатъчно голям, за да може, макар и с мъка, да се промъкне човек през него. Галицин провери още веднъж пушката си и влезе в пещерата. Не откри в нея нищо подозрително. Опасението му, че тя може би служи за леговище на някакво животно, излезе неоснователно.
Наистина, тя беше почти тъмна, тъй като светлина влизаше само през отвора, през който той самият беше влязъл. Въпреки това му се видя доста подходяща за жилище. Голямата скала пред входа щеше да го пази от възможни нощни нападения. Достатъчно беше само да препречи отвора с няколко дървета, което беше лесно. Тревожеше го само мисълта как да прибере сандъка и бурето с вода през твърде тесния отвор. След кратко размишление реши да изпразни сандъка, да вкара нещата едно по едно в пещерата, след това да разглоби сандъка, да пренесе и парчетата вътре и пак да го сглоби. Бурето с вода трябваше да остане отвън, но нямаше какво да се прави.
Когато обаче излезе от пещерата, направи щастливо откритие. На десетина крачки от неговото бъдещо жилище от една скала извираше чиста, бистра вода. Опита я и намери, че е съвсем прясна.
Той побърза да се върне на мястото, където беше оставил сандъка и бурето. Нямаше нужда отново да пресича гората. Можеше да я заобиколи, като върви все покрай брега. Това щеше да удължи пътя, но като се има предвид, че по такъв начин щеше да избегне всички спънки и трудности, които се срещат в девствената гора, смяташе да го преодолее за по-кратко време. Така и излезе — за по-малко от два часа измина разстоянието, което на отиване беше взел за пет часа.
Вече се смрачаваше, леки мъгли се издигаха от морето, слънцето като че ли лежеше върху вълните и не след дълго то щеше съвсем да се скрие в тях. Галицин ускори крачките си. Преди да стане съвсем тъмно, трябваше да пренесе поне сандъка в пещерата, а бурето с вода можеше да остане за идната сутрин. За да може по-лесно да намери мястото, където беше свален на брега и откъдето предприе своето странстване из острова, преди да тръгне беше направил на пясъка едно „Г“ (началната буква на името си) от мидени черупки.
Изведнъж се намери пред тази буква. Галицин побледня и се разтрепера, вторачи безумен поглед в пясъка и в наредените черупки. Къде беше сандъкът му, къде беше бурето с вода? Къде беше храната, с която щеше да поддържа живота си на този остров, къде бяха сечивата му, патроните и другите дреболии, които Алиса Тери с такава доброта беше сложила в сандъка?
Нямаше ги, бяха изчезнали!
Нямаше нито сандък, нито буре, нито каквато и да било следа от тях. Опита се да се утеши с мисълта, че може би не е това мястото, на което ги беше оставил, обаче буквата твърде ясно показваше, че не греши. Галицин изрева от гняв и хукна по брега. Той тичаше с наведена надолу глава, с прикован в пясъка поглед, като че ли сандъкът и бурето бяха игли, които можеха да се видят само при внимателно взиране, или пък бяха изгубени в пясъка брилянти. Брилянти! Да! Нещо повече от всички брилянти на света беше за него този сандък! Най-редките скъпоценни камъни биха били тук съвършено излишни, а съдържанието на неговия сандък, главно сечивата и оръжието можеха да облекчат живота му и да му дадат възможност да прекара благополучно двегодишното си заточение.
Потънал в пот, той се върна най-сетне отново на мястото, на което беше оставил богатството си.
— Ограбен! — извика той толкова високо, че гласът му заглуши шума на вълните. — Откраднаха ми го! Значи, не съм сам на този остров. Тук живеят крадци, разбойници, може би диви племена, людоеди, а пък аз
