Един ден почина майка ми. Изкопах гроб в гората и я зарових там. Луната осветяваше тъжната ми работа, а славеите скръбно пееха. Милите птичета знаеха, че заравям скъпата си майка и й пееха надгробна песен. Дълго се молих над гроба и изрязах последния кръст на дъба.
Заключих къщата, метнах торбата на рамо, набавих две въжета, нож и двуцевна пушка и тръгнах за Варшава.
На третия ден се върнах в гората, обаче вече не бях сам. В моята торба се намираше губернаторът Иван Салтиков. Издебнах го, когато се разхождаше на кон със своя адютант извън града. Аз се скрих в една яма и ги изчаках. Те се приближиха до мене. Адютантът се наведе и падна мъртъв на земята, а на червенокосия Салтиков застрелях само бялата кобила, която яздеше.
Преди да разбере какво става, аз го пребих, вързах го добре и го пъхнах в чувала. После се качих на коня и се върнах в гората. Почаках там, докато стане тъмно, и тогава отвлякох разтреперания страхливец към една рътлина. Знаех много добре, че там бе скривалището на вълците.
Кръвожадните очи на гладните животни светеха в тъмната долина.
— Салтиков, виждаш ли там долу вълците? — запитах разтреперания губернатор.
Силен писък изскочи от гърдите му. Като подушиха жертвата, зверовете завиха страшно.
— Тези вълци там в долината — казах аз на Салтиков и го хванах за гърдите, — тези кръвожадни вълци ще отмъстят за баща ми. Те ще разкъсат разтрепераното ти сърце, жестоко и безчовечно сърце, което никога не е чуло молбата на някой поляк.
— Милост, милост, остави ме да живея — плачеше страхливецът Салтиков. Вместо отговор му ударих една плесница, после го издигнах и една минута го държах над страшната пропаст.
Вълците като луди скачаха и се мъчеха да достигнат краката му с острите си зъби.
— Иди в ада, нещастнико — извиках на губернатора и го пуснах в пропастта.
Тялото му се завъртя и падна сред гладните зверове.
Разкаях се после, госпожице, че избрах такава лека смърт за тиранина. Убиецът на баща ми загина бързо.
За няколко секунди вълците го разкъсаха на парчета. Свирепите животни искаха още човешко месо. Червенокосият Салтиков беше за тях само малка закуска, която възбуди още повече апетита им. Те искаха да изядат и мене, но не успяха да ме хванат. Моите крака бяха леки и силни и затова не ме настигнаха.
Бяха ме видели вече във Варшава и на другия ден и децата знаеха, че съм отвлякъл в гората граф Иван Салтиков. Поляците тържествуваха, защото се отърваха от тиранина и кръвопиеца, а руснаците се страхуваха и злобееха.
Руското правителство ме провъзгласи за лишен от покровителството на закона и обеща голяма награда за главата ми. Ала никой не успя да ме хване. На следния ден четири полка пехота се> отправи за гората, заобиколиха я от всички страни и я претърсиха, ала княз Михаил Панин не намериха.
Още преди да дойде войската, аз запалих къщичката и избягах в пещерите в недостъпните височини. Всяка нощ излизах оттам и по тайни пътеки отивах в близките села. Селяните ме боготворяха, те ме смятаха за герой и техен избавител от тиранина и кръвопиеца Салтиков. Селският народ ме посрещаше с възторг и ме гощаваше богато. Жени, моми и деца ми целуваха ръцете и краката, а мъжете и юношите възпяваха юнашкия ми подвиг.
След осем дена войската замина за Варшава. Заминаха си от глад. В цялата местност не намираше късче хляб. Селяните бяха заровили и изгорили храните си, само и само да не ги вземат руснаците и когато отиваха някъде на малки отделения, селяните ги избиваха. Оттогава нататък заживях волен разбойнически живот. Гората стана моя дворец, пещерите — мои спални, а друмищата — място за плячкосване. Тежко и горко на всеки богат руснак, когото срещах в градините на моето царство. Безмилостно ги ограбвах и после увисваха на някое крайпътно дърво. Ала не останах дълго сам в царството си. Към мене се присъединиха много смели младежи — синове на полски благородници, които ги бе сполетяла съдбата на моя баща.
След няколко седмици четата достигна сто души. Момчетата бяха храбреци, не се страхуваха от никаква опасност. Те правеха набези до Варшава и всяваха страх между поробителите. Така живях седем години. Бях щастлив, защото свикнах с неограничената свобода, а притежавах и всичко, което пожелаех. Имах коне, оръжия и много хора. Ходех на лов, а когато се насищах на селските хубавици — обличах се и отивах до Варшава. Посещавах балове, театри, концерти и се забавлявах с хубавите полякини. Това трябва да се спомене, госпожице, тъй като то е част от историята на моя живот.
Истинските полякини, склонни към романтика, извършваха с мене един вид богослужение. В будоарите и спалните им имаше мои портрети. Някои от тези жени идваха в гората, за да видят лично прочутия разбойник княз Панин.
И в гората прекарвах много щастливи нощи в нежните обятия на красиви жени. Ако огромните дървета биха могли да говорят, щяха да разкажат за много любовни сцени. Но горският мъх не всякога ми служеше за брачно легло — когато някоя известна красавица много настояваше, тогава отивах в дома й.
При такива похождения винаги носех копринена стълбичка, остър нож, пълен револвер и необходимата смелост. Срамувам се, ала трябва да призная, че откраднах много скъпи неща, които са били мили на гордия полски благородник. При все това не можах да позная какво е чиста, истинска любов. Имах връзки с много жени, ала никоя не обичах. Листата на дърветата започнаха да жълтеят и да капят, песнопойните птички напуснаха гората. Зимата приближаваше и аз бях обзет, както винаги по това време, от меланхолия. В такова настроение стоях по цели нощи до гроба на милата си майка и плачех.
Тази есен в театъра във Варшава видях една извънредно красива девойка, която беше с баща си в същата ложа, в която бях и аз. Двамата с нея малко обръщахме внимание какво става на сцената. Нашите погледи постоянно се срещаха и ме обхвана необяснимо чувство — чувство, което никога дотогава не бях изпитвал. Аз забелязах, че и девойката се интересува от мене.
След свършването на представлението излязох бързо от ложата. У мене се появи желанието да узная в коя кола ще влязат момичето и баща й. На въпроса чий е великолепният екипаж, вратарят ми отговори: на барон Фон Острау, петербургски благородник, който е бил изпратен от царя за няколко месеца във Варшава, за да проучи полския въпрос. Научих също, че девойката се нарича Катерина и е единствена дъщеря на барона.
Това бе всичко, което узнах за съществото, което бе завладяло сърцето ми. Оттогава моето душевно спокойствие бе нарушено. Където и да бях, каквото и да мислех и вършех, навсякъде ме преследваше образът на Катерина. Завладяваше ме непреодолимото желание да притежавам това същество, но не исках да го спечеля със сила. Не желаех да притежавам девойката чрез обсебване, даже ако знаех, че по този начин ще се спася от най-ужасните мъки на смъртта.
Така седях често на гроба на майка си и мечтаех за Катерина Острау. Неочакваното пристигане на няколко от моите момчета ме пробуди от този блян. Съобщиха ми, че по пътя за Варшава иде особена поща и в колата се намирали няколко богати и знатни руснаци. Това съобщение бе изпратено току-ицо от нашите предни постове.
Беше нощ — удобно време за ограбване на пощата. Веднага дадох необходимите разпореждания. Заповядах на момчетата да препречат пътя с дънера на паднал дъб и да бъдат готови да действат. После се скрихме в гъсталака. След петнадесет минути се чу конски тропот и скърцане на кола. В тъмнината блестяха фенерите на пощенската кола, зад която яздеха шестима въоръжени казаци.
Внезапно спряха пред дънера. Пощальонът започна да псува и шибна конете, ала в този миг един от моите насочи револвера си в челото му и му каза, че ако милее за живота си, трябва излезе от колата.
При сбиването между моите момчета и казаците, четирима от войниците бяха убити, а двама взети в плен, вързахме ги и ги оставихме при пощальона.
После дадох заповед да донесат факлите и отворихме вратичката на пощенската кола. Колко голяма беше изненадата ми, когато там видях само една млада жена. Нейното лице бе закрито, обаче движенията й бяха отривисти, което показваше, че не се страхува от нищо.
Дадох й знака с ръка и тя грациозно скочи от колата.
— Много съжалявам, госпожице, че трябва да ви обезпокоя — казах аз учтиво, — но ще трябва да прекарате нощта в една от пещерите на тази гора. Вярвам, че вашите родители ще ми изпратят още утре двадесет хиляди рубли откуп за скъпата си дъщеря.
— В ръцете на разбойника княз Михаил Панин ли се намирам? — запита учтиво и весело дамата.
— Пред вас стои, госпожице, княз Михаил Панин — отговорих на непознатата удивен от привлекателния
