останал жив от старото семе на онова племе, от което произхождал самият пророк Мохамед.
Молах носи бяла дълга брада, която достига до коленете му. На краката си не може вече да се държи, а ръката си не може да вдигне до устата си. Независимо от всичко това, обаче, се радва на добро здраве. Умът му е бистър и си спомня за миналото отпреди сто години, вижда и в бъдещето. Всеки, който идва при него за съвет или за да го пита нещо за бъдещето, трябва да му занесе нещо за ядене и пиене. Но старецът никога не яде месо и се задоволява с хляб, вода и мляко. Не е поискал да се настани в някой от напуснатите дворци, а живее в една пещера. Говори се, че от осемдесет години не е излизал оттам и независимо от това знае всичко, което става по света.
При него идват всякакви хора: големи и малки, богати и бедни, властници и угнетени. Но най-много го посещават влюбените — той знае отлично какво става в душата на този, който пита, каквото и на оня, за когото пита.
Силно слънце палеше Долината на здравето. Немного далеч от нея се издига като развалина на огромна крепост планината Гебел ел Хагела. Тази планина, в полите на която се намират старинни римски паметници, носи името Горещото възвишение. Напълно е оголена и по нея не се намират дори следи от каквато и да било растителност. Обгаряна от слънчевите лъчи до самите недра, в пещерите й е горещо като в пещ. Всички трупове, оставени там, се превръщат в мумии. Мястото прилича на истински ад.
В подножието на тази планина яздеше самотен конник. Уморен и убит, конят едва се влачеше. Ездачът също — красив младеж, с малки черни мустачки — с мъка се държеше на седлото. Той носеше униформата на поручик от колониалните войски, на кобура му висеше дълга сабя, а от двете страни на седлото му се виждаха дръжките на два големи револвера. Конникът потупа окуражително коня по врата.
— Кураж, верни ми Хасане — промълви той с пресъхнали устни, — зная, че с мъка се държиш на краката си, но виж и аз страдам като теб и ти обещавам, че щом стигнем до някой извор, ти първи ще се напиеш.
Конят като че ли разбра колко добър и милостив е господарят му към него. Той наостри уши, поотърси дългата си черна грива и тръгна с ускорени крачки напред. След пет минути конникът премина хълма и пред очите му се откри прекрасната Долина на здравето. Младият офицер възкликна от радост.
— Там е жилището на пророка — провикна се той. — Стигнахме, Хасане. Африканското слънце няма повече да ни измъчва…
Конят наближи прекрасно пасбище и ездачът слезе от седлото. Хвана юздата и тръгна предпазливо по каменистия дол.
Конят се спираше от време на време и пощипваше с уста сочната трева, но това не уталожи жаждата му. Само след няколко минути, обаче, се чу ромонът на изворче. Хасан беше оставен да пие, младият офицер също уталожи жаждата си. След това остави коня на свобода и пое към жилището на пророка. Когато влезе в пещерата, той се слиса. Върху едно легло, направено от сухи треви, седеше старик, когото младият офицер на пръв поглед взе за мъртъв. Но забеляза, че две големи, блестящи очи бяха отправени към него.
Младежът се приближи почтително до Молах.
— Прославено да бъде името на Господа велики Молах! — каза той на френски. — Нека Бог продължи дните ти за доброто и ползата на човечеството!
— Благословен да бъде Аллах! — отвърна старецът. — Очаквах те, сине мой, и те познавам. Ти си Емил фон Пикардин.
— Как ме позна?
— Всеки носи душата на челото си и който го види, го познава. Бях осведомен, че ще дойдеш тук да вземеш едно писмо, което ми беше оставено за теб.
— Дай ми тогава писмото! — помоли офицерът.
— Ще го получиш. Смокинята цъфти и дава плодове три пъти през годината. Защо бързаш така със своите младежки стъпки? Много още ще пътуваш, докато си починеш. Писмото ще го имаш. Но ако желаеш да ми направиш една услуга, вземи каменната стомна под скалата, напълни я с вода и ми дай да пия. От пет дни не съм си намокрял устните.
Емил фон Пикардин незабавно отиде да изпълни желанието на пророка. Донесе му прясна вода, извади фурми и хляб от пътническата си чанта и напълни коша със собствените c провизии. После надигна стомната до устните на стареца и му даде да пие като на дете. Молах благодари с кимване и се вгледа с удоволствие в момъка.
— Така, както Аллах изпрати гарваните да посетят в пустинята пророк Илия, така ме навести и ти. Сега, обаче, седни до мене и отговаряй на въпросите ми.
Емил фон Пикардин стори каквото му бе казано.
— Ти си барон Емил фон Пикардин — започна Молах след къса пауза. — Тъй като беше обвинен, че имаш връзки с неприятелите на държавата, беше осъден преди няколко години на каторга в Каена. Не е ли така?
— Така е, велико пророче!
— На път за Каена успя да побегнеш. Оттогава остана неоткрит и всички усилия да открият следите ти бяха напразни.
— И това е вярно, благородни Молах! Старецът поглади с ръка брадата, която падаше в скута му.
— Кажи ми, обаче, Емил фон Пикардин, кое те подтикна да се върнеш преди няколко седмици в Париж и да се предадеш доброволно на властта?
Очите на младия офицер светнаха.
— Ще ти обясня, благородни Молах. Бях осъден невинно и исках да ми възвърнат честта. Намерих в Париж достатъчно доброжелатели, но за ревизиране на делото ми и за пълното ми оправдание ми поставиха едно условие.
— Какво условие?
— Не го знам още и аз. Бях изпратен при майор Пати дьо Клам. Той се държеше много тайнствено и каза, че иска да направя една услуга на отечеството…
— И не ти ли каза каква ще е тази услуга?
— Остави ме да свърша, благородни Молах. Върнаха ми чина поручик и ме повикаха на активна служба с поръчение да се боря срещу разбунтуваните бедуини. Знам, че мисията ми е опасна, знам, че е по-вероятно да падна в борбата с бедуините, отколкото да се върна победител в Париж.
Лицето на Емил се помрачи при тия думи и печална усмивка пробягна по устните му.
— Щастлив бих бил да умра на полесражението, защото никак не държа на живота си. За мен той загуби чара си, слънцето загуби светлината си…
— Обичаш и си нещастен — вметна ясновидецът, докато вдъхновените му очи гледаха изпитателно лицето на Емил.
— Да, обичам — потвърди младежът развълнуван, — и оная, на която съм отдал сърцето си, и тя ме обича. Но след моето нещастно арестуване годеницата ми беше отнета и сякаш вълните на живота я погълнаха. Търсих я, търся и сега, ще я търся през целия си живот. Но никъде, никъде не се надявам да намеря своята скъпа Павловна.
— Плодът на Цида остава кисел до четиринадесетата пълна луна. Плодът на хлебната ябълка пада узрял едва след шест години. Аллах не е разпределил еднакво цъфтенето и узряването на всички плодове. Същото е и с човешкото щастие. Твоето щастие ще дойде по-късно. Но ще го намериш тъкмо тогава, когато го смяташ, че е най-отдалечено. Павловна ще се върне отново в твоите обятия. Казвам ти това — аз виждам бъдещето!
Емил фон Пикардин целуна сухата ръка на мъдреца. Макар и да не вярваше в пророкувания, все пак беше признателен на стареца за утешителните му думи.
Известно време в пещерата цари дълбоко мълчание.
Молах тихо запита:
— Кажи ми, не ти ли поставиха и друго условие? Оправдан ли си от ония в Париж само в замяна на борбата срещу враговете на родината ти? Аз познавам добре твоите съотечественици и бих се учудил, ако те оставят да се отървеш само с това.
— Не си се излъгал, велико ясновидецо! Има още едно условие, което трябва да изпълня, но още не го знам. Майор Пати дьо Клам ми каза, че ще намеря при управителя на Тунис едно писмо, чрез което ще ми
