После жената разказа как е дошла на парахода.
Драйфус ту се смееше, ту плачеше, като слушаше разказа на любимата съпруга.
— Заслужавам ли аз, Херманса, такава преданост и вярност? — запита тихо той. — Сполетя ме ужасна участ, но в най-голямото ми отчаяние тя ми даде един божествен дар. Сега познах напълно сърцето на жена си,сърце вярно и предано, каквото не тупти в гърдите на никоя друга. Херманса, аз проклинах хората, защото мислех, че са лишени от вярност, любов, правда и честност, но ти ми възвърна вярата в тях.
Той повторно притисна Херманса към гърдите си, почувства ударите на любимото сърце.
Изведнъж тя се изтръгна от прегръдките му.
— Могат по всяко време да ни изненадат и тогава не ще се видим повече. Алфред, аз ти донесох храна, трябва да се подкрепиш, защото те очакват ужасни мъки.
Отиде към сандъка и извади от него шише вино и къс печено месо.
— Откраднах ги за теб, Алфред — прошепна тя засмяна, — но небето ще ми прости тази кражба. Взех ги от каютата на Нортон. Пияният капитан не ще забележи, че съм му откраднала виното. Пий, то ще те подкрепи.
Драйфус погледна признателно жена си, вдигна шишето и го изпразни. То премина като огън през жилите на нещастния затворник, който не беше усещал вкуса му от няколко месеца.
— Алфред — продължи Херманса, — вземи и малко печено месо. То бе за Нортон, но злодеят беше тъй пиян, че не можеше да яде. И него откраднах днес. Страхувам се, че ще си изпати бедната ни котка.
Драйфус лакомо изяде месото. После хвана ръцете на жена си, приближи го до устните си и ги целуна.
— Ето какво може да направи жена, която обича мъжа си истински, Херманса. Заради мене любимата ми жена е станала и крадец.
Тя се облегна на рамото му и го погледна с натъжени очи.
— О, Алфред, ако можех, щях да открадна заради тебе и звездите — прошепна тя.
— По-добре ще е да откраднеш за мене нещо друго — светнаха очите на Драйфус. — То ще е по-важно за нас, отколкото звездите.
— Какво е то?
— Тази лодка там!
/С ръка Драйфус показа лодката.
— Мислиш да бягаш? — разтрепера се гласът й.
— Бленувам за това, както се бленува за непостижимото.
— С тази малка лодка ли искаш да се впуснем в океана? А ако ни сполети буря или бъдем изтощени от глад и жажда?
— За предпочитане е да намерим смъртта си на дъното на океана, отколкото да живеем на света позорно — отвърна тихо Драйфус.
Херманса се разрида и прегърна мъжа си.
— Имаш право, Алфред! — каза тя. — Тогава лодката ще бъде общ ковчег за двама ни. Да се опитаме да избягаме!
— Ако Бог помогне, ще избягаме идната нощ — реши Драйфус, окуражен от решителността на жена си. — Желая, обаче, да избягат и страдащите с нас. — Обхванат от тази радостна мисъл, той продължи. — Молих Бога да ми изпрати някакъв знак. И той ми изпрати, теб, любима Херманса. Вече зная, че ще се отървем от нашите мъчители и врагове.
— И всички заедно ще загинем — чу се нисък глас наблизо.
Драйфус и Херманса изтръпнаха от страх.
Пред тях бе застанал белобрадият моряк Менард.
— Дявол го взел прошепна старият моряк, — ами че вие сте най-лекомислените хора на цялото земно кълбо. Вие правите планове, които може да скрои само най-силната любов и най-ужасният дявол и на това отгоре говорите толкова високо, сякаш нарочно, за да разбу-дите пияния капитан.
Херманса хвана ръцете на стария моряк и ласкаво му рече:
— Дядо Менард, не ни издавай на капитана. Ти каза, че обичаш ученика си Алфонсо. Ти му разказваше нощем безброй морски истории. Не му ли даде обещание, че ще му бъдеш учител и защитник?
— Ама че хубав юнга! — избъбра старецът и със съжаление изгледа бледата трепереща жена. — Ти, Алфонсо, си такъв, че по-добре биха ти стояли рокли и корсет, отколкото панталоните и златната котва на блузата. Но аз пак те обичам, при все, че си Евина дъщеря. Ако те лъжа, да ме погълне най-огромната акула, както блажения Йов, и ако не се разсърдеше твоят мъж, бих те целунал, както свекърва целува снаха си.
— Ето ти целувка, дядо Менард — прекъсна го Херманса и допря свежите си червени устни до косматата буза на стария моряк.
И Драйфус също му подаде ръката си.
— Господин Менард, не се колебайте да стиснете тази ръка — изрече той, — тя не принадлежи на предател, а на невинно осъден мъж!
Старият моряк хвана ръката на Драйфус и я стисна сърдечно.
— Ти не си подлец, капитан Драйфус — каза открито той. — Подлеци са тия, които те осъдиха. Всичко ми е известно. Ако Бог ни помогне, ти не ще останеш на този проклет параход. Ще бъдеш освободен, капитан Драйфус, свободен, като птичка във въздуха.
— Какво говориш, дядо Менард? — извика Херманса радостна.
Старият моряк запуши устата й с голямата си ръка.
— Не говори толкова високо, защото ще ни чуят. Не трябва да се боите от мене. Аз съм ваш приятел и вие можете да разчитате на стария Менард. Тази лодка, ей там ще ни избави от плаващия ад!
— Достатъчно за днес, елате капитан Драйфус, трябва да ви вържа пак за мачтата. Жал ми е, но ще го сторя.
— Въжетата не ми причиняват болка — отвърна Драйфус с весело лице, — тъй като знам, че любимата ми жена и един верен и смел приятел се намират близо до мен.
Херманса целуна горещо мъжа си и тръгна със стария Менард.
34.
Зазоряваше се. Красивите нощни светила — звездите и луната, бледнееха. Утринното слънце блесна с цялото си величие и обагри водите на морето в безброй цветове. Скоро обаче то пое своя ход по небосклона и започна да напича с всичка сила главата на капитан Драйфус.
Беше потънал в пот. От време на време подухваше хладен ветрец и освежаваше тялото на вързания нещастник. Измъчваше го жажда. Краката му не го държаха, кръвта в жилите му спираше. Той приличаше на разпнат мъченик.
Драйфус щеше да свърши от ужасните болки, ако Херманса и Менард не го отвързваха през нощта от мачтата и не го подкрепяха с храна и питие. Те бяха приготвили за нещастния легло на палубата, разтриваха вдървените му крайници, носеха му вино, храна и така поддържаха силите му.
Беше настъпила третата нощ, последната, която Драйфус трябваше да прекара вързан на мачтата. След полунощ Херманса привърза за последен път мъжа си за мачтата, а Менард се беше упътил към лодката, за да подготви бягството.
Драйфус, Менард и Херманса искаха след час да напуснат плаващия ад. Те предпочитаха да загинат във вълните на морето, отколкото да пъшкат под мъченията на жестокия Нортон.
— Всичко е готово — осведоми Менард, като се върна при Драйфус и Херманса. — Занесох достатъчно храна и прясна вода в лодката, надявам се, че ще имаме за повече от една седмица в океана, без да страдаме от глад или жажда. Погрижих се също за оръжие и за други необходими неща. Вярвам, че ще срещнем някой параход и няма да се лутаме дълго из морето.
— Може би ще стигнем до суша — каза Драйфус.
— И това е възможно — отвърна старият моряк. — Може би ще успеем да доплаваме до източното крайбрежие на Африка или до северното крайбрежие на Южна Америка.
— Няма ли наблизо острови? — запита Драйфус.
