— И купувачът на този пръстен ви каза, че се нарича Фердинанд Бертулус?
— Нямаше нужда да ми го казва, защото аз имам честта отдавна да познавам господин Фердинанд Бертулус!
— А! Може би сте сключвал с него и други парични сделки?
— Дребни полици, господин Бертулус. Всички младежи са такива. Те имат нужда от пари, бащите не им дават толкова, колкото им трябват…. боже мой, отде да вземат тогава, да крадат ли?
— От използването на лихварски пари до кражбата има само една стъпка — отвърна сурово старият съдия. — Кажете, господин Питу, това първата и единствена полица ли е, която носи моя фалшифициран подпис?
— Да, първата и единствената.
В това време някой почука на вратата. Бертулус побърза да отвори. Пред него стоеше госпожица Риголет, която със сълзи на очи му пошепна:
— Фердинанд току-що се върна! Бертулус трепна.
— Кажете на сина ми, че го чакам — изрече глухо той. — Нека дойде веднага. А вие — той се обърна към Питу — ще застанете зад тази завеса и ще излезете оттам, само когато ви повикам по име.
Гърбавият Питу се намери в небрано лозе. Той проклинаше в себе си Анри и цялата тази история. Съдията Бертулус беше човек, с когото не можеш да се бориш тъй лесно.
Но нямаше какво да прави. Беше започнал, трябваше да изкара играта докрай. След като прибра внимателно полицата, той се оттегли зад дебелата завеса, която се спущаше от едната страна на високия прозорец чак до килима. Бертулус се разхождаше из кабинета. Вратата се отвори и Фердинанд влезе. Той изглеждаше блед и недоспал, личеше си, че беше прекарал цялата нощ във весела компания. С пресилена усмивка се изправи пред баща си.
— Искал си да говориш с мене, татко — промълви смутено, като сучеше малките си руси мустачки. — Предполагам, че искаш да ми четеш наставление по повод на моето отсъствие от къщи тази нощ, но само си спомни, че и ти някога си бил млад. Впрочем, не е станало нищо страшно. Един от моите колеги издържа докторския си изпит и по този случай устрои тържествен гуляй. Не можех да отсъствам от него.
— Лъжеш! — се процеди от устните на Бертулус. Тази дума прозвуча с такава сила, че като куршум удари по челото нищо неподозиращия Фердинанд. Той се олюля и промени няколко пъти цвета на лицето си.
— Лъжец! — повтори съдията. — Връщаш се от свърталището на порока и не би трябвало да те пусна да прекрачиш прага на тази почтена къща, преди да си се пречистил наново. Госпожица Зизи е нечиста жена, тя живее в мръсотия и тегли в калта и ония, които дружат с нея.
— Татко, татко, ти знаеш…
— Да, всичко! — прекъсна го гневно Бертулус. — Зная и цената, с която си заплатил на тази безчестна жена за нейните милувки. Тази цена е наглед само един пръстен, обаче, всъщност тя е нещо много повече. Тя е твоята чест, твоят живот, самозабравил се, безразсъдни хлапако!
Фердинанд гледаше баща си с широко разтворени очи, той още не можеше да разбере смисъла на тези намеци.
Бертулус се силеше да бъде спокоен.
— Кажи ми — започна след няколко минути отново той, — с какво плати за пръстена, който подари на своята приятелка?
Никакъв отговор.
— Говори — настоя старият човек. — Тъй като не мога да предположа, че има в Париж такъв глупак, който да ти даде на кредит един скъпоценен пръстен, трябва да вярвам, че си го платил. Кой ти даде парите?
— Играх на карти, татко — отговори студентът, — и имах късмет, спечелих.
— Още една лъжа! Нито си играл, нито си спечелил… По-точно казано, ти си играл, но си проиграл честта си. Дал си полица срещу този пръстен!
— Всемогъщи Боже! — изуми се Фердинанд Бертулус. — Кой ти каза това, татко?
— Човекът, когото си излъгал с твоята фалшификация, ето този тук, лихварят Питу.
При тези думи Бертулус дръпна завесата и гърбавият Питу смирено направи няколко крачки напред.
Фердинанд изрида от ярост. Като стрела се спусна върху гърбавия, хвана го за дрехите и запенен от гняв изрева:
— Така ли държите на клетвата? Нали ми се заклехте във всичко свято, че няма никому да покажете полицата до деня на платежа, който съвпада с деня, в който ще си получа майчиното наследство! Обещахте ли ми това, господин Питу!
— Не, това не съм ви обещавал — отвърна евреинът, който с мъка си възвърна самообладанието. — Аз ви се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види. Е, кажете ми, намира ли се сега в касата ми? Не, тя е в ръцете ми, значи мога да я покажа комуто си искам.
— Мизернико! — процеди през зъби Фердинанд и отблъсна от себе си Питу като гнусен червей. — Нека животът ми тежи на съвестта ти!
— Лихварска клетва! — промърмори Бертулус. — Той е излъгал, обаче, това не смекчава неговото престъпление. Значи, ти признаваш — обърна се към сина си, — че си подписал моето име върху полицата?
— Да, татко — пошепна нещастният младеж. — Направих го, бях заслепен, аз бях луд в момента, когато го направих… Той ме съблазни… оня човек там, татко, заклевам ти се в паметта на майка ми, сам ми сложи перото в ръката.
— Това е лъжа! — намеси се надуто Питу. — Надявам се, господин съдия, че няма да повярвате на това момче, след като преди малко два пъти ви излъга най-нахално.
— Мълчете, не заставайте между мен и сина ми. Това, което ние двамата, господин Питу, има да уреждаме помежду си, скоро ще свърши. А ти, Фердинанд, ела с мен.
Младият студент не посмя да се противопостави на заповедта на баща си, макар ида четеше по лицето му, че той готви нещо страшно.
Бащата и синът напуснаха стаята. Когато излязоха в коридора, срещу тях се спусна, обляна в сълзи, добрата стара госпожица Риголет.
— Бъдете милостив, господин Бертулус — закърши ръце тя, — простете му този път, помислете си, той е ваш син!
Съдията я отблъсна сурово.
— Госпожице Риголет — сряза я строго той, — имайте добрината да се приберете в стаята си и не забравяйте, че вашите права се простират само върху домакинството. Това, което сега ще уреждам със сина си, няма нужда от намеса на трети лица.
Той заведе Фердинанд в една малка стая, която служеше за пушалня. Тя нямаше прозорци и се осветяваше през стъклен таван.
— Чакай ме тук, докато се разправя с лихваря, след това ще ти кажа всичко, което имам да ти казвам.
Младият студент се отпусна на коженото кресло. Лицето му изглеждаше изморено, очите му бяха мътни и неподвижни. Изведнъж беше загубил цялата си младежка сила и жизнерадост.
След няколко минути Бертулус беше пак при Питу.
— Да свършим набързо, господин Питу — отряза той. — Вие имате в ръцете си една фалшифицирана полица от сина ми, която е достатъчна, за да го компрометира, да го тикне дори в затвора, ако искате. Разбира се, това може да стане само, ако аз потвърдя пред съда, че подписът не е мой.
— Бихте ли наистина тръгнал против съвестта си, господин съдия? — попита дебнейки Питу. — Бихте ли си заклел, че сте подписал тази полица, бихте ли признал, че сте вършил с мен парични сделки?
Бертулус не отговори на този въпрос. Обаче в себе си призна:
— Не, не бих никога го направил. Предпочитам да пропаднем и аз, и синът ми, отколкото да излъжа пред съда!
Мълчанието продължи доста, докато съдията вземе решение:
— Аз мисля — каза той, — че работата няма да стигне дотам! Един Бертулус няма да излезе на съд срещу един Питу. Стойността на полицата е две хиляди и петстотин франка. Добре, ще ви дам пет хиляди,
