от множеството му преследвачи я криеше в дрехата си. Търсеха го навсякъде по Реката; бяха хиляди, сигурно десетки хиляди. Кой можеше да каже с колко агенти разполагаха и защо го търсеха толкова отчаяно?
Прибра обратно снимката в робата и тръгна към колибата. В същия момент погледът му падна върху планинския хребет с непристъпните върхове, стиснали долината в своята прегръдка.
Нещо проблесна на фона на бледия облак космически газ с бързината на мигащ клепач и изчезна.
Няколко секунди по-късно се появи отново, вече под формата на тъмен полусферичен обект, и отново се скри.
Втори летящ обект се появи за миг, появи се отново на по-ниска височина, и отново изчезна като първия.
Етичните щяха да направят всичко възможно, за да го заловят, а хората на Сивиерия щяха да се чудят после какво ги е приспало за час или повече.
Нямаше време да се връща до колибата, за да разбужда и останалите. Само да се забавеше и секунда повече и шансът нямаше да бъде на негова страна.
Обърна се и се затича към Реката. Хвърли се с размах и заплува към отсрещния бряг на миля и половина. Но не беше изминал и четиридесет ярда, когато усети присъствието на някаква тъмна и голяма маса над себе си. Обърна се по гръб и се взря нагоре. Над него примигваха кротко само ярките звезди. И изведнъж някакъв предмет с кръгла форма и около шейсет фута в диаметър закри част от небето на около петдесет фута над него, като само след миг внезапно се сниши на не повече от двайсет.
Значи Те разполагаха със средства за наблюдение от много големи разстояния и го бяха забелязали при полета си!
— Мръсни чакали! — изкрещя им той. — Няма да ме хванете!
Подхвърли се и се гмурна право надолу. Водата изведнъж стана леденостудена и ушните му тъпанчета го заболяха. Не виждаше нищо, макар и да беше с отворени очи. Изведнъж го блъсна някаква подводна вълна, и той проумя че тласъкът се бе получил от потапянето на някакъв голям обект.
Летателният апарат го преследваше и във водата.
Оставаше му само един начин за спасение. Щяха да получат само мъртвото му тяло. Щеше да ги надхитри, като се събуди някъде по бреговете на Реката и после щеше да се добере и до тях.
Отвори уста и пое колкото можеше вода.
Водата го задави, но той напрегна цялата си воля да не затвори устните си и да изплава нагоре. Разумът му знаеше, че ще оживее, но клетките на тялото му бясно се съпротивляваха. Искаха да живеят сега, а не в някакво абстрактно бъдеще. Задавен от водата крясък на агония се изтръгна от гърлото му.
22
— Аааааааааааааа!
Крясъкът го подхвърли от тревата като от трамплин. Този път обаче не беше слаб и объркан като при първото възкресение, защото знаеше какво да очаква. Щеше да отвори очи на някой тревист бряг покрай Реката до най-близкия каменен олтар. Но най-малко бе очаквал да се озове във вихъра на битка между великани.
Първата му мисъл бе да потърси оръжие. Нямаше нищо подходящо под ръка, ако не се броеше граала му, съпровождащ всеки възкръснал в новия му свят, и купчината хавлии с различни размери, цветове и дебелини. Той направи крачка напред, сграбчи дръжката на граала и зачака. Щеше да го използува като оръжие при нужда. Беше лек наистина, но затова пък практически неразрушим и много твърд.
По всичко личеше, че великаните му наоколо нямаха намерение да се уморяват скоро.
Повечето от тях бяха високи около осем фута, а някои надвишаваха и девет; огромните им мускулести торсове стигаха три фута в ширина. Телата им бяха с човешки пропорции, или поне така изглеждаше; дълга кафява или червеникава козина покриваше бялата им кожа. Не бяха окосмени колкото шимпанзетата, но бяха по-вълнести от всеки човек когото беше виждал, а той беше срещал доста космати представители от своя вид.
Но това, което ги отличаваше силно от човешкия род, бяха лицата им, изкривени от убийствена омраза и ярост. Под ниските им чела изпъкнала ръбеста кост заобикаляше очите им поотделно в кръг. Макар и да бяха колкото неговите, очите им губеха сред гигантските лица. Скулите им бяха силно изпъкнали в едната си част, като после внезапно хлътваха. Гигантските им носове им придаваха вид на островърхи маймуни.
При друга ситуация външният им вид щеше да го разсмее, но не и сега. От горилоподобните им гърди се изтръгваха ревове, които щяха да накарат и мечка гризли да се позамисли, преди да атакува. Юмруците им с размера на главата му стискаха дървени стволове с размерите на вагонни буфери. Размахваха ги здраво един към друг и когато се получеше сблъсък с нечия плът се разнасяха трясъци като при прекършване на дърво; понякога обаче се трошаха и тоягите им.
Бъртън използува момента да се огледа около себе си в слабата още предутринна светлина. Слънцето едва надзърташе над върховете от другата страна на Реката. Въздухът беше значително по-студен отколкото през миналото му преживяване на тази планета, ако не се брояха неуспешните му опити да изкатери стръмните непристъпни склонове на планината.
И в този момент един от победителите в битката се огледа за поредния противник и го съзря.
Очите му се разшириха. За секунда погледът му беше също толкова объркан, колкото и на Бъртън след пробуждането му. Вероятно до този момент не беше виждал такова същество, точно както и Бъртън виждаше такива като тях за пръв път. Но дори и така, изненадата му не трая много време. Той нададе рев, прескочи трупа на своя враг и се затича към Бъртън вдигнал брадва която можеше да умъртви и слон.
Бъртън също затича без да изпуска граала от ръката си. Изгубеше ли го, беше обречен на бавна смърт; трябваше да преживява със случайната хваната риба и бамбукови издънки.
За малко не успя. Пред него се откри свободно пространство и той се стрелна между двама великани със сплетени мишци като всеки се мъчеше да събори другия на земята, и друга двойка която се налагаше с дървените стволове. Точно когато се шмугна между тях и борците се стовариха върху него.
Скоростта му беше достатъчно голяма и те не успяха да го затиснат под себе си, но размаханата ръка на единия го удари по лявата пета. Ударът беше толкова силен, че заби крака му в земята и той рухна по очи с писък. Усети крака си като строшен, със скъсани мускулни влакна по цялата му дължина.
Но въпреки всичко се опита да си изправи и да се довлече до Реката. Един път да се добереше до нея и щеше да отплува, ако не загубеше съзнание от разкъсващата болка. Успя да подскочи два пъти на десния си крак, но на третия нещо го сграбчи отзад.
Излетя във въздуха, завъртя се, и миг преди да се устреми надолу нещото го сграбчи отново.
Нещото се оказа великанът, който го държеше на една протегната ръка разстояние от тялото си; огромният юмрук го беше сграбчил между пръстите си. Бъртън се задушаваше; ребрата му щяха да изпращят всеки момент.
Но въпреки това намери сили да замахне с граала си, който не бе изтървал. Стовари го върху гигантското рамо.
Титанът го чукна леко с каменната си брадва, все едно че гонеше муха и металният контейнер изхвърча от ръката на Бъртън.
Гигантът се ухили и сгъна ръка, за да приближи Бъртън до очите си. Бъртън тежеше сто и осемдесет фунта, но ръката на великана дори и не трепваше.
За миг Бъртън се взря право в бледосините очи на великана, заобиколени от костните кръгове. Носът му беше осеян от спукани капиляри. Устните стърчаха, не защото както му се беше сторило отначало че са дебели, а защото огромните му челюсти бяха силно изпъкнали напред.
Великанът изрева и повдигна Бъртън над главата си. Бъртън заблъска с юмруци колкото сили имаше грамадната ръка с ясното съзнание, че беше безполезно, но не искаше да умре като хванат заек. Но дори и в този момент успя да зърне някои странности, въпреки че почти цялото му съзнание беше ангажирано.
В момента на пробуждането слънцето се беше подало наполовина над планината и макар да бяха изминали само няколко минути откакто беше скочил и се впуснал в бяг, то трябваше вече да е изгряло нацяло. Но не беше; стоеше си на същото място, без да е помръднало и на милиметър.
Косият склон на равнината позволяваше да се вижда на най-малко четири мили. Каменният олтар до
