обърнаха и тръгнаха към него той разбра, че те се мъчеха да направят точно това. Крещяха на немски (с един глас):
— Измий кръвта от ръцете ми, о Господи, измий я!
Бъртън се заклатушка към Гьоринг с високо вдигната тояга. Искаше да го събори, но Гьоринг изведнъж се завъртя и побягна. Бъртън го последва, доколкото му позволяваха силите, надолу по склона на хълма после нагоре по склона на съседния, след което вече се добраха вече до равнината. Дъждът спря, мълниите и гръмотевиците замряха, и както обикновено само след пет минути небето беше чисто. Светлината от звездите караше кожата на Гьоринг да изглежда мъртвешки бяла.
Той се носеше като фантом пред своя преследвач, с очевидното си намерение да се добере до Реката. Бъртън неотклонно го следваше, без да проумява поведението му. Краката му бяха възстановили до известна степен стабилността си, а очите му бяха престанали да виждат всичко двойно. Бързо откри Гьоринг; беше приклекнал на брега на Реката и се взираше втренчено в накъсаните и отразяващи звездите вълни.
— Наред ли си? — запита Бъртън.
Видът на Гьоринг беше ужасен. Той понечи да се изправи, но размисли и зарови със стон глава между коленете си.
— Съзнавах какво правя, само не знаех кое ме принуждаваше на това — изрече той глухо. — Карла ми каза, че на сутринта ме напуска; не можела повече да понася кошмарните ми крясъци през нощта. А и аз се държах странно. Молех я да остане; уверявах я, че не мога без нея, че толкова много я обичам. Казах й че ще умра, ако си отиде. Каза ми, че ме харесва, по-скоро била харесвала, но никога не ме е обичала. И изведнъж ми се стори, че трябва да я убия, ако искам да я задържа при себе си. И тя побягна с писъци от колибата. Останалото го знаеш.
— Мислех да те убия — каза му Бъртън. — Но сега виждам, че ти не си отговорен за постъпките си, макар че тези хора тук едва ли ще приемат това за оправдание. Знаеш как ще постъпят с теб: ще те обесят с главата надолу и ще те оставят така, докато умреш.
— Не мога да разбера! — изплака Гьоринг. — Какво става с мен? Тия ужасни кошмари! Бъртън, повярвай ми, и да съм бил грешен, изплатил съм си греховете с лихвите! Но непрестанно изплащам дълга си! Всяка нощ, която е ад за мен, и много скоро и дните ми ще се превърнат в такива! И тогава ще ми остане единственият изход! Ще се самоубия! И пак напразно! На следващата сутрин ще се пробудя за поредния ад!
— Не посягай повече към дъвката — каза Бъртън. — Трябва да издържиш и без нея. Можеш. Каза ми, че си успял да се пребориш с морфина на Земята.
Гьоринг се изправи и се втренчи в лицето на Бъртън.
— Точно там е работата! Откакто се озовахме на това място, изобщо не съм прибягвал към нея.
— Какво? Но аз бих се заклел, че…!
— Предполагаш, че съм се ползувал от нея, съдейки по действията ми? Дори и късче не съм поставял в устата си! Но това няма никакво значение!
Бъртън надмогна отвращението си към Гьоринг и изпита съжаление към него.
— Ти отвори вратата към собствения си ад и изглежда, че вече няма кой да ти помогне. Не знам как ще свърши всичко, но не бих искал да съм на твое място. Не мисля обаче, че го заслужаваш.
— Ще ги превъзмогна — изрече Гьоринг със спокоен и предопределен глас.
— Искаш да кажеш, че ще надвиеш себе си — каза Бъртън. Обърна се да си тръгне, но реши да зададе един последен въпрос:
— Какви са плановете ти?
Гьоринг махна с ръка към Реката.
— Ще се удавя. Мисля да започна отначало. Може пък следващият път да имам по-добър късмет. Нямам желание да ме окачват като пиле на касапска витрина.
— Тогава сбогом — каза Бъртън. — Желая ти късмет.
— Благодаря ти. Не си лошо момче, да знаеш. И само един съвет от мен.
— Да?
— И ти стой по-надалеч от дъвката. Досега си имал късмет, но много скоро ще те сграбчи също като мен. Няма да са моите дяволи, но едва ли ще са по-весели от тях.
— Глупости! Нямам за какво да се тормозя! — изсмя се шумно Бъртън. — Не дъвча от вчера.
Той се отдалечи, като размишляваше над предупреждението на Гьоринг. Беше използувал дъвката двайсет и два пъти до този момент, като всеки път се беше заричал никога повече да не слага в устата си.
Той се огледа назад по пътя към хълмовете. Смътната бяла фигура на Гьоринг навлизаше бавно в сребристочерните води на Реката. Бъртън отдаде чест; не можеше да се сдържи при такава сцена. И след секунда го забрави. Болката в тила му, временно притъпена до момента, избухна с нова сила. Коленете му изведнъж се превърнаха в памучни и той приседна на мократа земя само на няколко ярда от колибата си.
Не можеше да проумее как се беше озовал в бамбуковото си легло в колибата. Явно беше изпаднал в безсъзнание, защото не си спомняше да се е влачил по тревата.
В колибата цареше почти пълен здрач, разсейван само донейде от бледата светлина на звездите, която се прецеждаше от затуления с клони квадрат на прозореца. Обърна глава и видя неясните очертания на белезникава човешка фигура приклекнала до леглото му. Мъжът държеше тънък метален предмет пред очите си, блестящият край на който гледаше към Бъртън.
25
Мъжът пусна предмета още щом Бъртън изви глава към него.
— Много отдавна се опитвам да те открия, Ричард Бъртън — проговори мъжът на английски.
Бъртън зашари с лявата си ръка, скрита от погледа на непознатия, по пода за някакво оръжие. Пръстите му напипаха само прах и пръст.
— Какво ще правиш с мен, проклет Етичен?
Мъжът се раздвижи леко и се изкиска.
— Нищо. — Той направи пауза и след това каза — Аз не съм от Тях. — И отново се изсмя на изненадата на Бъртън. — Всъщност това не е съвсем точно. Аз съм от Тях, но не съм с Тях.
Той повдигна предмета който беше насочил преди момент към Бъртън.
— Това устройство ми показва, че имаш фрактура на черепа и мозъчно сътресение. Явно си много издръжлив, иначе вече щеше да си мъртъм след такива поражения на тялото. Но можеш да се оправиш, стига само да не се паникьосаш. За зла участ нямаш време да се възстановиш. Другите знаят местонахождението ти с точност до тридесет мили плюс-минус. След ден, най-много два, и ще паднеш в лапите им.
Бъртън се опит да сетне в леглото, но откри че костите му се бяха размекнали като асфалт на горещо слънце, и острието на нечия сабя се мъчеше да отвори черепа му. Той се отпусна със стон на леглото.
— Кой сте вие и какво искате?
— Не мога да ти кажа името си. Ако — или по-точно когато — те заловят, ще преровят цялата ти памет от момента на залавянето чак до непредвиденото ти пробуждане в камерата преди Възкресението. Няма да могат да разберат кое те е събудило преждевременно, но ще разберат за нашия разговор. Ще могат и да ме видят, но само като образ, видян и запомнен от теб — бледа сянка в мрака без никакви черти. Ще чуят и гласа ми, но не ще могат да го разпознаят, защото използувам модулатор.
Това ще ги ужаси, защото ще овеществи всичките им съмнения и страхове — че сред Тях има предател.
— Бих искал да знам за какво говорите — изрече Бъртън.
— Ще ти кажа. На вас ви бяха разказани чудовищни лъжи за целите на Възкресението. Разказаното от Спрус и учението на Църквата на Втория Шанс са лъжи, абсолютни лъжи! А цялата истина е там, че човешките същества бяха възкресени за целите на един научен експеримент. Етичните — най-големият куриоз като съчетание на име и цели — преобразиха тази планета в един крайречен свят, осеян с каменни
