настроение да слушам подобни шеги.
— Какво желаете?
Този въпрос Бертулус отправи към своя писар Готие, който, след като напразно беше чукал няколко пъти на вратата, влезе и направи дълбок поклони.
— Господин Бертулус — съобщи Готие, — в канцеларията преди малко дойде един господин, който желае да ви види и да говори с вас по някаква много важна и много бърза работа.
— Нека се отнесе до секретаря ми — опита се да го отпрати Бертулус. — Днес не приемам никого.
— Казах го вече на господина — Готие зае поза, каквато навярно е заемал на сцената, когато е играл ролята на пръв министър при някой цар. — Но господинът настоява да говори лично с вас. Съобщението било важно и от частен характер.
— Как се казва господинът?
— Съобщи името Питу!
— Питу… Питу? Не познавам човек с такова име…
— Господинът няма много приятна външност — позволи си да забележи Готие. — Независимо от това, че има доста значителна изпъкналост на гърба си, която простият народ би нарекъл гърбица, той прилича много на потомците на оня народ, който има щастието да премине Червеното море като по суша.
— Забранявам ви да говорите по такъв начин! — кресна Бертулус. — Евреин или християнин, това е без значение за съдията. Доведете при мен господина!
— Как, тук, в тази стая? — учуди се Готие.
— Правете това, което ви казвам, и оставете настрана актьорските си пози, когато влизате при мене. Не можете ли да забравите, че някога сте играл ролята на Марк Антоний, че хората от предградието са се възхищавали от вас?
— Такова нещо не се забравя никога, господин Бертулус — обяви тържествено Готие, като вдигна очи към небето. — О, ако ме бяхте видели тогава! Бях цял римлянин, господин Бертулус!
— Вие сте непоправим шут! Идете сега и ми доведете господина!
След няколко минути гърбавият Питу влезе в стаята. Той беше облечен елегантно и с дългата си остра брада не правеше лошо впечатление. Обаче Бертулус, който беше опитен познавач на хора, веднага забеляза лукавството и скритата злоба в погледа му.
Госпожица Риголет шумно се оттегли.
— Желаете да говорите с мен, господине? — съдията Бертулус посочи едно кресло. — Много съм зает, но тъй като, според думите ви, се касаело за частна работа, съм готов да ви изслушам.
— Името ми е Питу Дулсети — започна гърбавият, с Аз съм търговец от улица „Мадона“ и търгувам със злато и диаманти, но и с пари.
— Разбирам — кимна Бертулус и погледна презрително лихваря. — Но трябва да прибавя, господине, че нямам намерение да купувам злато, нито диаманти, а още по-малко да сключвам с вас някакви парични сделки срещу полици. Затова не знам какво бихте могъл да ми съобщите.
— Но въпреки това, тъкмо заради една полица съм дошъл при вас, господин Бертулус — отговори Питу, като го стрелна нахално с лукавите си очи. — Във всеки случай, в портфейла си имам полица за две хиляди и петстотин франка, подписана от вас.
Бертулус се вцепени, но само за момент. След това високо се изсмя.
— Трябва да има някаква грешка, господин Питу, защото не помня някога в живота си да съм подписвал полица.
Питу сложи цилиндъра на креслото до себе си, извади голям портфейл от джоба си, разтвори го и измъкна оттам лист хартия, която разгъна внимателно. Беше полица, която без да изпуска от ръката си, показа на белокосия съдия.
— Имайте добрината да се уверите сам! — предложи той. — Аз съм делови човек и знам какво казвам и какво правя. Тази полица ми е предадена вчера. Вашето име ли е подписано върху нея или не?
Бертулус гледаше ужасен, с широко разтворени очи листа хартия пред себе си. Лицето му беше побледняло като на мъртвец, устните му се разтрепераха и той намести по-добре златните очила върху носа си.
— Моля ви, елате с мен по-близо до прозореца, господине! — глухо промълви той. — Дайте ми възможност да разгледам по-добре този подпис. Тук е малко тъмно, мержелее ми се пред очите и не виждам нищо.
Двамата мъже приближиха прозореца. Бертулус треперещ дръпна завесите встрани и дневната светлина освети полицата, която Питу държеше с две ръце, сякаш се боеше да не му я дръпнат насила.
— Какво ще кажете, господин съдия? — погледна го лихварят със зле прикрито злорадство. — Това вашето име ли е или не е?
— Моето е! — промълви глухо, с мъка съдията.
— Вие ли го написахте, вие ли подписахте тази полица?
Настана мълчание, не се чуваше нищо друго, освен тежкото дишане на Бертулус.
— Моля най-покорно за отговор! — повтори гърбавият Питу.
Старият съдия изведнъж се изправи, лицето му доби свойствения си енергичен израз. Мускулите му се стегнаха, той събра цялата си енергия, за да даде достоен отпор на това подло нападение върху неговата чест и неговия живот.
— Сега е мой ред да задавам въпроси, господине! — каза строго той. — Бих желал да знам как сте се сдобил с тази полица?
— По най-честен начин — отвърна Питу, като сви рамене. — Получих я срещу стока.
— Каква стока?
— Един пръстен, господин Бертулус, един хубав брилянтен пръстен!
Този отговор накара съдията да изстине. Сякаш и последната искра живот го беше напуснала.
— И кой, кой именно ви даде тази полица? — успя най-после с усилие да попита той.
— Вашият син, Фердинанд Бертулус!
Тих, но ужасен вик се изтръгна от гърдите на стария човек, сякаш сърцето му се беше разкъсало на части. Този вик означаваше крушение на целия му живот. И действително, до този момент Бертулус беше градил камък по камък, за да издигне една сграда, един паметник на честността и безупречния живот. Всеки камък беше труд, беше честност. А сега се бе намерил един Херострат, който подпали тази сграда и остави пламъците да я унищожат! Този Херострат, този човек, който подпали храма на фамилната му чест, беше собственият му син, кръв от кръвта му, плът от плътта му, неговият любимец, идолът на сърцето му, гордостта на неговия живот, надеждата за старините му.
Ала отчаянието на стария съдия трая само минута. След това внезапно хвана здраво гърбавия Питу за раменете, разтърси го и рече:
— Вие лъжете, господине, вие играете една подла игра, една мизерна комедия, която обаче, няма да завърши тъй, както си мислите. Вие искате да ме накарате да вярвам, че синът ми е долен фалшификатор… О, не, господине, синът ми е един Бертулус, той никога не би се забравил дотам, че да извърши фалшификация!
Студена пот изби по челото на Питу, когато видя страшното възмущение на стария човек. Той би предпочел да си прибере полицата и да избяга, но беше вече късно. Беше отишъл твърде далече в намислената от Анри интрига и трябваше да кара докрай.
— За Бога, господин Бертулус, не се вълнувайте толкова много — каза тихо той. — Ние сме двама мъже и ще съумеем да уредим тази работа. Ако полицата не е подписана от вас, значи, тя наистина е фалшифицирана, но такива фалшифицирани полици могат да се унищожат. Все ще намерим начин да се споразумеем. Всяко нещо на света си има своята цена. Аз ще искам, вие ще платите и това парче хартия ще отиде в огъня и ще стане на пепел, като че ли никога не е съществувало.
— Но то е съществувало — простена Бертулус. — Вие го видяхте, аз го видях…това е достатъчно… това е премного! Но аз все още се надявам, че тук има някакво недоразумение. Може би вие сте из маменият, господине, може би някой мизерник се е явил пред вас под името на сина ми, за да може посредством тази полица да измъкне от вас брилянтен пръстен?
— Разбира се, че знам. Той е подарен на малката Зизи от Латинския квартал. Можете сам да се уверите, господин съдия, че той блести сега върху белите пръстчета на хубавата гризетка.
