Пиша на жена си. Това е отдих. Продължавам да я окуражавам и подканям да действа. Нашата чест трябва да се измие.
Поради непосилната жега, която започва още в десет часа, ставам веднага, щом се съмне (пет и половина часа). Запалвам огъня, за да си приготвя кафето или чая. После поставям сухия зарзават на огъня, след това си оправям леглото, подреждам колибата и правя жалкия си тоалет.
В осем часа ми носят дневния порцион. По такъв начин цялото ми домакинстване привършва към десет часа. Към пет часа отивам да цепя дърва, да извадя вода от кладенеца и да се опера. В шест часа вечерям онова, което ми остане от обяд. После се затварям в колибата.
Не получих позволение да ми дадат лампа. Има фенер в другата стая, но светлината, която иде от него, е много слаба, за да мога да се възползвам по-дълго време от нея. Принуждавам се да си лягам, а тогава мозъкът ми почва усилено да работи. Мисълта ми се връща към ужасната драма, чиято жертва съм. Всичките ми спомени са за жената, детето и всички ония, които са близки на сърцето ми. Колко ли много трябва да страдат сега всичките те!
Вятърът духа извънредно силно. Всичко се тресе така, както понякога е и душевното ми състояние.
Бих желал да викна високо и да изкажа всичките си страдания, да изкажа възмущението на душата си срещу срама и позора, който се хвърли върху лицето на един невинен и неговото семейство. Ах, какво наказание ще заслужи оня, който извърши това престъпление! Да бъдеш престъпник спрямо родината си, спрямо невинен, спрямо цяло семейство, хвърлено в отчаяние… Такъв човек трябва да е нещо повече от изрод…
Никога не съм се чувствал така уморен, както тая заран. Трябваше да се измъча много повече с вадене на вода и рязане на дърва. Обядът, който ме очакваше, се състоеше от стар боб, който, макар да вря четири часа на огъня, не можа да се свари. Силите ще ме изоставят, ако този режим продължи и в бъдеще. Особено при този тропически климат.
След обяд Напразно се опитах да поспя малко. Сломен съм от умора, но веднага щом легна, всичките мрачни мисли ме налягат отново и връщат горчивината от незаслужената ми участ. Нервите ми са много обтегнати, за да мога да се радвам на успокоителен сън. Времето е бурно, небето е покрито с мрачни облаци, а топликът е просто задушаващ.
Добре би било да завали, за да се разхлади малко. Морето е зелено, вълните изглеждат маслени и тежки, като че ли се концентрират за бой.
Какви ужасни нощи! Въпреки това вчера работих през целия ден, не си починах никак. Вечерта рязах дърва с трион близо цял час, така че ръцете и краката ми трепереха, но въпреки умората не можах да заспя по-рано от полунощ.
Най-после вчерашният куриер, пристигащ от Каена късно вечерта, ми донесе писма от моите скъпи близки.
От тази заран си задавам един и същ въпрос! Но аз съм толкова отчаян от няколко месеца насам. Чух толкова обезкуражителни неща за участта си, че започвам да се съмнявам във всичко и всички, с изключение на моите близки. Надявам се, уверен съм, че те ще намерят истината, защото в тях е будно чувството за чест, те няма да си отдъхнат, докато не постигнат тази цел.
Питам се още дали писмата достигат до жена ми.
Но аз трябва да бъда твърд. Необходимо е да се възвърне честта ми! Изолирането ми от света е тъй пълно, че често пъти ми се струва, че съм жив заровен.
Невероятна радост ме обзе, когато научих, че най-после има писма за мен. Но жестоко се разочаровах, защото писмата ми бяха адресирани още за остров Ре, преди заминаването ми от Франция. Не можеше ли поне да се уведоми семейството ми да предава писмата в министерството?
Колко безконечно дълги дни и каква самота без всякакви вести от света. Всеки момент се питам какво ли правят близките ми, здрави ли са и докъде е стигнало разследването? Последното получено писмо е от 18 февруари.
Утрините преминават по-лесно, защото съм зает с борбата за живот. Но храната, която поглъщам, е незадоволителна, за да поддържам силите си.
Страдам не само поради собствените си мъки, но и заради мъките на цялото ми семейство. Получават ли те поне писмата?…
Същия ден, вечерта Сред гробно мълчание, което владее наоколо, прекъсвано само от монотонния шум на вълните, възобнових в паметта си писмата, които съм писал на Херманса от пристигането си тук и в които й описвах всичките си мъки. Моята бедна жена навярно страда не по-малко от това ужасно положение, без да й описвам всичките си душевни терзания. Ето защо трябва да си наложа воля и да се владея, трябва да дам на жена си пример като мъж, за да има и тя достатъчно сили да устои докрай. Напразно се опитвам да успокоя нервите си чрез непосилен физически труд…
Тая заран, след като станах, както всеки път при пукване на зората и след като си направих кафето, имах припадък от слабост, последван от силно изпотяване.
Принуден бях да легна.
Трябва да се боря с тялото си. Трябва да се боря за възстановяването на честта си. Само тогава мога да имам право на почивка.
Отвратителен ден. Душевна криза, нервна криза. Но трябва най-после душата да овладее тялото!
