Но само бог знаеше къде отива.
Бегълците бяха коленичили и благодаряха на създателя на света, задето ги бе избавил от опасността. Когато свърши молитвата си, барон Емил фон Пикардин покани един от другарите си да изберат между тях един за водач и да му поверят управлението на лодката и запаса от храна.
Изборът не продължи дълго, резултатът се предвиждаше. Бегълците избраха единодушно Менард за свой предводител и нарекоха лодката „Капитанът“ в чест на бедния Драйфус. Пикардин попита Менард колко храна има в лодката. Старият моряк пресметна количеството на провизиите: чувал сухари, един свински бут, няколко кутии консерви, едно буре ром и едно буре вода — това беше всичко, което имаха.
Като чу това Пикардин се уплаши.
— Няма какво да говорим повече — каза той на Менард, — трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Моля ви само, добри ми приятелю, да пестите колкото може храната. Помислете, че сме осем души и че след няколко дни ще останем без троха хляб и без капка вода. Моят съвет е да ни давате всеки ден по два сухара и по четири лъжички вода, а свинския бут да оставим за болните, ако има такива между нас.
Менард не послуша този съвет. Той беше добър чо век и превъзходен моряк, но лош стопанин. Освен това имаше юнашки апетит и съдеше за другите по себе си. Менард раздаде на всеки по килограм сухари, десет грама свински бут, един литър ром и два литра прясна вода.
Пикардин, принц Наполеон и Херманса си дадоха дума, че ще пестят храната и водата и че ще си помагат в нужда.
Херманса показа смелост и решителност и при най-голямата опасност. Въпреки че положението й не бе завидно, макар да се стесняваше, че беше единствената жена между осем непознати мъже, тя не роптаеше. С всички беше учтива и помагаше, където може. Моряците я обичаха и уважаваха. Никой от тях не каза оскърбителна дума за нея.
Бегълците бяха весели, въпреки че знаеха какво ги чака. Доброто им настроение се дължеше на хубавото време и на благоприятния вятър.
На петия ден Менард съобщи, че от днес ще получават по два сухара дневно. На шестия ден обяви, че ще получават само по една лъжичка вода на ден.
Моряците започнаха да роптаят. Пикардин ги утешаваше. Той им разказваше дълги истории за мъките и страданията на пострадалите от параход „Круцификс“. Но те са били дисциплинирани и самоотвержени и затова са успели да изминат две хиляди и осемстотин мили в малка лодка въпреки глада, жаждата и студа.
На осмия ден нещастните бегълци направиха печално откритие. Храната и напитките им се бяха свършили. На лодката нямаше нито капка вода, нито троха хляб.
Отчаяние обзе моряците. Херманса, принцът и Емил си бяха скрили по няколко хапки от получената храна и имаха какво да ядат.
На другата заран във въздуха се появиха няколко летящи риби и се спуснаха близо до лодката. Две от тях се удариха във ветрилата и паднаха в лодката. Том и Енох ги уловиха, разкъсаха ги и ги изядоха сурови. На деветия ден вятърът съвсем утихна и океанът стана гладък като стъкло.
Страшни са ужасите на бурята, но още по-страшни са ужасите на гладните и жадни същества, когато вятърът съвсем утихне. Лодката едва се движеше по гладкото море. Ясният хоризонт бе обагрен в пурпурни краски, а в средата му се намираше горящото слънце. Парещите лъчи се спускаха немилостиво върху нещастните глави на корабокрушенците. Малката лодка почти тлееше от горещина. Океанът приличаше на обширна стъклена плоча и ослепяваше клетниците с ужасния си блясък.
— Вода, вода — стенеха нещастниците. — Да имаше поне капка вода!
Морякът Енох взе едно гърне, напълни го с морска вода и понечи да пие. Баронът и Менард насила му отнеха гърнето.
— Полудял ли си? — извика Менард. — Не знаеш ли, че ще умреш, ако пиеш морска вода?
Енох се засмя с дрезгав глас.
— Ще съм луд, ако не пия. Около мене има толкова вода, а вие искате да загина от жажда! Не, не ще ви послушам!
Менард му обясни, че солената вода причинява лудост и други ужасни болки.
— Този, който се опита да пие морска вода, ще бъде вързан — заплаши старият моряк.
Момчетата насядаха в лодката и започнаха да гризат тютюневите си кесийки.
На десетия ден Менард наряза два чифта нови ботуши и ги даде на гладните моряци.
Херманса започна да отслабва и да припада. Барон Пикардин и принц Наполеон непрестанно се грижеха за болната жена и дадоха на нещастната последната капка ром, която се намираше в лодката.
На единадесетия ден вечерта отчаянието стигна върха си.
Гладните и отчаяни моряци клекнаха в лодката и започнаха да си шушукат. От дивите им погледи личеше, че планират нещо ужасно, нещо страшно и невероятно.
Херманса дръпна Емил и принца към себе си.
— Моите мъки ще свършат скоро — каза тя със слаб глас. — Може би още тази нощ, аз всичко зная. О, тази ужасна съдба!
Красивата млада жена се разтрепера. Двамата мъже я гледаха печално.
— Не виждате ли какво се готви? — потръпна Херманса. — Те се съвещават кого да нападнат и да заколят, за да утолят жаждата си с кръвта, а глада — с месото му. Аз съм сигурна, че са избрали мен за своя първа жертва.
— Това не ще стане — каза баронът високо. — Принцът и аз ще защитаваме живота ви от зверовете в човешки образ. Да, Херманса, ние ще ви пазим до последния си дъх. Драйфус е наш приятел и ние сме длъжни да защитим безпомощната му жена. Само на него трябва да благодарим за това, че се отървахме от плаващия ад.
— Госпожо, разчитайте на нас — увери я принц Наполеон. — Кълна се, че не ще ви оставим на зверовете. Никой не ще смее да се допре до вас, защото ще го смажем като бясно куче.
— Можем да разчитаме и на Менард — разсъди Емил, — той е честен човек и ще убие всекиго, който посегне на живота ви.
В същия миг Херманса хвана ръката на Пикардин:
— Те идват — изстена тя уплашена, — те искат да ме вземат. Вижте само кръвожадните им погледи, те искат кръв.
Емил фон Пикардин и принц Наполеон скочиха от местата си. Те се втурнаха към моряците. Менард остана спокоен при кормилото.
— Какво искате? — попита баронът гладните мъже. — Защо се влачите наоколо като хищни животни? Кого дебнете? Махнете се оттук!
— Ха, ха, хищни животни — изсмя се Енох. — И човеците стават хищни животни, когато са гладували цели единадесет дни. Дайте ни жената, за да я заколим и изядем. И без това тя ще загине най-напред. Все едно е дали ще умре днес или утре! Дайте ни жената!
— Подлец — извика принцът. — Звяр! Няма ли в тебе малко човещина? Желаеш да убиеш една бедна и безпомощна жена, за да продължиш мизерния си живот?
— Не се церемонете толкова — изръмжа Том, — дайте ни жената. Ще й прережем гърлото и тя не ще се мъчи много.
Голям нож светна в ръката му и звярът се опита да се нахвърли върху припадналата жена. Енох също извика като звяр. Той издигна брадвата, с която Менард беше убил Нортон, и я държеше заканително над главата на принца. И другите двама се изпречиха заканително пред Емил и принца.
Последва късо, но ожесточено сборичкване. Моряците отблъснаха принца и барона, а Том се хвърли върху нещастната жена. Херманса извика. Ножът му блесна над главата й. Том стисна врата й и се опита да й пререже гърлото. Но неочаквано главата му бе халосана от тежък предмет.
— По дяволите, човекоядци! — извика старият Менард страховито.
Той беше извадил руля и с него разцепи черепа на Том, който се строполи в лодката, докато Енох се нахвърли с ужасен рев върху смелия покровител на Херманса. Вече искаше главата на Менард.
В следващия миг щеше да се случи нещо ужасно.
Менард, изглежда се бе приготвил за това нападение. Той наведе главата си като бик в испанска корида, решен да прободе мъчителя си, и се втурна с всичка сила върху своя нападател.
