Нещастникът се отдалечи бързо. Гърбавият Питу се изсмя подигравателно.
— Глупак! — отсече той. — Дадох ти фалшив пръстен и фалшива клетва. Защото брилянтите, които сложи в джоба си, не струват нито франк. А що се отнася до клетвата, аз се заклех само, че докато е в моята каса, никой няма да види полицата. А тя няма да бъде в моята каса, когато утре я предам на твоя баща, съдията Бертулус.
Подлецът се оттегли засмян в своето змийско гнездо.
6.
С големи неспокойни крачки съдията Бертулус кръстосваше из една от стаите на своя дом. На креслото до прозореца седеше достойната ръководителка на неговото домакинство госпожица Риголет и следеше с плах поглед движенията му. Госпожица Риголет беше вече прехвърлила петдесетте, но продължаваше да се облича доста младежки с палаво кокетство, предназначено, може би, за сърцето на съдията Бертулус.
Обаче в този момент съдията не изглеждаше ни най-малко разположен да обръща внимание на поувяхналите прелести на госпожица Риголет, защото очите му гледаха сърдито, а от устните му се отронваха откъслечни изречения и думи, от които се разбираше, че съдията се намира в отвратително настроение.
— Боже мой, изслушайте ме най-сетне! — реши се госпожица Риголет. — Чакайте да ви кажа няколко думи. Работата съвсем не е толкова страшна, колкото вие си я представяте… Младежко лекомислие и нищо повече. Вие знаете, че Фердинанд има чудесно сърце.
— Колко чудесни сърца са пропадали заради такова лекомислие и слабохарактерност! — прониза я с поглед Бертулус. — Най-добрите инстинкти и заложби на човека могат да бъдат задушени от безволието. Помнете ми думата, госпожице Риголет, синът ми един ден ще ми стовари срам на главата.
— Пази Боже! — възкликна старата госпожица. — Не, господин Бертулус, нашият Фердинанд няма да направи такова нещо!
— За съжаление, ще стане тъй, както го предвиждам! — изрече глухо съдията, като въздъхна и се отпусна на едно кресло. — Аз и без това вече разбирам откъде взема средства за своя разточителен живот. Какво ще кажете, госпожице Риголет, ако ви съобщя, че Фердинанд е подарил вчера на една гризетка от Латинския квартал брилянтен пръстен за две хиляди франка?
— Ужасно! — изпъшка госпожица Риголет и лицето й стана тъмночервено от срам. — На една гризетка ли казахте? Това е, доколкото знам, една неморална жена. Моля ви се, господин Бертулус, не говорете в мое присъствие за такива жени!
— Трябва да говоря с вас за това, госпожице! — надигна се съдията и прекара нервно пръсти през побелялата си коса. — Аз нямам никого другиго, комуто бих могъл да се доверя, а Фердинанд започна вече да ми създава сериозни грижи. Представете си, снощи отивам в клуба да изиграя партия „омър“, да се поразтуша малко от неприятностите, които ми създава процесът на Естерхази. Между старите ми другари, с които се срещам от двадесет години, в клуба се оказва и известният парижки бижутер Хамаранд. Вие може би знаете, госпожице Риголет, че Хамаранд е баща на съпругата на нещастния капитан Драйфус. Чудесен човек, когото винаги съм уважавал. Щом влязох в игралната зала, Хамаранд се приближи до мен.
— Само две думи, любезни Бертулус — ми пошепна той. — Искам да ви питам нещо.
— Стари приятелю — му казах, като се оттеглих с него в един ъгъл на салона, — вие знаете, че съм винаги на ваше разположение, но ако въпросът ви засяга процеса на Естерхази, по-добре не ми го задавайте. Дори и брат да ми бяхте, нямаше да ви отговоря.
Хамаранд поклати отрицателно глава.
— Не се касае за работите на моята нещастна дъщеря — отговори той, — а за вашия собствен интерес, господин Бертулус. Считам за свой дълг да ви обърна внимание върху един факт, който може би, ще ви бъде много неприятен.
— Можете да си представите, госпожице Риголет, как наострих уши и колко внимателно се вгледах в лицето на събеседника си.
— Представете си — продължи Хамаранд, — преди около два часа, когато моите младежи се канеха да затварят дюкяна, при мен влезе съмнително накичена, красива млада дама и пожела да говори с мен. Щом я разгледах по-отблизо, я познах. Ние, бижутерите, трябва да познаваме хората, които могат да ни причинят щети и затова притежаваме, подобно на полицията, сбирка от портрети на престъпници. Действително, в дадения случай не се касае за престъпничка, а за една известна полусветска дама от Латинския квартал на име госпожица Зизи. Нейната „специалност“ е съблазняване на младежи от видни и богати семейства. В това отношение има големи успехи. Колко младежи, пристигнали в Париж с големи надежди, богато снабдени от родителите си със средства, за да учат и завършат образованието си, са били съблазнявани от нея и не само те са били съсипвани материално, но и техните семейства.
— Опасна жена! — неволно прекъсна бижутера. — Тази госпожица Зизи би трябвало да бъде обезвредена!
— Да, само ако законите предвиждаха някакви наказания за такива жени! — съгласи се гневно Хамаранд. — Но нищо подобно няма! Един търговец, който помогне на друг при нужда и му вземе девет процента, вместо шест, бива затварян, но спекулантите с женските съблазни закон не ги лови! Тези жени са вампири, които не пускат жертвата си, докато не изсмучат и последната й капка кръв! Но да оставим това, законът винаги ще съдържа празноти в това отношение, защото за престъпленията поради женска красота не са виновни хората, а самата природа… Да се върнем на думата си за госпожица Зизи! Тя ме погледна с най-приятната си усмивка и извади от джоба си хубава кутийка.
— Господин Хамаранд — изчурулика, — бихте ли откупили от мен този пръстен, който ми подари днес един мой обожател? За него са платени две хиляди и петстотин франка, а аз се нуждая спешно от две хиляди.
— Госпожице — отговорих, — преди да отворите кутийката ще трябва да ми кажете и името на човека, който ви го е подарил. Не плащам нито сантим за скъпоценност, на която не зная точния произход.
— Нямам особени основания да държа това в тайна — съпроводи с лекомислена усмивка думите си гризетката. — Той е млад човек от добро парижко семейство и без всякакво съмнение е добил пръстена по честен път. Момчето е влюбено в мен. Уверена съм, че ако му бях поискала да ми купи някой малък замък в Нормандия, би направил и това.
— Името му? — попитах делово.
— Фердинанд Бертулус — отговори гризетката. — Синът на първия парижки съдия!…
— В този момент аз се олюлях — продължи Бертулус след кратка пауза и погледна с болка старата госпожица — и с глух стон се стоварих в едно кресло.
— За Бога, Бертулус, какво ви е? — засуети се Хамаранд и се наведе загрижено над мен. — Лошо ли ви стана? Знаех, че това съобщение ще ви разстрои, но все пак не допусках такъв отрицателен ефект.
Постепенно се съвзех, след като изпих чашата вода, която Хамаранд ми донесе.
— Откупихте ли пръстена от гризетката? — попитах.
— Нямах подобно намерение — отговори бижутерът. — Не я оставих да отвори кутийката, за да ми покаже пръстена, но тъй като съобразих, че може би ще е добре да не изпускам из очи тая работа, обясних на малката Зизи, че е късно и както вижда, бързам да затворя дюкяна. Затова да дойде на другата сутрин, навярно тогава ще можем да направим пазарлъка. Исках да използвам времето, за да ви съобщя това, драги приятелю, и да разбера дали синът ви разполага с толкова пари,( че да може да плаща по две хиляди и петстотин франка за един-единствен подарък на някаква гризетка.
— Аз стиснах ръката на Хамаранд и му благодарих за приятелските грижи към мен — завърши Бертулус разказа си. — Разбира се, че исках преди всичко да повикам и разпитам Фердинанд, но той не си е идвал нито снощи, нито през цялата нощ и ето сега е вече единадесет часа и десет минути преди обяд, а още го няма. Добре знам къде бих могъл да го намеря, но моето достойнство и общественото ми положение не ми позволяват да прекрача прага на тази госпожица Зизи, у която сега навярно тъкмо закусва.
— За Бога, господин Бертулус — уплаши се госпожица Риголет. — Не бива да влизате в тази къща. Онази ужасна жена може да омагьоса и вас! Демоничната хубост има неограничена власт. Чувала съм да разказват, че даже стари мъже с бели коси…
— Моля ви, пощадете ме от глупавите си предположения — сряза я сърдито съдията. — Нямам
