— Клаудина Лорет.
— Какво стана с нея?
— Не зная. За последен път Я видях в деня на арестуването ми.
— Това е чудесно! Случайно ли се срещнахте с жената?
Драйфус разказа на Деманш какво се бе случило между него и Клаудина и че е ходил с нея в дома на майка Казота.
— Жената следователно е имала причини да ви мрази и да иска да си отмъсти?
— Тя ме обичаше страстно — отвърна Драйфус, — обаче сега ме ненавижда, защото я оставих и се ожених за друга.
Повторно се похлопа на вратата. Деманш стисна още веднъж ръката на капитана и излезе.
След четвърт час един поручик и шестима войници влязоха в стаята на Драйфус и го откараха в съдебната зала. Военният съд се състоеше от пет висши офицери под председателството на майор Брисе. Народ изпълваше галериите на залата.
Не разрешиха на Херманса и на Матийо да влязат в залата. Те стояха на улицата и чакаха на студа да разберат какво ще стане с техния любим. Алиса Тери ги наобикаляше от време на време, за да ги утеши.
Американката бе успяла да се снабди с пропуск и внимателно слушаше всичко, което ставаше в залата. Алиса излизаше често и съобщаваше всичко на Херманса. Но вестите бяха тъжни и печални. Военният съд обвини Драйфус, обаче не посочи доказателствата, на които се базираше обвинението му.
Защитникът настояваше упорито да се посочи онзи документ, който доказваше, че капитан Алфред Драйфус е предател на родината си.
— Докато не прочета този документ — изрече Деманш високо, — не мога да защитавам интересите на клиента си.
Тогава майор Брисе каза думи, които ще останат вечен позор за френското правосъдие:
— Господин защитнико, в нашето отечество има по-висши интереси от тези, да се защищава един обвиняем!
Отчаяната борба за един невинен човек трая цели три дни. Драйфус трябваше да защитава своята чест и живот срещу несправедливите съдии.
На двадесет и втори декември най-после позорната комедия свърши. Майор Брисе прочете обвинителния акт. Този документ беше пълен с жестоки обиди и хули. Достойният председател на военния съд нарече Драйфус шпионин, предател, изменник и клетвопрестъпник, който е продал собствената си майка, републиката, на неприятелите й за пари.
— Този окаяник трябва да се осъди — каза най-после председателят, — за да се даде пример на другите. Този предател трябва да се накаже най-строго, за да се уплашат и другите предатели и да се покаже на гражданите, че властта има сила да погуби всеки без изключение, който дръзне да оскверни свещения храм на родината ни!
Речта на обвинителя се посрещна с бурно „ура“. Стотици хора викаха от радост и възторг, когато Брисе завърши хулите и ругатните си!
Думата взе защитникът. Деманш описа с трогателни думи нещастието на семейство Драйфус и доказа, че той е невинен. Той нарисува страстно и развълнувано живота на капитана и сегашните му страдания и мъки. Със силни юридически аргументи доказа, че военният съд няма никакви улики, с които може да докаже вината на подсъдимия. Защитникът каза открито на съдиите, че капитан Драйфус е станал жертва на злобата и завистта и че този процес не е нищо друго освен една трагикомедия, направлявана от непонятна арогантност!
— Човек лесно се осъжда — завърши Деманш строго и издигна повелително ръка. — Французи, не е това първото убийство, което нашето правосъдие иска да извърши над невинен гражданин; не, френският народ е посрамен с много такива престъпления. Преди сто години френският народ осъди своя законен император на смърт и го изпрати на гилотината. Един от бележитите ни държавни мъже тогава каза: „Франция не извърши само престъпление, нещо повече, тя извърши грях“. И действително това беше така, историята на нашето отечество напълно доказа думите на този пророк. Франция заплати за невинната смърт на Людвик Шестнадесети с потоци кръв, с милиони свои синове, с безброй жертви.
Робеспиер, Дантон и Наполеон I отмъстиха по най-ужасен начин за невинно загиналия император.
Французи, сега не се касае до императорска кръв, а до смъртта на един мъж, който винаги самоотвержено е изпълнявал всички свои задължения като френски гражданин, служил е вярно на отечеството. Французи, кажете за Бога, кажете наистина ли желаете да се отнеме животът на един човек, само защото неколцина го подозират в предателство? Надявам се, че ще се намерят милиони съвестни френски граждани, които срещу всички блага на света няма да пожелаят да се обременят с такава тежка отговорност, да позволят да бъде осъден този нещастен човек.
Господа съдии, аз не моля нито за пощада, нито за великодушие. Аз не моля въобще за нищо, моля ви само за правда. Най-настойчиво я желая, за да предпазя отечеството си от най-ужасното нещо, което може да стори неговото правосъдие — да убие. Господа съдии, спомнете си, че великият Волтер не е могъл цели три години наред да спи спокойно и да се храни с охота, защото знаел за един човек, който невинно страдал в затвора. И той работи дотогава, докато успя да докаже невинността на нещастния и сполучи да го освободи. Господа съдии, това е благородно и великодушно от страна на най-великия философ и поет на Франция. Ала колко ужасно и недостойно е за човека да хвърли в пропастта един невинен. Внимавайте добре, господа съдии, чрез делото Драйфус да не се лепне едно позорно петно на Франция, което не ще може да измие от челото си целият френски народ. Помнете, господа съдии, че историята най-безмилостно ще ви осъди, ако опозорите и оскверните френското правосъдие, а заедно с него и целия френски народ.
Мъртва тишина цареше в залата.
Чу се само един глас:
— Браво! Сега говори достоен и почтен мъж! Тези думи бяха казани от американката Алиса Тери.
— Обвиняеми, какво имате да кажете още? — попита майор Брисе.
— Нищо — отвърна Драйфус, като хвърли презрителен поглед към съдиите си, — нищо друго освен това, че съм невинен и че осъждането ми ще бъде равносилно на убийство.
Майор Брисе даде знак на съдиите да се оттеглят на съвещание.
В пет часа и тридесет минути те отново заеха местата си.
Пред тях стоеше гордо, с високо вдигната глава подсъдимият.
Няколко минути преди това той бе прошепнал на защитника си:
— Те ще ме признаят за невинен. Скоро ще настъпи край на страданията и мъките ми.
В това време майор Брисе прочете присъдата:
— Капитан Драйфус е признат за виновен. Гръмко, продължително „ура“ се разнесе из залата.
Осъденият издаде силен вик и заканително вдигна юмрук.
— Законът ни забранява да осъдим на смърт шпионина и Юда на деветнадесети век — каза Брисе, — ала присъдата на военния съд е по-ужасна, отколкото ножът на гилотината. Предателят Алфред Драйфус се осъжда на вечно заточение в Каена.
В залата настана шум и се разнесоха силни викове. Председателят позвъни и залата утихна.
— Преди осъденият да бъде закаран в Каена, той ще трябва да понесе войнишката деградация. Предателят трябва да се унижи пред очите на войниците и на другарите си, които е обезчестил пред целия свят с предателството си. Обвиняемият ще заплати всички разходи по делото. Военният съд е изпълнил своя дълг. Коварният шпионин Алфред Драйфус е получил възмездие за позорното си дело. За съжаление, военният съд не е в състояние да сложи предателската глава пред краката му. Нека сухата гилотина стори своето. Дано страданията и мъките, ужасният климат на южноамериканската ни колония погубят предателя Драйфус. Нека орлите изкълват предателските му очи и нека изядат мизерния му труп! Чак тогава опозореното му име ще се забрави от великия френски народ.
— Да живее Франция. Ура! Да живее републиката. Смърт на предателите!
Бурни, оглушителни викове съпровождаха тази реч. Достойният Деманш прегърна нещастника и каза високо:
— Дете мое, вашата присъда е най-големият позор на деветнадесети век! Вие сте жертва на най-
