Херманса усещаше как с всяка минута се приближава фаталният час на Жоржина.
… Беше десет часа и четиридесет минути. Залата на съда се пълнеше от любопитни, които желаят да видят красивата крадла, за която вестниците така шумно пишеха. Девет часа и петдесет минути! Може би Жоржина вече е въведена в залата. Ах, как ли горят бузите й на подсъдимата скамейка, под погледите на толкова хора. Тя, честното и невинно момиче, проникнато от съзнанието, че се жертва и страда за други…
Херманса въздъхна дълбоко. Ръкоделието й падна от ръцете. Нейното благородно чувство се противеше при мисълта, че трябва да приеме жертва, която коства честта на едно човешко същество.
Разнесоха се десет удара от стенния часовник.
Десет часът! Сега трябваше да започне делото. Хаос от мисли се объркаха в главата на Херманса. Навярно прокурорът взема думата за обвинение. Сигурно е строг и злъчен, защото обвиняемата не може да се оправдава. Заловена на местопрестъплението и привлечена като крадла пред съда, тя съвсем сигурно ще бъде осъдена. И никой няма да се застъпи за невинното момиче, никой, който да обясни на съдиите, че е чисто като ангел, че е неспособна, абсолютно неспособна да открадне нещо…
Херманса подскочи като ужилена.
— Не, хиляди пъти не! — възкликна. — Не мога да понеса тая мисъл… не желая тази жертва, не я искам, защото вечно ще ми пари душата като неугасена искра. Не искам винаги други хора да бъдат намесвани в нашето нещастие. Трябва да я спася, да я освободя от затвора. Колкото и да ми се сърди Матийо, този път не мога да споделя мнението му и няма да се вслушам в хладния разсъдък, а в сърцето си. Женското сърце може да го наричат слабо, но в много случаи то намира по-сигурно правилния път, отколкото мъжкият разум. А сега няма да се двоумя повече. Има още време. Ако побързам за съда, ще успея да защитя Жоржина. Ще я оправдая, обвинявайки себе си. Нищо не трябва да ме разколебава. Чувствам в себе си сили да отстраня всяка възможна пречка, която се изправя пред мен.
Да, тя беше твърдо решена. С упоритост, свойствена на много жени, съзнаващи своя дълг, тя искаше да изпълни плана си. Повика слугата и му каза, че е възможно да не се върне вкъщи и в такъв случай да я извини пред господин Драйфус.
Часовникът й показваше десет и четвърт. На ъгъла на улица „Фуршамбол“ нае файтон.
— В съдебната зала — заръча.
Не след дълго спря пред монументалната сграда и слезе. Както и трябваше да се очаква, вестта за процеса беше събрала много народ. Из кулоарите на палатата се тълпеше неописуема навалица. Пред залата, в която щеше да се състои процесът над Жоржина, множеството беше тъй компактно, че трябваше да се намеси и властта, за да въдвори ред. Херманса едва успя да се ориентира. Всеки се опитваше да се промъкне вътре. Тя се придвижи няколко крачки напред, когато изведнъж… Усети, че някой бръкна в джоба й. Викна ужасена:
— Крадец… джебчия!…
Обърна се. И изведнъж й се стори, че полудява.
Дядо Карус изпълни обещанието си да въведе Андре в разбойническото изкуство. Бедното дете беше спало съвсем малко през цялата нощ. Едва на разсъмване се унесе в къс нервен сън, от който беше пробуден грубо. Мурие стоеше над него.
— Гледай го как спи, диването — викна страшният човек. — Другите са отдавна на работа. Свършва вече този мързел. Бързо се обличай и слизай долу. Дядо Карус дойде да те вземе.
Андре се облече бързо и слезе на чешмата на двора да се измие. Дядо Карус го чакаше.
— Ела, момче. Ще видиш как ще се разберем ние с теб!
— И ако искаш да запазиш гърба си здрав — добави Гаспар със своя остър глас, — внимавай и се дръж добре.
— Ще стане — викна търговецът на стари дрехи, — а ако всичко е добре, довечера ще се върнем с цяла кесия, пълна с пари.
Засмя се на това пророкуване, взе момчето за ръка и излязоха на улицата.
След осем дни беше Коледа. Времето, макар и студено, не беше много лошо. През целия път той говори на детето най-различни неща. И макар Андре да не разбираше много от казаното, все пак се чувстваше далеч по-добре. Въпреки че беше престъпник, пияница, паднал на най-ниско житейско стъпало, дядо Карус изпитваше слабост към природата и децата. От неговите уста нито веднъж не излезе ни една лоша дума. Напротив, за детето като че ли се задаваше по-лек живот. Андре приличаше на човек, който излиза от тъмна пещера на слънце.
Така стигнаха в града. Упътиха се направо към съдебната палата. Когато минаха по една тясна улица, дядо Карус спря пред малко магазинче и се замисли.
— „Зелената чаша“ — измърмори той, — това е най-доброто кръчме в Париж.
Обърна се към Андре и го запита с бащинска загриженост.
— Не си ли гладен, момче?
— Не, дядо Карус. Закусвах вече.
— Но си жаден навярно.
— Не не съм жаден.
— Чудно как децата не ожадняват! На мен ми е пресъхнал езикът, а пък и да минеш край „Зелената чаша“, без да се отбиеш, е истинско престъпление срещу цивилизацията!
Взе за ръка Андре и влезе с него в кръчмата. Тъмното помещение беше пълно с подозрителни мутри. Крадци и вагабонти стояха около тезгяха.
— Ето и дядо Карус! — провикна се някой.
— Бъдете малко по-учтиви — възкликна Карус, — не виждате ли, че съм с внучето си!
— Искаш да опариш младия стомах на своя внук, навярно, за да ти бъде достоен последовател в пиянството, нали?
Дядо Карус поръча за себе си малка ракия, а за Андре вишновка. Андре не потръпна като друг път, а глътна наведнъж съдържанието на чашата.
След първата ракия дядо Карус поиска втора и трета, но устоя пред изкушението да се напие и в девет и половина напусна кръчмата заедно с момчето. Вече се упътиха направо към съдебната палата.
Когато старецът съзря навалицата, се усмихна доволен.
— Добре пресметнах — намигна той на Андре. — Знам, че тук ще се събере много свят. Тъкмо както ни трябва на нас. Сега да си изберем някоя личност и да не я изпущаме от погледа си.
Поогледа се наоколо като генерал на полесражение.
— А! — възкликна той изведнъж, навеждайки се към Андре. — Виждаш ли там онази елегантна дама в черно, която стои гърбом към нас?
— Да — кимна Андре.
— Не забелязваш ли малка подутина в страничния джоб на роклята? Трябва да има нещо в тоя джоб… Чудесно, чудесно! Сега на работа, момче, на работа! И си спомни, че си ученик на Гаспар Мурие, царят на джебчиите.
— Страх ме е, ръцете ми треперят и краката ми са изстинали — изплака момчето.
— Ах! Това е страхът на начинаещия, нищо повече. С всички джебчии е както и с артистите. В началото треперят, но по-късно свикват.
— Ще ме хване, няма да мога.
— Само как говориш! Не остава друго, освен да си представиш, че си вкъщи пред куклата със звънчетата и че те не трябва да звъннат. Хайде, началото трябва да бъде сторено.
Той бутна леко Андре напред, но и неговите ръце трепереха. Старият крадец беше обхванат от странно чувство. Той тласкаше едно невинно същество към първата кражба!
Андре обаче мислеше за камшика с деветте опашки на Гаспар Мурие. Малкото му сърце биеше до пукване, а гърлото му беше свито, но все пак се промъкна зад госпожата. Приближи до нея точно така, както беше научен. След това започна проучването. Бавно и внимателно се убеди, че джобът съдържа нещо твърдо, навярно портмоне. Вдигна ръка, хвърли поглед към хората, които се притискаха наоколо и се приближи още повече до госпожата, която не усещаше нищо. Ненадейно детето беше обхванато от странно чувство. Струваше му се, че го пронизва ток. Неопределени спомени минаха през главата му. За момент му се стори, че беше вкъщи, в прегръдките на майка си… Но камшикът на Мурие се мерна веднага. И сънят
