На Гьоринг му трябваше потенциален съюзник, най-малкото докато прецени намеренията на хората в областта и разбере какво може да прави и какво не. А и винаги съществуваше вероятността да се е променил към по-добро.
Не, каза си Бъртън. Не. Пак си останал същият. Колкото и да си циничен на думи, винаги си прощавал, винаги си бил готов да забравиш раните си и да дадеш на противника още една възможност. Не ставай отново глупак, Бъртън.
Но и след три дни още не беше сигурен в Гьоринг.
Бъртън възприе самоличността на Абдул ибн Харун, жител на Кайро от деветнайсети век. Имаше няколко причини да постъпи така. Едната беше, че говореше перфектен арабски, познаваше диалекта в Кайро от този период, и това му даваше основание да си обвие главата тюрбан от хавлия. Надяваше се това да промени много външността му. Гьоринг не продумваше на никого и думичка за камуфлажа на спътника си. Бъртън беше сигурен в това, защото прекарваха с Гьоринг почти цялото си време заедно. Деляха една и съща колиба докато свикнат с местните обичаи и мине периода им на проверка. Част от нея представляваше интензивно военно обучение. Бъртън беше един от великите майстори на своя век във фехтовалното изкуство и владееше до съвършенство всички огнестрелни оръжия и бойните изкуства. След като доказа в серия изпитания способностите си го приеха в армейската им част. Обещаха му дори, че ще го направят военен инструктор, само да научеше добре езика.
Гьоринг спечели симпатиите на местните жители почти със същата бързина като тази на Бъртън. Каквито и да бяха недостатъците му, липсата на кураж не беше сред тях. Беше силен и сръчен в ръцете, жизнен, дружелюбен когато имаше интерес, и беше на крачка след Бъртън в овладяването на езика. Умееше бързо да печели и използува авторитета си с качествата си на ексмаршал на хитлерова Германия.
Техният участък на западния бряг се населяваше главно от жители, които говореха на език абсолютно непознат даже и на Бъртън, който беше изключителен лингвист на Земята и в речния свят. След като го овладя до такава степен, че да може да задава въпроси, той заключи че те бяха живели някъде в централна Европа през Ранната бронзова епоха. Имаха някои любопитни обичаи, като например съвкуплението на обществени места. Това беше интересно даже и за Бъртън, който беше съосновател на Кралското антропологично дружество в Лондон през 1863 година и се беше натъквал на какво ли не по време на земните си експедиции. Не вземаше участие в тях, но не се и отвращаваше.
Един обичай който обаче възприе с радост беше този на фалшивите бакенбарди. Мъжките индивиди пренебрегваха с презрение факта, че всемогъщите същества ги бяха лишили от лицевите окосмявания, както и от препуциумите им. Последното засега не бяха в състояние да поправят, но можеха да коригират първото, поне до известна степен. Мажеха горните си устни и челюстите си с някаква тъмна течност, съставена от фино натрошен дървесен въглен, рибено лепило, дъбен танин и още няколко съставки. Най- самоотвержените използуваха боята като средство за татуировка и се подлагаха на мъчителни и болезнени манипулации с остра игла от рибена кост.
Сега, след тази двойна дегизация, той се беше оставил на милостта на човек, който можеше да го издаде всяка минута. Искаше му се да привлече вниманието на някой Етичен, но без онзи да е сигурен кой е той.
Бъртън искаше да се увери, че може да се измъкне навреме преди да щракне капана. Това беше много опасна игра, все едно да ходи по въже над яма пълна с гладни вълци, но не се отказваше от нея. Щеше да побегне само в най-краен случай. А през останалото време щеше да преследва преследвачите си.
Тъмната Кула и Големият Граал непрекъснато бяха в мислите му. Защо да играе на криеница, когато можеше да щурмува самите бастиони на крепостта в която предполагаше че се крият Етичните? Или ако щурм не беше най-подходящата дума за случая, то да се промъкне в Кулата, заобикаляйки главния вход, както се вмъква мишка в къщата — или в крепостта? Докато котките слухтяха на всички други места, той щеше да се вмъкне в Кулата, и тогава мишката щеше да се превърне в тигър.
Тая мисъл така го разсмя, че и двамата му съколибарници го изгледаха с любопитство: Гьоринг и англичанинът от седемнайсети век Джон Колоп. Смехът му включваше и самия него при образа на тигъра. Как можеше да си представя, дори и само за миг, че той, самотният мъж може да направи нещо на тези, които притежаваха мощта и силата да преобразят планета с размерите на Земята, Възкресителите на целия човешки род, Тези, които хранеха и поддържаха живота на всички призовани от смъртта? Той сплете ръце със съзнанието че в тях, и в неговия разум се криеха силите, които бяха в състояние да съкрушат Етичните. Какво беше това страшно нещо, което носеше в себе си, та го търсеха под дърво и камък, той не знаеше. Но знаеше със сигурност, че Те се бояха от него. Ако можеше само да разбере защо…
Смехът му беше само частично самоприсмехулен. Другата половина от него вярваше, че той беше тигър сред хората. Мъжът е това, за което се счита, промърмори си той.
Гьоринг се обади:
— Имате много особен смях, приятелю мой. Малко е женствен за такъв мъж като вас. Напомня на… на камък захвърлен по повърхността на сковано в лед езеро. Или на чакал.
— Притежавам по малко и от чакала и от хиената — отвърна Бъртън. — Така тръбяха навсякъде моите клеветници — и имаха право. Но аз притежавам и нещо повече.
Той стана от леглото си и започна да прогонва нощната отпуснатост от мускулите си. След няколко минути щеше да отиде с другите до каменния олтар при брега на Реката. После следваше почистване на района. След него строево обучение, последвано от обучение в боравене с копие, тояга, прашка, меч издялан от обсидиан, лък и стрела, кремъчна брадва, и в бой с голи ръце и крака. После час за почивка и разговори и обяд. След тях час по езиково обучение. Два часа работа по изграждане на укрепленията, които бележеха границите на малката държавица. Половин час почивка и след него половин час бягане за постигане на издръжливост. Вечеря от граалите и после свободни до сутринта, освен дежурните стражи и другите заети с подобни задачи.
Всички държавици по поречието на Реката поддържаха подобен дневен режим и дейности. Почти навсякъде представителите на човешкия род бяха във война или се подготвяха за нея. Гражданите трябваше да бъдат в непрекъсната боеготовност за да отблъснат всяка евентуална агресия. Бойното обучение си имаше и своето предимство с това, че запълваше свободното време на хората. Колкото и да беше монотонен животът на военни начала, беше по-добър, отколкото хората да се чудят какво да правят по цял ден. Лишаването от вечните грижи около набавянето на храна, жилища, пари и всички проблеми от този род, заемали цялото време на хората, съвсем не беше благословия, както изглеждаше на пръв поглед. Оставаше голямата битка срещу скуката и досадата на ежедневието, и водачите на всяка държавица по цял ден си блъскаха главите как да запълват по най-добрия начин времето на поданиците си.
Речният свят беше предназначен да бъде Рай, и действително стана, но на бога на войната. В този свят (според някои) войната беше добро! Придаваше смисъл на живота и прогонваше скуката.
След вечеря всички бяха свободни да правят каквото си искат, стига да не нарушаваха местните порядки. Човек можеше да разменя цигарите и алкохола от граала си или рибата която беше уловил в Реката примерно срещу един по-добър лък и стрели; делви и чаши; маси и столове; бамбукови флейти; глинени тръби; барабани от човешка или рибена кожи; редки камъни (които действително се намираха много трудно); огърлици изработени от красиво обработени и оцветени кости на дълбоководни риби, от нефрит или от дялано дърво; обсидианови огледала; сандали и обувки; рисунки с въглен; много рядката и поради това изключително ценна бамбукова хартия; мастило и перодръжки от рибени кости; шапки изплетени от дългите и яки тревни стебла; дървени плочки, нанизани на ремък, които вдигаха силен шум при разтърсване; малки шейни и колички за спускане по склоновете на хълмовете; арфи със струни изработени от тънките черва на „речен дракон“; пръстени от дъб за пръстите на ръцете и краката; глинени статуетки; и много други предмети и вещи с приложна или декоративна стойност.
По-късно щеше да дойде и сексът, разбира се, от който бяха лишени на първо време Бъртън и съколибарниците му. Едва след като ги приемеха като пълноправни граждани щяха да имат право да се преместят в самостоятелни жилища със жени.
Джон Колоп представляваше късокрако жизнерадостно същество с дълга и руса коса, тясно но приятно лице, и големи сини очи с много дълги и прави черни ресници. Още при първия начин разговор след запознанството си с Бъртън, той се представи по следния начин:
— Появих се на белия божи свят от мрака на майчината си утроба през лето Господне 1625. Но
