отдели на Касационния съд. По всичко изглеждаше, че ликвидирането на тази афера, сега така добре изяснена, не ще продължи повече от две-три седмици. Но истината е, че потрябваха още пет дълги месеца, за да се стигне до развръзката.
Вердиктът на касационния съд, с всички обединени отдели се произнесе на 12 юли 1906 година.
Той гласеше касиране без препращане с 31 гласа срещу 18. Тримата председатели: Capo, Бар и Танон, както и първият председател Бало Бопре, бяха между болшинството, като гласуваха „за“. Решението, което беше редактирано от Бало Бопре и което бе прочетено в публично заседание, представлява една магистрална страница, един шедьовър на юридическите дебати. Всички обвинения бяха юридически оборени и тяхното анулиране вървеше по ред. Едно след друго се нижеха истинските доказателства, които провалиха всички, така наречени, доказателства за предателството на Драйфус.
Ето края на този паметен юридически документ: „Имайки предвид последния анализ, че между обвиненията отправени срещу Драйфус, нищо не остана положително и че анулирането на присъдата на военния съд от Рен не оставя нищо, което може да се счете като нарушение или като престъпление; имайки предвид чл. 445 от Закона за углавните престъпления, никакво препращане за ново съдене не може да има място.
Поради тези мотиви съдът анулира присъдата на Ренския военен съд, който на 9 септември 1899 година осъди Драйфус на десет години тъмничен затвор и на военна деградация…, а тъй като погрешка тази присъда е била произнесена, взима акт от декларацията на Драйфус, чрез която той се отказва от обезщетение от материално естество, на което има право съгласно чл. 446 от Углавния закон. Заповядва това му решение да бъде афиширано в Париж и Рен, публикувано в Държавен вестник, както и в други пет вестника, избрани от Драйфус. Дава също правото на Алфред Драйфус да го публикува на държавни разноски в други петдесет парижки и провинциални вестници, по свой избор. Заповядва това решение да бъде вписано в регистрите на военния съд в Рен, а на края на присъдата, произнесена тогава, да се напише, че е анулирана и да се направи специална забележка за настоящото решение.“
ЕПИЛОГ
Така се разсея този лош сън, който трая цели дванадесет години. Така завърши той чрез една окончателна победа, плод на дълга и тежка борба за правда, която отначало беше водена само от шепа хора, а после събра под знамето си почти цяла републиканска Франция. Това бяха всички способни хора, които имат свободно и собствено мнение и виждат ясно, жертвайки кастови или лични интереси заради вечните принципи на правдата, на които се базира цивилизованият свят:
Вердиктът на Касационния съд беше приет с достатъчно спокойствие от цялата страна и с видимо безразличие от непримиримите противници на ревизията. Логическите последици на този вердикт следваше да бъдат от една страна моралното и материалното обезщетяване на жертвите, чиято кариера несправедливо биде разрушена, а от друга страна трябваше да се приложат строги санкции спрямо истинските виновници.
За нещастие обаче, окончателната оправдателна присъда на Естерхази, както и законът, който администрираше тези деяния, се противопоставяха на тия санкции.
В същия ден, когато беше публикувано решението, в Сената се гласува предложение, с което се поднасяха хвалебствия и почести за гражданския кураж на Шьорер-Кестнер и на Трарйо и се нареди да се поставят бюстове на тези заслужили мъже във входната зала на Сената.
На втория ден парламентът гласува да бъдат пренесени тленните останки на Емил Зола в Пантеона, където се пазят останките на всички знаменитости на Франция.
Това бе извършено за мъртвите. Но какво беше сторено за живите?
Министърът на войната Етиен изработи два проекта, от които единият даваше на Драйфус чин командир на ескадрон, а вторият реинтегрираше в армията запасния полковник Пикар, повишавайки го в чин бригаден генерал, начиная от 10 юни 1903 година.
Мярката не беше напълно справедлива по отношение на Драйфус, който според познанията и курсовете, които притежаваше, випуска му и по чиновете, които бяха достигнали колегите му, трябваше да бъде произведен подполковник, начиная още от 1903 година.
Официалното приключване на делото на века, наречено Аферата Драйфус, беше награждаването на Драйфус със знака на Почетния легион. Церемонията по връчването на тази висока награда стана пред войските и по убеждението на правителството този акт трябваше да означава обратното на церемонията по разжалването.
Церемонията по реабилитирането беше командвана от бригадния генерал Жилен. Тя се извърши на 22 юли, в двора на Военното училище. Зрителите, малко на брой, които присъстваха на тази церемония, можаха да видят с какво вълнение се мъчеше Драйфус да се сдържа и как пред очите му се възкресяваше картината на изпитанието, което преди дванадесет години понесе на същото място.
Когато присъстващите съзряха на един от прозорците на училището силуета на генерал Пикар, избухнаха във викове „Да живее Пикар!“ Но новият генерал ги поправи: „Не, не! Да живее Драйфус!“ Така се потвърди в тази върховна сцена дължимото уважение на невинния офицер и мъченик и оня, който съдейства да се прогласи тази невинност като пожертва десет години от блестящата си кариера на воин.
Драйфус, върнал се в артилерията, беше в продължение на една година шеф на ескадрон в Ан-Денис, но след това напусна и се оттегли на 14 юли 1907 година, посвещавайки се изключително на възпитанието на децата си и на написването военни исторически трудове.
През 1908 година, когато присъства на церемонията по пренасяне останките на Зола в Пантеона, един журналист — Грегори, стреля по него два пъти, от които единият куршум се заби в рамото му.
Когато в 1914 година избухна Първата световна война, Драйфус изпълни дълга си, връщайки се в редовете на армията и през цялото време на войната непрекъснато участва в нея. На 26 септември 1918 година той беше произведен в чин подполковник.
Пикар, стигнал до дивизионен генерал, беше министър на войната в кабинета на Клемансо от 1906 до 1909 година. След падането на кабинета, Пикар е назначен за командир на Втори армейски корпус и умира на 19 януари 1914 година на 60-годишна възраст след падане от кон.
Естерхази под промененото име Воалмон води в Англия в продължение на двадесет години мрачен и изпълнен с мизерия живот. След като живя известно време в Лондон, той се оттегли в селото Харперден, където умря на 25 май 1923 година съвършено забравен от цял свят.
ВТОРИ ЕПИЛОГ
Хората, които през трийсетте и четирийсетте години на нашия век са били в зряла творческа възраст, а и тогавашните юноши, си спомнят голямата обществена възбуда, породена от „Аферата Драйфус“, аферата разтърсила не само Европа, но и целия цивилизован свят. С какво е ангажирало вниманието и пристрастията на хората „делото на века“? Коя е причината, благородно разгневила милиони, разделила цели нации на защитници и противници на капитан Драйфус?
Отговорите, както всички отговори на заплетени въпроси, не са еднозначни и лесни. От романа, който ти току-що прочете, уважаеми читателю, може би си останал с впечатлението, че заради подлостта и моралната нечистоплътност на граф Естерхази доблестният капитан Драйфус гни на Дяволския остров, позорно разжалван и обруган? Може би си помислил, че е просто нещастно стечение на обстоятелствата, фактът, че в края на деветнадесети век остатъците от Средновековието все още са действали осезаемо и неумолимо? Най-после, може би си решил, че неотменна част от човешката същност е подлостта, насилието, низките страсти и човешкото падение? Може би! Всички тези предположения, най-вероятно са част от отговорите. Но има и други, навярно по-съществени съставящи, за които трябва да се замислим, не само поради тяхната значимост, но и защото точно те биха могли да ни помогнат в намирането на изводите и доближаването до естествените човешки ценности, за които в различни времена се е говорило различно, но ценностите винаги са били с еднаква, твърде висока стойност.
Не е ли парадоксално, че точно във Франция, страната, създала Декларацията за правата на човека, се извършва такова чудовищно потъпкване точно на човешките права? Може би отговорът е „не“, ако си
