скоро ще остана без патрони и тогава съм загубен! Загубен!
В диво отчаяние се хвърли на пясъка. Това първо нещастие го лиши изведнъж от всичките му добри намерения. Разкаянието, което се беше промъкнало в сърцето му, изчезна още при първото изпитание.
— Това ли е божието милосърдие? — изкрещя диво той. — Значи, напразно съм се разкайвал, напразно се проклинах пред него! Той ясно ми показа, че отблъсква разкаянието ми, че не желае да се върна по пътя на правото и набожността. Какъв глупак бях, че макар и само за няколко часа преклоних глава пред него.
Сега съм пак Червения Галицин, сега ще стана пак такъв, какъвто си бях преди! Проклета да бъде молитвата, която произнесоха устните ми! Не, не се прекланям пред тебе, чуваш ли ти, там горе, чуваш ли? Аз ще изляза на двубой с теб! Това е! Трябваше да дойда на този самотен остров, за да го сторя. Двубой с Бога! Да, това ще направя! Ще видим дали ще можеш да ме смажеш, мен, Червения Галицин, мен, господаря и повелителя на този остров! Сега ще дам първия изстрел и ще видим дали с втория ще можеш да ме улучиш.
Нещастният заблуден човек с размътен разум вдигна оръжието и като насочи дулото към небето, натисна спусъка. Гърмът отекна хилядократно в близката девствена гора. След това настъпи глуха тишина. Небето беше чисто и безоблачно, а морето лежеше тихо, сякаш уплашено.
— Хайде, стреляй и ти — извика безумецът. — Аз съм тук, чакам. Улучи ме, ако можеш. Не забравяй, че съм те извикал на двубой и че ще се боря с теб до последната си минута.
Ала Господ не отговори. Бог улучва, когато той намери за добре и то сигурно, безпогрешно. Заслепен, безумен човек, Бога ли ще предизвикваш на двубой? Тежко ти! Един ден горко ще се разкайваш за своята дързост!
Галицин бързаше да се върне в пещерата, той искаше непременно да прекара нощта в нея. Стигна благополучно до банановата горичка. Беше вече почти тъмно, но сребърната ивичка на ручейчето, което изтичаше от намерения преди няколко часа бистър извор, светеше отдалеч. Той бързаше да го стигне, да утоли силната си жажда и веднага след това да се прибере в пещерата.
Коленичил в гъстата трева до водата, вече се канеше да пие с шепи, но в същия миг отскочи назад с див вик. На пет крачки от него от водата се вдигна грозна остра глава. Голямата разтворена уста, в която блестяха остри зъби, беше готова да отхапе ръцете му. Две изпъкнали зелени очи дебнеха коварно насочени към него и в същото време той усети такава силна миризма, че за малко не припадна. Беше отвратителен кайман, представител на ония южноамерикански крокодили, които са едни от най-грабливите и най-опасните за човека животни.
Кайманът затвори устата си, зъбите му шумно тракаха, но Галицин беше успял да отскочи навреме и като луд бягаше към пещерата. Поуспокои се едва, когато влезе в нея и защитен от каменните стени, се почувства на сравнително сигурно място. Въпреки това косите му още бяха настръхнали, а студената пот продължаваше да оросява челото му, защото сега вече знаеше, че има твърде опасни съседи. Водата, от която трябваше да утолява жаждата си, гъмжеше от крокодили. Това беше първото нещастие, което го постигна след богохулството. Бог беше приел двубоя и отвръщаше на неговия изстрел. Този удар на Божествения противник засегна Галицин по-дълбоко, отколкото самият той предполагаше. Беше смятал, че се намира на безопасен остров, но сега се увери в две неща. Първо, че на острова има каймани и второ, че на него живеят непознати разбойници, които му отнеха сандъка и бурето с вода. Не можеше нито минута повече да се чувства сигурен.
Нещастни Галицин, ти предизвика Божия гняв и сега ще го почувстваш. Удар след удар ще се сипят върху теб и предизвиканият от тебе двубой ще има неочакван край.
5.
В третокласен парижки ресторант, няколко дни след като Зола, с помощта на лорд Лоуел беше успял да избяга, на една маса седяха двама мъже. Единият от тях беше елегантно облечен, а другият — с тъй наречената сиромашка елегантност. Първият беше полковник Анри, а вторият — Готие, бащата на Мадлен. Бившият актьор се опитваше поне в облеклото да прилича на джентълмен, но това не му се удаваше. Въпреки шарената вратовръзка, която носеше, и грамадния фалшив брилянт, който светеше в нея, личеше ясно, че дрехите му не бяха кроени по мярка, а бяха купени от вехтошар.
Двамата мъже бяха вече изпразнили една бутилка вино и Анри поръча втора. Седяха на масата в ъгъла, където можеха свободно да си шепнат, без да ги чуват другите гости.
— Наистина ли не вярвате, драги Готие — продължи, след като келнерът се отдалечи Анри, — че ще можете да ни доставите въпросните преписки? Това е невероятно! Нали сте писар при съдията Бертулус? През ръцете ви сигурно минават или поне имате достъп до всички книжа, които се намират там!
Готие поизтегли повечко десния си маншет, навярно за да се види голямото фалшиво златно копче.
— С всички други книжа би било лесно — изрече дълбокомислено той, — обаче с преписката против майор Естерхази и мадам Габриела Пей въпросът стои малко по-иначе. Тези документи навярно са толкова важни за Бертулус, че не ги слага вече в своето писалище, от което само той има ключ. Научих от сигурно място, че крие тази обемиста преписка в собствената си спалня. Може би се съмнявате, господин полковник, обаче всичко е точно тъй както ви го казвам. Съдията Бертулус спи буквално върху тези книжа, с което обаче, не искам да кажа, че спи, когато работи върху тях, или че бави процеса. Тъкмо обратно, той трескаво работи над тях, за да ускори осъждането на Естерхази като фалшификатор. Но щом си легне, ги слага под възглавницата.
— Дявол да го вземе! — промърмори ядно Анри. — Този Бертулус си дава много зор, за да съсипе Естерхази!
— Да, тъй е! — потвърди Готие. — Знам от собствените си наблюдения, че съдията отдавна иска да тикне Естерхази в затвора, защото го смята за изпечен мошеник. Но доскоро нямаше никакви доказателства против него. Сега обаче, доказателствата са налице. Фалшифицираните телеграми и писма, отправени от майор Естерхази до полковник Пикар, когато последният се е намирал в Тунис, са единственият обвинителен материал, който Бертулус може да използва против Естерхази.
— Тези писма и телеграми в преписката ли се намират? — попита Анри.
— Разбира се, те са пришити към нея!
— Оригиналите или копията?
— Оригиналите. Книжата утре или вдругиден ще бъдат предадени във висшата съдебна палата и щом тя ги прегледа, ще се насрочи датата на процеса.
— Това не бива да стане! — отсече стреснат Анри и изпи набързо чаша вино. — Кажете, Готие! Да предположим, че тези писма и телеграми липсват от преписката, какво би станало тогава?
— Боже Господи! — възкликна актьорът. — Бертулус ще си остане със спомена, че е работил напразно няколко седмици. Впрочем, не вярвам, че касапите биха платили много за такава хартия.
— Значи, без писмата и телеграмите преписката няма никакво значение?
— Абсолютно никакво!
— Добре тогава — пошепна Анри и се наведе така над масата, че устните му почти докоснаха ухото на Готие. — Тези телеграми и писма трябва да изчезнат на всяка цена!
— Дори и милиони да платите за това — отговори тихо Готие, — пак би било невъзможно да се откраднат, тъй като, както ви казах, Бертулус слага нощно време книжата под възглавницата си, а през деня никой от нас, писарите, няма право да влиза в частното жилище на съдията.
Анри предложи на актьора хубава пура, която той запали с удоволствие.
— Кажете ми още нещо, Готие помоли Анри. — Кой живее заедно с Бертулус в квартирата му?
— Знаете, че Бертулус е вдовец! — започна Готие. — При него живее една стара дама, госпожица Риголет, чиято възраст не мога точно да ви кажа, защото тя се облича доста младежки, макар че лицето й изглежда старо.
— Не би ли могло да се направи нещо с госпожица Риголет? Не бихме ли могли да й предложим някаква сума срещу тези книжа или пък само срещу писмата и телеграмите?
— Може. Ако искате след пет минути Бертулус да знае всичко — изсмя се Готие, — направете на госпожица Риголет такова предложение! Тя е въплътената честност! Не бихте могли да я накарате да вземе
