Очертанието ставаше все по-ясно, но беше трудно да се определи точно какво е.
Пет минути преди да залезе слънцето бегълците определиха предмета. Беше високо самотно дърво. Стъблото му беше право, само върхът му беше разклонен.
Херманса беше толкова развълнувана от тази картина, че падна на колене със сълзи на очи. И тримата мъже заплакаха от радост и благодариха на Създателя, задето ги беше избавил от смърт.
След като се бяха лутали четиринадесет дни, след като самотниците не бяха виждали две седмици нищо друго, освен вода и небе и след като бяха преживели глад и жажда, те изведнъж забелязаха една самотна палма сред Атлантическия океан.
— Суша. Ето там трябва да има суша!
Слънцето залезе. Непрогледна тъмнина забули морето и нещастниците бяха принудени да чакат сутринта, преди да се приближат към неизвестната страна. Те добре знаеха, че където има морски бряг, там има скали, които можеха да потопят лодката.
Нито един от пасажерите на „Капитанът“ не спа тази нощ. Бяха се хванали за ръце и говореха за тайнствената страна, към която ги водеше божието провидение.
Какво имаше в тази страна? Как се казваше? Какво криеше във вътрешността си? Щастие или нещастие за бедните страдалци? Нови опасности ли, нови страдания ли, нови изпитания ли?
На тези въпроси щеше да отговори утрешният ден.
2.
В голямата фабрика за брилянти, златни и сребърни предмети на фирмата „Бернард и синове“ в Париж беше шумно както винаги. Дългата огромна зала на голямото здание беше пълна с работнички, на които работата беше да полират изработените сребърни предмети. Те им придаваха гланц и блясък.
В помещението работеха около осемдесет жени и момичета. Те седяха около дълги дьсчени маси. Пред всяка работничка имаше по една кошничка, в която сутрин получаваше сребърните предмети, а вечер ги предаваше готови.
Работеха безспирно и въпреки че говоренето им бе забранено, приближаваха глави една до друга и бъбреха тихо, но разгорещено.
Тези бледи същества, от чийто труд се издържаха техните семейства, имаха доста неща да си кажат. Бедните донасяха в неприветливата работна зала своите преживявания през малкото свободно време или през свободния неделен ден и си ги разказваха една на друга радостно или тъжно.
Обикновено говореха на една и съща тема: Обожателят — хубавият любовник — бъдещият съпруг! Единият бил много въздържан, другият бил много свободен в отношенията си. Една се оплаква, че любовникът й изневерил, а друга с разгорещено сърце разказва, че можела да води своя за носа.
— Колко весело прекарахме миналата неделя…
Една от тях, облечена в новата си рокля, беше предприела чудесна разходка в Булонската гора, другата била на някакъв бал, третата прекарала във весела компания в ресторант.
При изтриването и излъскването на сребърните предмети можеше да се мечтае и фантазира, да си спомня за всичко, от което човек получаваше облекчение.
Две от работничките на фирмата „Бернард и синове“ мислеха за съвсем други работи през работното време. Това бяха Ева и Павловна.
Когато Ева изтриваше внимателно сребърната лъжичка, тя си спомняше за баща си. О, тази печална среща в двореца на Мирович, където беше изненадана от кражбата на Мъртвешката глава.
Дали бе постъпила честно, дето не бе се погрижила за своя баща, който беше покварен, долен крадец, убиец и тя не желаеше да диша същия въздух с него и неговите хора? Дали хората щяха да оправдаят такава дъщеря, която не се интересуваше от съдбата на баща си?
Ева избърсваше скришно сълзите по страните си. Когато всички деца гледаха с радост своя баща, тя трябваше да се отвращава от него.
Тези мисли безпокояха Ева.
Павловна мислеше за Емил. От ден на ден нейната тъга ставаше все по-голяма и скръбта за любимия, когото мислеше за мъртъв, не пропускаше радостен лъч в душата й.
Имаше един мъж, обаче, който искаше да я накара да забрави душевните си мъки — Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата.
Преди две години, той се бе оженил но желание на баща си за една много богата банкерска дъщеря. Не искаше заради една жена да развали кариерата си. Но твърде скоро се беше наситил на удоволствията и веселията, които му предлагаше обикновената любов. В Павловна този покварен мъж виждаше рядък случай за по-изтънчено наслаждение. Освен че беше красива и млада, тя бе непокварена и невинна.
Колкото по-нечист биваше развратникът, толкова повече чувстваше влечение към непокварената моминска душа.
Марсел Бернард скоро разбра, че Павловна беше самостоятелна и се възмущаваше при всяка закачка от негова страна. Той се мъчеше да я омагьоса със силата на парите си, но и с това не успяваше. Павловна имаше броня, през която не можеше да мине такава стрела. Всичките златни и метални стрели, отправени към нея, падаха пред краката му с изпочупени върхове.
Тази броня беше вярната любов, която тя изпитваше към Емил фон Пикардин. Тайната й беше неизвестна на Марсел и той търсеше причината другаде. Реши, че неразделното й приятелство с Ева е причина за неосъществяването на неговия план. Затова реши да раздели двете приятелки.
Пословицата казва: „На когото ям хляба, на него ще пея песен“. Ужасна е тази пословица за някои работнички! Колко нещастни и невинни момичета изгубват своята младост и щастие! Всички нямат смелостта да захвърлят работата и да гладуват, когато откажат да дадат желаното на господаря си. Повечето от тях се покоряват! Нали трябва да се живее!
Безброй тайни остават скрити зад стените на фабриката. Колко често тия тайни биват изтръгвани от сърцата на нещастните измъчени работнички!
Звънецът удари и оповести, че във фабриката „Бернард и синове“ започва обедната почивка. Работничките излизаха на групи из двора, където пролетният полъх съживяваше новите листенца на дърветата.
Ева и Павловна се разхождаха под ръка. Те страняха от другите работнички, тъй като неизвестно защо другарките им не ги обичаха. И те чувстваха нужда да излязат и да подишат чистия въздух, да се порадват на пролетното слънце, но край когото и да минеха, когото и да срещнеха, всички ги гледаха подигравателно и си шушукаха. Сегиз-тогиз се чуваха разговори, които се отнасяха за Павловна.
— Не ще мине много — каза една бедна блондинка с остър нос — и госпожица „Юфтова кожа“ ще почне да се вози в екипажи, украсена с големи диаманти на ушите и пръстите.
Под „Юфтова кожа“ се разбираше Павловна, защото юфтът се приготвяше само в Русия. Затова и работничките я наричаха с това име.
— Госпожица „Юфтова кожа“ е много нежна и елегантна — каза друга, доста възрастна работничка. — Нали знаете, че господин Марсел обича нежното и елегантното, докато е още ново…
— А употребената любовница я захвърля настрана — процеди друга.
— Да, деца — обади се хубава брюнетка със светнали очи и стройно тяло, които показваха, че в нея тече гореща и страстна кръв, която не може да обуздава. Произхождаше от Женева и всички работнички я наричаха „Буйната швейцарка“. — Такава руса мома е нещо особено. Може би господин Марсел ще се излъже. Има в Русия мъже, които не ще погледнат Павловна. Рускинята се държи така, че винаги когато я молят за една целувка, тя отказва.
Павловна бързо пусна ръката на приятелката си, побледня и със светнали от гняв очи застана пред стройната брюнетка:
— Чух, че изговорихте името ми — задъхано изрече тя, — и то придружено с безсрамна лъжа!
— Не ви ли харесва казаното — запита шеговито швейцарката. — Истината понякога е горчива.
— Пазете се да не наскърбявате хората — продължи Павловна, без да обръща внимание на умоляващите погледи на Ева. — В Париж има съдии, които наказват ония, които обиждат незаслужено.
— Чувате ли, деца — изкиска се швейцарката, — госпожица „Юфтена кожа“ се държи нависоко, като че не знам, че е приета във фабриката по желанието и благоволението на господин Марсел. Разбира ли тя
