Последва схватка.
Лодката се наклони настрана. Всички помислиха, че ще паднат в морето.
Но тя по чудо се изправи и „Капитанът“ и неговите пасажери бяха спасени.
Липсваше само един. Това бе Енох. Старият Менард го блъсна тъй силно, че той изгуби равновесие и падна в морето.
В същото време, когато се разиграваше ужасната сцена, се появи вятър. Менард и моряците Копер и Августин се завтекоха към малката мачта и опънаха ветрилата. „Капитанът“ се понесе бързо по гладката повърхност на океана и продължи пътя си към неизвестността.
Шведът Енох се появи на повърхността на водата. Нещастникът се мъчеше да достигне лодката. Силно пъхтеше и плуваше, колкото можеше. Вече се приближи на няколко лакти от борда.
Пикардин вдигна веслото и му извика, че най-напред трябва да се закълне, че ще бъде дисциплиниран, иначе няма да остане жив. Енох отвори уста, за да отговори. В същия миг вдигна ръце, изпусна глух вик и потъна във водата.
Както изглеждаше, той не беше потънал от изтощение, а като че ли нещо бе го завлякло насила под водата. Последва силно кипене и вълнение, като че ли някакви същества се бореха в дълбините й. После водата се обагри с кръв.
— Няма да видим вече Енох — извика Менард и посочи мястото, което беше отдалечено едва на три лакти от лодката.
Виждаше се гърбът на голяма акула. Страшната морска хищница обикаляше и чакаше нова плячка. Тя беше готова.
Морякът Августин полудя от глад и започна да пее и да бълнува.
— Гледайте каква хубава ливада — извика той и погледна към морето. — Ах, какви хубави круши има там — ще откъсна сладките плодове. Ето, суша, суша, оставете ме да изляза на сушата.
Тази ужасна картина трогна дълбоко нещастните бегълци.
Полуделият викаше, пееше и се смееше; акулата обикаляше и чакаше. Том лежеше проснат в лодката, а морякът Копер смучеше кръв от раната на умрелия.
— Какво ужасно нещо е човек, когато огладнее. Става по-свиреп и по-страшен от звяр. Той е най- страшното животно на този свят.
Херманса беше припаднала, а Пикардин, принц Наполеон и Менард не можеха да мръднат от местата си, толкова ги впечатлиха събитията.
Полуделият Августин триеше радостно ръце и викаше:
— Тлъсти крави пасат по ливадата. Те са на селския свещеник. Набожният отец не ще се разсърди, ако ги издоя малко. Мляко, прясно мляко! Как ви харесва това? Колко сладко ще го пием! Бягай, моме, аз мога да доя по-добре от теб. Искам да седна под сянката на тези дървета. Бягай отче, не ме спирай… Дайте ми мляко, аз съм беден моряк. Не мога да ви платя млякото. Бягай оттук!
Нещастният се освободи от ръцете на Менард и се хвърли смеейки се в страшната вода. Акулата се стрелна мигновено и го завлече в дълбочините. Пасажерите на „Капитанът“ затвориха очи и закриха лицата си с ръце.
След малко Емил фон Пикардин предложи:
— Хайде да се помолим!
Всички паднаха на колене и се помолиха на всемогъщия да ги пази и избави от ужасните мъки на глада. След това принц Наполеон и Менард се отправиха към Копер и го отстраниха насила от трупа на Том. Кръвожадният човек беше започнал да къса месото на умрелия и да яде мозъка му.
За да не се повтори тази страшна картина, Менард и Пикардин вдигнаха трупа на Том и го хвърлиха в морето, където лакомите акули го изядоха.
Настъпи тринадесетият ден.
В лодката имаше втори мъртвец. Копер не беше се събудил. Сърцето му се бе пръснало и смъртта го избави от страданията. Менард и принц Наполеон бяха толкова отслабнали, че не можеха да се вдигнат. Баронът и Херманса седяха до кормилото и си приказваха тихо.
Младата жена понасяше с по-голяма твърдост страданията, отколкото грубите мъже. Емил й показа как трябва да се управлява лодката и я остави при кормилото. Самият той беше толкова отслабнал, че трябваше да си почива.
— Господин бароне — увери го Херманса с отслабнал глас, — ще сторя всичко, каквото ми заповядате.
Емил фон Пикардин се чудеше на тази жена. Ако образът на Павловна беше пленил душата му, Херманса можеше да събуди у него най-силната любов.
Той обичаше толкова горещо хубавата си Павловна, че живееше само за нея. Въпреки че бе отдалечен на хиляди мили от красивото момиче, нейният образ непрестанно се явяваше пред него. Нещастният младеж мечтаеше денем и нощем за любимата си и не мислеше за собствените си страдания.
Към обяд Емил погледна към морето и видя близо до носа на лодката залепнали няколко миди. Той се взря още веднъж, за да се увери, че не беше се измамил и после извика силно.
— Миди, миди! Вижте, тук са се залепили няколко миди!
Баронът откъсна няколко от тях и ги показа на нещастниците. Не бяха истински миди, а някакво подобие.
Те ги отделиха с нож, отвориха ги и погълнаха лакомо съдържанието им. Безгръбначните животни бяха дебели колкото палеца на мъж и вкусни като орехи.
След час нещастниците се радваха на по-голямо благодеяние. Малкото петно, появило се на хоризонта, се бе превърнало в тъмен гигантски облак. Най-после няколко капки паднаха върху жадните същества.
Заваля и намокри измъчените тела на нещастните бегълци. Ситен, прохладен дъждец, който Бог им изпрати.
Всички стояха мълчаливо в лодката и гледаха към тъмния облак, като че ли очакваха от него избавлението си. И наистина, в следния миг заваля проливен дъжд.
Нещастниците тържествуваха и наредиха всичките си съдове, за да ги напълнят с дъждовна вода. За късо време напълниха двете бъчви и другите съдове. Пиеха до насита хладната вода и се смееха и плачеха от радост. Бог ги беше избавил от най-страшната мъка — от жаждата. Те бяха щастливи, въпреки че се намираха сред океана — гладни, безпомощни и оставени на произвола на съдбата.
— Но какво е това, което се мята по вълните?
— Не е ли пън?
— Херманса, насочи лодката към плаващия предмет — извика Емил на младата жена.
Херманса го послуша и когато лодката се приближи до плаващия предмет, баронът се наведе, хвана го с двете си ръце и го изтегли с радостен вик.
Беше морска костенурка. Явно беше млада и неопитна и бегълците успяха да я уловят.
Това беше голям Божи дар за изгладнелите нещастници. Тежеше най-малко шест килограма. Разчупиха един стар сандък, запалиха огън, сложиха костенурката в голямо гърне, свариха я и после се нахраниха. Беше царско ядене за клетниците, изнемощели от глад.
На четиринадесетата нощ пасажерите на „Капитанът“ спаха превъзходно, тъй като не страдаха нито от глад, нито от жажда.
Денят настъпи и разкри безкрайния океан, върху който лодката изглеждаше като тресчица.
Към обяд морето стана съвсем зелено.
Херманса извика с радостен глас:
— На върха на мачтата ни има птиченце.
— Ура! Приближаваме се към сушата — извика Пикардин. — Бог скоро ще ни избави от страшните мъки и от ужасната неизвестност.
— Това е кълвач — каза Менард, като показа красивото шарено птиче.
Едва ли някога някъде някоя птица е била посрещана с по-голяма радост и сърдечност, отколкото този кълвач, който донесе първото известие на бедните бегълци. Приближаваха се към сушата.
Когато птичето си почина, то се вдигна във въздуха и хвръкна на северозапад. Менард промени курса на лодката и я отправи в същата посока.
Един час преди да залезе слънцето, Херманса обяви на другарите си, че вижда нещо на хоризонта.
