— Тихо — пошепна Матийо, — нито дума за това. Снаха ми Херманса не трябва да узнае нищо за тази телеграма. Безпокойството и болките ще съкрушат душата й.
— И какво мислиш да правиш сега? — запита доктор Бургер.
— Заминавам за Хавър. Дори ако не успея да бъда в помощ, то поне искам да намеря трупа на момчето и да го погреба.
— Не губи надежда — изгледа го загрижено приятелят му, — възможно е да го завариш още живо. Впрочем, аз ще дойда с теб. Ще дойдете ли и вие, княже Дубиски?
— Моля да ме извините — отвърна Стефан с печална усмивка, — трябва да се погрижа за собствените си проблеми… Циганката ми каза, че жена ми е още жива и че мога да я намеря в Париж. Щом е така, трябва да я търся.
Два часа след това Матийо и лекарят бяха вече на път. Матийо остави няколко реда на Херманса, в които й пишеше, че лош сън тая нощ го е подтикнал да потърси Андре в Хавър.
Докато Матийо пътуваше, лоши мисли нахлуха в главата му.
— Да, това е наистина като лош сън…
Същия ден след обяд в четири часа двамата пристигнаха в Хавър. Те се запътиха веднага за къщата на рибаря Боше.
Лодката, в която седяха госпожа Буланси и малкият Андре, се плъзгаше леко. Скоро брегът остана далече зад тях, вълните ставаха по-големи и по-силни. Детето, което отначало беше учудено, защото за първи път виждаше море, стана по-разговорливо и живо. Вятърът беше зачервил страничките му и неговите хубави и ясни очи светеха от радост. Андре беше спуснал ръце във водата и пръстите му си играеха с вълните.
Голямото нарисувано око на дъното на лодката също го забавляваше.
— Вярно ли е — запита той госпожа Буланси, — че това е окото на Господ? Нали така каза човекът от малката къща?
Помпадура отвърна с едно късо и сурово „да“. Странно, тя ставаше все по-мълчалива, мрачна и замислена, колкото лодката се отдалечаваше от брега и колкото по-благоприятен ставаше моментът да свърши с планираното от Естерхази престъпление. Всякакви мисли преминаваха през главата й. Самата тя не знаеше защо, но се ужасяваше от деянието, което трябваше да извърши. Коя бе причината да стои като вцепенена в лодката и все да отлага решителния момент?
Не беше ли тя истинска, а и решителна престъпница, която нищо не можеше да спре? Не ослепи ли собственоръчно мъжа си? Не осъди ли на смърт, и то гладна, своята съперница? Не бе ли сторила най- големите грехове, които могат да тежат на съвестта на един човек? И въпреки всичко, от това последно деяние тя се ужасяваше…
— Не съм страхлива, напротив, решена съм, защото знам, че така трябва да стане, тъй като той го иска. Нямам право да се върна, без да хвърля детето в морето… И все пак… Ах… Да убиеш дете е чудовищно… Значи да убиеш невинността… А невинността единствена е достойна за живот на земята… Роза, която губи листата си, можеш да откъснеш и да я захвърлиш спокойно на земята, но една пъпка…
Самата тя бе дала живот на едно дете, знаеше, че човек се ражда чрез болки и страдания… Болките на майката дават свято право на всяко дете… Всяко раждане, всяко съществуване е дадено по желание на Бога. Който унищожава едно съществувание, погазва го с краката си и го убива, се подиграва с волята божия. Без да иска, очите й се отправиха към нарисуваното око на дъното на лодката.
— Окото на Господ — измърмори тя.
Но в същия момент се яви образът на Естерхази. Тя си спомни за неговото поръчение, минаха й през ума всички негови любовни ласки по време на техните лудешки нощи. Не, тя искаше да вкуси още от удоволствията. Държеше на всяка цена да запази любовника си, дори и с цената на живота на това невинно дете.
Остави веслата. Огледа се наоколо, защото се опасяваше да не бъде наблюдавана от някого дори и сред морето. Сушата беше изчезнала от погледа й. Сега можеше да изпълни задачата си. Моментът беше дошъл. Тя стана, лодката се залюля, но скоро пак се уравновеси.
— Ела тук — нареди на момчето.
Андре се уплаши от суровия тон и остана треперещ на мястото си.
— Не чу ли какво ти казах?
— Ти искаш да ми сториш нещо лошо… Гледаш ме така страшно…
Жената се сепна, вдигна го от мястото му и го накара да клекне на колене.
— Моли се — заръча тя. — Знаеш ли да се молиш?
— Да, мама ме научи.
— Тогава, моли се, но бързо, не губи време. Детето вдигна молитвено ръце.
Със сълзи на очи започна:
— Господи, който си на небето, моля ти се, направи ме да бъда добър и тих. Върни ми обратно моя любим баща, който невинно страда на Дяволския остров. Ще те обичам и ще ти се моля днес, както и всякога. Амин…
Госпожа Буланси трепна, когато чу устните на детето да произнасят името на мъченика от Дяволския остров. С погубването на бащата започна и завършва със смъртта на детето. Без да иска и тя повтори: Амин… Амин!… После сграбчи детето с двете си ръце и го вдигна нагоре.
— Нека това бъде последният ми грях — изрече, понечвайки да хвърли ужасеното дете в морските вълни.
В същия момент очите й широко се разтвориха… Ръцете й се разтрепериха и изпусна детето в лодката, после с ужасен вик се отпусна на колене. Там, където по-рано беше окото на Господ, сега се беше отворила кръгла дупка. Когато детето се молеше на колене, навярно беше засегнало с крака си някакъв скрит механизъм, който предизвика нахлуването на водата.
Само за няколко минути лодката бе наполовина пълна с вода. Госпожа Буланси нададе пронизителен вик за помощ.
— Давим се — запищя тя. — Няма ли някаква надежда за спасение?… Няма… О, това не е случайност, а преднамерено желание… Той е решил да ме погуби… Помощ… Помощ!
Воалът от очите й падна. Сега тя разбираше, че черният майор искаше да се отърве от нея и я е изпратил на смърт. Човекът, когото обичаше с толкова преданост, комуто служеше като вярно куче, обичният, обожавай човек, беше нейният убиец!
Че нямаше изглед за спасение, това бе очевидно. Лодката започна да потъва, а наоколо имаше само вълни… Вълни, които я заобикаляха с печален вой. Никаква помощ… Нито едно платно… нито една лодка!
Детето се молеше… Жената късаше в отчаяние облеклото си и проклинаше.
— Проклет да бъдеш, Естерхази — виеше, — три пъти проклет! Нека наказанието на ада не те отмине! Жив да изгниеш! Черната ти душа да бъде разкъсана на парчета от всички мъки на света преди да издъхнеш! Проклето да бъде името Естерхази… Проклето завинаги!
На около един кабелт от потъващата лодка се появи огромен параход. Моряците бяха видели опасността. Те спуснаха веднага лодка. Един от наблюдаващите на борда, се безпокоеше нетърпеливо. Това беше жена. Изведнъж и тя скочи в спасителната лодка.
— Дръжте се здраво — викна тя на давещите се. — Идваме ви на помощ!
— Помощ… Помощ — викна обнадеждена Помпадура.
Но в същия миг лодката под краката й изчезна. Детето, подето от течението, бе грабнато от висока вълна и изпратено към парахода. Помпадура потъваше. Но скоро тя пак се появи на повърхността. Беше се хванала за потъващата лодка с две ръце.
— Ще живея — изпищя тя, държейки се здраво за лодката. От борда на парахода й бяха хвърлени и няколко спасителни пояса.
Тя се наведе, за да хване един… когато малка лодка с бяло платно се приближи до нея. В лодката стоеше прав вече възрастен човек, облечен в униформата на фелдфебел. Белите му коси се развяваха от вятъра.
— Проклетнице — викна той гръмовно. — Ти уби детето… Ето ти тогава, нека това бъде краят на твоя грешен живот!…
