— Това не е нещо неестествено — изрече проникновено Колоп. — Вярно е, че е против общоприетите обичаи. Но всеки човек може да се издигне над това състояние, в което е пребивавал толкова дълго време, и да се превърне в нещо по-добро — ако притежава силата на волята и желанието за това.
Бъртън прогърмя едно гръмогласно „не“ и напусна колибата. Колоп поклати тъжно глава, но не престана да бъде все така лъчезарен и дружелюбен. Не без чувство за хумор понякога се обръщаше към Бъртън като към „едносекундния събрат“, като имаш предвид не времето прекарано при него в храма, а това, за което беше излязъл.
По същото това време Колоп прие и втория обърнат в неговата вяра, Гьоринг. До този момент Колоп бе получавал само насмешки и подигравки от германеца. По едно време се обърна наново към дъвката и кошмарите започнаха с нова сила.
Две нощи подред Бъртън и Колоп не можаха да мигнат от стенанията му, мятанията в леглото и писъците. Вечерта на третия ден той попита Колоп дали може да го приеме в лоното на Църквата му. Имаше желание да се изповяда. Колоп трябваше да научи каква личност е бил той на Земята и на тази планета.
Колоп изслуша смесицата от самоунижения и безскрупулен кариеризъм, след което изрече:
— Приятелю, не ме интересува какъв си бил преди. Вълнува ме само това, което си сега и което ще бъдеш. Изслушах те само защото изповедта е полезна за душата. Виждам, че си дълбоко разтревожен, че си изстрадал с мъките си извършеното от теб, и едновременно с това изпитваш известна гордост от това, че си бил значителна фигура сред своите съвременници. Не мога да схвана всичко от това, което ми разказа, защото не знам много за твоето време. Не че има някакво голямо значение. Обект на нашата грижа са днешният и утрешният ден; всеки изминат ден се грижи сам за себе си.
На Бъртън му се струваше, че Колоп не толкова нехаеше за миналото на Гьоринг, колкото не вярваше на историята му за земното могъщество и слава. Бяха се навъдили толкова много самозванци, че действителните герои или злодеи не смееха да се обадят. Самият Бъртън беше срещал трима Исус Христос, двама Авраам, четирима Крал Ричард Лъвското сърце, шест Атила, една дузина Юди само един от които говореше арамейски, един Джордж Уошингтън, двама Лорд Байрон, трима Джеси Джеймс, безброй Наполеони, един Генерал Къстър (който говореше със съвсем явен йоркширски акцент), един Фин МакКуул (който не можеше да продума и думица на древноирландски), един Шака (който говореше не този зулуски диалект, който трябваше), и безброй други които можеха или не можеха да бъдат това, за което се представяха.
Но каквото и да беше представлявал даден човек на Земята, тук трябваше отново да се доказва. А това вече не беше толкова лесно, защото условията се бяха променили коренно. Великите исторически личности от Земята бяха непрекъснато унижавани при техните опити да докажат своята самоличност.
В очите на Колоп унижението беше благословия. Първо беше унижението, а след него смирението би казал Колоп. И накрая идваше хуманноста като естествен завършек.
Гьоринг се беше озовал в капана на Големия Замисъл — както го беше формулирал Бъртън — защото в самата му природа беше заложено самоугаждането, особено с наркотици. Той продължаваше да дъвче без да се сдържа, знаейки че наркотичната дъвка изваждаше на повърхността на съзнанието му всички черни страни от личния му пъкъл, че го раздира на части. На първо време след възкресението му го беше спасявало младото и здраво тяло, все още свободно от пагубния навик. Но само няколко седмици след озоваването му в тази област той не бе издържал и нощите започнаха да се раздират от писъците му „Херман Гьоринг, ненавиждам те!“
— Ако това не спре — каза Бъртън на Колоп, — той ще полудее. Или отново ще се самоубие, или ще принуди някой друг да го убие, за да се отърве от себе си. Но самоубийството няма да му донесе така желания покой, и всичко ще се затъркаля отначало. Кажи ми истината, не е ли това адът?
— По-скоро чистилището — каза Колоп. — Чистилището е адът, където е позволено да влезеш с надеждите си.
24
Минаха два месеца. Бъртън отбелязваше дните върху една борова дъсчица с кварцов нож. Течеше четиринайсетия ден от седмия месец на петата година след Възкресението. Положи старания да си води календар, защото измежду многото си достойнства имаше и навиците на хроникьор. Но се оказа доста трудна работа. Времето по Реката не означаваше нищо. Планетата имаше полярна ос, която сключваше постоянен ъгъл от деветдесет градуса с плоскостта на еклиптиката. Нямаше сезони, а звездите сякаш се блъскаха една друга и правеха невъзможно идентификацията на отделните светила или съзвездия. Бяха толкова многобройни и ярки, че дори обедното слънце в зенита си не успяваше да ги заличи от небето. Пърхаха в прозрачния въздух подобно на неохотни призраци не желаещи да се оттеглят след разсъмване.
Но въпреки това човек имаше нужда от времето както рибата от водата. Ако то не съществуваше, той щеше да го измисли; така че за Бъртън текущият ден беше 14 юли, 5 година СВ.
Колоп обаче си отчиташе времето като продължение на земното му след неговата смърт. За него това беше 1667 година от Новата ера. Той не искаше да вярва, че казаното от Исус не се беше оказало истина. По-скоро за него тази река беше Реката Йордан; а тази долина представляваше долината на смъртта. Той признаваше, че не си беше представял по този начин задгробния живот. Но въпреки това в много отношения мястото за него беше много по-славно от описаните в светите книги. То се явяваше доказателство за всеобхватната любов на Бога към неговото създание. Беше дарил всички хора с втори шанс, независимо от това дали го заслужаваха или не. Ако този свят не беше Новият Ерусалим, то най- малкото беше земята, на която щеше да се построи. Тук любовта на Бога представляваше тухлите, а хоросанът беше любовта му към хората, които трябваше да дадат облика на планетата с речния свят.
Бъртън разнесе на пух и прах концепцията му, но не можеше да не обича тоя дребен мъж. Колоп беше искрен; той не палеше пещта на своята благочестивост с листа от учебник по теология. Не действуваше по принуждение, а гореше с пламъка, разпалван от собствената му същност, която носеше името любов. Любов и към тези, които го ненавиждаха; най-рядката и най-трудна любов.
Той разказа нещичко на Бъртън за земния си живот. Бил лекар, фермер, либерал с непоклатима вяра в християнската религия, макар и пълен с въпроси към вярата си и обществото на своето време. Бил автор на пледоария за религиозната търпимост която възбудила едновременно и възхищение и проклятие на времето си. Бил също така и поет, много известен, макар и за кратко време.
— Стиховете ми може да са умрели, но не и истината в тях — каза той на Бъртън. Той махна с ръка към хълмовете, Реката, планините, хората. — Ти също можеш да прогледнеш, ако отговориш широко очите си за творенията на Господа, а не да упорствуваш в твърденията си, че това било дело на човешки ръце, такива като нашите. Или пък да твърдиш, че такива били предварителните условия — продължи той. — За мен тези Етични са божии творения, чрез които той осъществява плановете си.
— Повече ми харесват другите ти стихове — каза Бъртън.
