Баща ми не чу тези думи, които трябваше да го зарадват и да го успокоят, той не ги чу, защото ужасни мисли го бяха обзели. Спокойствието му беше изчезнало! Захвърли книжата с презрение и хвана здраво ръката на жена си.
— Стефания — извика той отчаяно, — ти казваш, че сме избавени? Признай ми — какво пожертва за тяхното избавление?
— Честта си!
Нещастната падна в краката му.
— Кому я подари? На Драйфус ли?
— Да — изстена тя. — На Драйфус! Бях принудена да му се покоря, в противен случай щяха да ни изгонят от къщата.
— И ти го направи, нещастнице — извика баща ми и замахна с камшика.
— Бий ме, бий ме — плачеше нещастната жена, — нямах силата да стана просякиня с децата си. Молих го на колене с кървави сълзи, но всичко бе напразно, той остана непоколебим — трябваше да изпълня желанието му.
Баща ми закри лицето си с ръце и заплака като дете. Той вдигна майка ми от пода и я помоли да си легне. Отвори шкафа, където бяха оръжията му, взе двуцевната си пушка и внимателно я напълни.
— Какво ще правиш, за Бога? — спусна се жена му и взе пушката.
— Искам да убия похитителя на честта ти, искам да го убия като куче — изкрещя баща ми.
Майка ми успя да го успокои, тя му обясни, че той ще опропасти както себе си, така и цялото семейство, ако стори това. Нито съдилищата, нито вестниците, нито хората трябваше да узнаят семейното им падение. Тя заплашваше баща ми, че ако не скрие този срам от хората и не напусне с нея страната, тя ще погуби себе си и децата.
На другия ден се разнесе слух, че Драйфус заминал за чужбина и там щял да се бави няколко месеца, понеже искал да посети Италия, Испания и Африка.
След осем дни баща ми продаде имението си. Родителите ми живееха разделени във вечни кавги. Майка ми е още жива. Тя е много набожна, денем и нощем се моли на Бога да й прости големия грях, който извършила онази нощ. Бедният ми баща не можа да понесе този ужасен удар и умря преждевременно.
Аз бях още юноша, когато застанах пред смъртното му легло. Той ме повика при себе си и ми повери семейната си тайна. Сега разбирам, защо моите родители ме гледаха накриво и защо ме изоставиха. Лошият живот на родителите ми се отрази и върху моето възпитание. То стана причината аз да ненавиждам хората. Баща ми не ми повери тайната си, за да Му олекне на душата, а да сторя онова, което той не можа да извърши. Завещанието му беше — отмъщение на целия Драйфусов род и на всички, които носят това име. Той ми каза в последния си час, че ще ме благослови при условие че отмъстя и аз се заклех, че ще го направя. Моята клетва бе ужасна, злите духове в ада едва ли са чували по-страшна!
Капитан Драйфус, ти си първата жертва на отмъщението ми. То ще сполети целия ти род и всички, които са ти мили. Сега знаеш, приятелю Драйфус, защо те презирам и защо желая да те погубя.
Колата спря. Бяха пристигнали.
Капитан Драйфус бе заведен във военното министерство. Шестима войници и един сержант го затвориха в малка стая с железни решетки и поставиха двоен караул пред вратата.
Нещастникът се разхождаше отчаян из стаята, като мислеше за това, което бе чул от Естерхази по пътя за военното министерство.
Капитанът не можеше да повярва на думите на черният майор. Животът на покойния му баща беше неопетнен, бяха известни благородните му дела и всеки го обичаше и почиташе. Възможно ли е човек да повярва, че е бил такъв подлец? Не, хиляди пъти не. Това, което черния майор бе казал, е коварна лъжа и подла клевета. Злият човек искаше да нарани повторно сърцето му и да опетни паметта на покойния му баща. Тази трябва да е целта на подлия мъж.
Драйфус не остана дълго сам.
Вратата се отвори и влезе добре облечен човек. Той беше в дълга черна мантия. Поздрави го учтиво.
— Казвам се Деманш — каза той. — Съдът ме назначи за ваш защитник.
— Страхувам се, господин Деманш, че вашият труд ще е напразен. Хората искат да ме осъдят и ще го направят.
— Невинен ли сте? — запита тихо Деманш.
— Кълна ви се, че невинно страдам, както някога невинно е страдал Синът божи на кръста заради човеците.
— Знам го и не ще скрия, че делото ни е загубено. Съдиите не ми разрешават даже да изуча най- важните документи, които доказват вашата вина. Те изгониха даже и свидетелите ни, а изслушаха само противниците.
— Това ли е правосъдието във Франция!… Горко на бедния френски народ!
Деманш наведе печално глава.
— Изглежда, че тук се крие някаква тайна — каза той дрезгаво. — Иначе не може да се обясни. Не ми се вярва, че във Франция има хора, които могат съзнателно да осъдят един невинен човек. Времето ми изтича, имам разрешение да говоря с вас само двадесет минути. Бедни ми приятелю, вие не можете да ми дадете силно доказателство за невинността си, също и аз не мога да ви обещая, че ще успея да ви оправдая. Мога поне да ви предам сърдечни поздрави от тези, които ви обичат. Вашата съпруга, вашето дете и вашият брат — каза съвсем тихо Деманш, — ви изпращат чрез мене безбройни горещи целувки и обещават, че ще ви останат верни до последния си час и никога не ще ви забравят, каквото и да стане.
— Колко утешителни са тези думи за мен — промълви Драйфус със сълзи на очи. — Най-после чух нещо за любимите ми. Господин Деманш, вие не можете да си представите какви мъки изтърпях в подземната тъмница! Вижте, аз не съм вече онзи Драйфус, който бях — аз съм негова сянка. За осем седмици съм станал с десет години по-стар.
— На колко години сте сега? — запита защитникът.
— На тридесет и две.
— Вие сте побелял като старец!
— Побелял ли съм? — усмихна се той печално. — Предчувствах го. Имате ли огледало у вас, господин Деманш? Заемете ми го за минутка. Стана вече осем седмици, откакто не съм виждал лицето си!
Защитникът извади красиво огледалце от мантията си.
— Съветвам ви, господин Драйфус, не се оглеждайте, откажете се от това!
— Не, не, господин Деманш, моля ви, дръжте огледалото, тъй като съм окован и не мога да го направя. Обещавам, че не ще се уплаша, искам само да видя какво са направили с мен.
Защитникът вдигна огледалото, Драйфус едва погледна в него и изхлипа.
— Побелях, остарях, станал съм старец на тридесет и две години. — И продължи печално. — Това ми сториха моите приятели, съграждани, отечеството ми, въпреки че съм им направил толкова добрини.
Откраднаха младостта ми, смазаха щастието ми, опетниха името ми, а сега ще отнемат и живота ми.
— Успокойте се, приятелю — каза Деманш високо, — и понесете с достойнство нещастието си! Ние, макар че сме французи, трябва да приемем думите на благородния германски кайзер Фридрих за девиз на живота си:
„Научи се да страдаш без да се оплакваш.“
— Научи се да страдаш без да се оплакваш — повтори Драйфус и изправи тялото си. — Този благороден човек, който е изрекъл тези думи, е трябвало също да страда и да се откаже от всичко, което е обичал. Трябвало е да се отрече от престола си. Вие сте прав, господине, трябва да помня думите на този мъченик и тогава, може би, по-лесно ще понеса страданията си.
На вратата се похлопа.
— Викат ме — каза защитникът. — Отговорете ми, капитане, бързо на няколко въпроса, които са от голямо значение за делото ви. Имал ли сте някога връзки с някоя артистка, която е имала син от вас?
— Да — отговори без да се замисли капитанът.
— Как се казваше тя?
