щяха да се стреснат и да променят поведението си спрямо тях.
На парахода, обаче, имаше и по-бедни и по-нещастни същества от моряците. Техните мъки и тегла бяха неописуеми, но никой не обръщаше внимание на стоновете и охканията им. Единствено Бог ги чуваше и знаеше какви страшни тегла и зверства понасят те. Това бяха заточениците. Те бяха затворени в тъмно и влажно помещение, пълно с всевъзможни гадини, а на това отгоре трябваше да търпят и глада. Храната им се състоеше от мухлясали консерви, червиво свинско месо, стар фасул и развалени сухари, а за пиене получаваха единствено вмирисана вода.
Все пак, недостатъчната и лоша храна не беше единственото нещо, от което страдаха. Свирепият капитан на „Ла глоар“ смяташе заточениците за беззащитни животни и се подиграваше с тях като жесток хлапак.
Драйфус, барон Пикардин и Мирович излизаха всяка вечер в шест часа на палубата, за да подишат чист въздух. Заточениците не бяха оковани и можеха да се разхождат на открито. Докато плаваха в океана, за бягство и дума не можеше да става. Няколко пъти капитанът на парахода им беше казал, че могат да се хвърлят в морето, за да сложат край на кучешкия си живот и да се отърве Франция от безполезен боклук и от разноски.
Топъл приятен въздух обгръщаше палубата. В Европа по това време обикновено е студено, а тук, близо до екватора, беше топло и приятно.
На „Ла глоар“ се разиграваше печална сцена. Между суровите смехове се чуваше стонът на един нещастник. Печалната картина смразяваше кръвта, свиваше от жал сърцето!
Посред палубата бе застанал капитан Нортон, а до него — помощникът Телие. Моряците се бяха облегнали на борда и с намръщени лица и яд гледаха възмутителната комедия, която разиграваше капитанът. Този път той беше избрал сакатия Мирович за комедиант. Нортон му беше отнел патериците и го принуждаваше да играе! Тиранинът беше пиян, лицето му бе зачервено. Той държеше в ръката си тъй наречената „котка с девет опашки“. Това бе камшик с девет ремъка. На всяко ремъче имаше по едно остро оловно топче. Жестокият човек замахваше над главата на бедния старец и му се присмиваше.
— Танцувай, стар козел — викаше пияният капитан. — Бързо, защото ще те ударя с котката, бързо, куцо животно! Не чуваш ли?
— Не мога — изстена нещастникът.— Съжалете ме, капитане, не мога да вдигна сакатия си крак!
— Преструваш се, подлецо! Лъжеш! Аз съм добър лекар, ха, ха! Гледай, Телие, как ще излекувам болните крака на стария козел.
Мъчителят замахна с камшика и удари по главата стария нещастник. Той изпищя от болка и започна да вдига краката си.
Капитанът му тананикаше някаква мелодия.
— Виждаш ли, подлецо, колко хубаво можеш да играеш — крещеше той. — Искам да играеш по- грациозно, искам да станеш пръв танцмайстор на голямата опера в Каена. Ако не ме послушаш, чуваш ли, ще те целуне още веднъж котката!
Пот потече от челото на нещастния старец, чертите на лицето му се изкривиха от болка.
Моряците гледаха сърдито тази позорна картина. Те свиваха ръцете си в юмруци, обаче нито един от тях не посмя да каже нещо на капитана си.
Нортон видя негодуванието на подчинените си, но той не обърна внимание, а продължи лекомислената си игра.
— Можеш ли да играеш кан-кан? — запита той злощастния човек.
Мирович не отвърна нищо, само се обърна изнемощял към мачтата.
— Отговори на въпроса ми, подлецо!
Бедният беше толкова изтощен, че едва дишаше, но жестокият капитан вдигна камшика и го шибна през лицето. Струя кръв потече от челото на стареца и изцапа дългата му брада. Като видя окървавената си жертва, мъчителят се изсмя високо.
— Трябва да играеш, нищожен червей — изкряска пияният тиранин. — Това го искам аз, заповядвам ти — кан-кан или…
Нортон вдигна отново ръка.
Изведнъж някой издърпа камшика толкова силно, че злодеят не можа да се опомни.
— Изверг, безсрамник, джелатин — извика мъжки глас. — Не измъчвай повече този беден, нещастен старец, или ще хвърля тялото ти в развълнуваното море, за да го разкъсат акулите.
Това бе Алфред Драйфус. Той застана пред мъчителя със зачервени очи и го погледна с неизказано презрение.
Нортон се уплаши и се отдръпна. Беше толкова изненадан, че не можа да каже нищо. И помощникът остана като вдървен на мястото си. Моряците поздравиха Драйфус със силно ръкопляскане.
— По дяволите камшика — извика Драйфус високо. — Срам и позор е за деветнадесети век да се бият хората с камшици. Безбожно е да се измъчват слаби и нещастни старци. Мястото му е в морето!
Драйфус замахна и котката с девет опашки отлетя в морето.
Тълпата този път поздрави Драйфус с продължително ура. Това сякаш събуди капитан Нортон. Пияницата изрева като звяр и извади револвера си.
— Куче такова — насочи оръжието си към гърдите на Драйфус. — Ще те застрелям като бясно псе и ще хвърля мръсния ти труп на акулите.
Револверът изгърмя. В мига, когато пръстът натискаше спусъка, някой бутна ръката му. Куршумът мина край главата на Драйфус и се заби в мачтата.
Кой беше отклонил смъртоносния куршум от гърдите на Алфред Драйфус? Кой го спаси от смъртта?
Това бе мнимият Алфонсо Гилето, морякът-стажант. Хубавото момче бе застанало разтреперано пред жестокия капитан.
Нортон изрева като разярен звяр и се хвърли върху Алфонсо, за да го смаже. Приятелят му Телие го спря.
— Въздръжте се, капитане, отложете наказанието за друг път.
— Оставете ме — извика пияният. — ще смажа хлапака с краката си!
— По дяволите, капитане, момчето нищо не ви стори, то случайно ви е бутнало ръката.
— Все ми е едно, ще го разкъсам на парчета. Нортон се опита да се отърве от ръцете на помощник- капитана. Телие го държеше здраво.
— Вразумете се, Нортон! Желаете ли сам да си напакостите? — пошепна му той на ухото. — Не виждате ли, че моряците негодуват. Вижте мрачните им лица. Желаете ли да има бунт на парахода?
Думата „бунт“ опомни побеснелия капитан на „Ла глоар“.
— Ще ви покажа кой съм аз. Ще ви пребия като кучета, вие подлеци, крадци, разбойници! А на тебе, младо куче, ще ти одера кожата.
Нортон се освободи от ръцете на Телие. Нахвърли се върху Алфонсо, хвана го за раменете и силно го разтърси.
Старият боцман се доближи до капитана и издърпа от ръцете му нещастния юнга.
— Вразумете се — извика силно Менард, така се казваше боцманът. — Нямате право да биете момчето, което ви попречи да извършите убийство, за което щяхте да отговаряте пред Бога и пред началството си. Вие трябва да му бъдете благодарен, дето ви избави от голям грях.
— Ти си глупак, Менард — извика сърдито Нортон. — Какво ви става, ако бия този хлапак? Тук аз съм цар и мога да правя каквото пожелая.
Старият моряк хвана ръката на Алфонсо и го заведе при другарите си. После се обърна към Телие и процеди:
— Господин помощник-капитан, отведете го в каютата, за да поспи, защото е пиян.
— Безобразник — изкрещя Нортон, — ще дам заповед да те оковат.
— Опитай се, капитане! — Старият моряк скръсти ръце и изгледа с презрение освирепелия човек. — Хайде, заповядай да ме оковат.
Нортон скръцна със зъби и понечи да се хвърли върху стария моряк, ала Телие го хвана и го затътри към каютата.
Известно време се чуваше прегракналият рев на пияния. После всичко утихна.
Телие застави пияния си началник да легне и поспи малко. Хитрият помощник успя да спаси капитана и
