— Чух те! — изръмжа той. — Но просто не счетох за нужно да ти отговоря. Няма нищо друго освен унеса, да се озовеш далеч…
— Млъквай и слушай! — кресна Бъртън. — Етичните са поставили навсякъде хора за да ме заловят. Не мога да си позволя лукса да те оставя жив, не разбираш ли? Не мога да ти се доверя! Дори и да ми беше приятел, пак не можех да ти се доверя. Ти си наркоман!
Гьоринг се изкикоти, пристъпи до Бъртън и се опита да обвие ръце около врата му. Бъртън го отблъсна с такава сила, че Гьоринг залитна назад и се блъсна в масата, като се вкопчи в нея за да не падне.
— Това наистина е много забавно — каза Гьоринг. - Още първия ден, когато се озовах тук, един човек ме запита дали те познавам. Описа те в подробности и каза името ти. Казах му, че те познавам добре, прекалено добре даже, и че се надявам никога повече да не те видя, освен ако не се озовеш в моя власт. Каза ми да го известя, ако те видя отново. Щял да ме възнагради богато.
Бъртън действаше бързо. Отиде до Гьоринг и го сграбчи с двете си ръце. Те бяха малки и деликатни, но Гьоринг изскимтя от болка.
— Какво, да не ме убиеш още веднъж? — запита той.
— Няма, ако ми кажеш името на мъжа, който те е разпитвал за мен. В противен случай…
— Давай, убий ме — изрече Гьоринг. — И какво от това? Утре ще се събудя някъде на хиляди мили, далеч от теб.
Бъртън посочи към бамбуковото шкафче в ъгъла на колибата. Беше предположил съвсем логично, че Гьоринг съхранява там запасите си от наркотична дъвка.
— Само че няма как да я вземеш със себе си! Къде другаде ще успееш да се сдобиеш с такова количество?
— Проклет да си! — изкрещя Гьоринг и се опита да се изтръгне от хватката му и да изтича до сандъка.
— Кажи ми името му! — заповяда Бъртън. — Или ще захвърля дъвката ти в Реката!
— Агню. Роджър Агню. Спи в една колиба точно до „Ареста“.
— По-късно ще приключа и с теб — каза Бъртън и шибна с ръба на дланта си врата на Гьоринг.
Обърна се точно навреме за да зърне някакъв мъж, приклекнал до вратата на колибата. Мъжът се изправи и хукна. Бъртън затича след него; след минута се озоваха сред високите борове и дъбове на хълмовете. Беглецът изчезна във високата трева.
Бъртън забави бяга си, зърна бледо петно в здрача — бялата кожа на човека пред него — и отново хукна. Молеше се Етичният да не се самоубие веднага, защото си беше изградил план как да изтръгне информация от него, ако успееше да го зашемети само с един удар. Но трябваше първо да го залови, за да може да приложи хипнозата.
21
Колибата изникна пред погледа му точно в момента когато някакъв мъж се плъзна вътре. Бъртън заобиколи откъм страната на хълмовете и дърветата, която му даваше известно предимство с относителния си мрак. Тичаше приведен докато се добра до вратата на колибата.
Изведнъж някъде зад него се разнесе силен вик. Той мигновено се завъртя и видя Гьоринг да се приближава залитайки. Крещеше на немски на Агньо, че Бъртън е до колибата. Беше вдигнал копие в дясната си ръка и се целеше в него.
Бъртън се обърна и се хвърли върху крехката бамбукова врата. Рамото му потъна в нея и я изкърти от бамбуковите й панти. Вратата изхвърча назад и блъсна Агньо, който беше застанал точно зад нея. Бъртън се озова върху вратата, а Агньо под нея.
Бъртън се изтърколи от нея, скочи и се друсна с цялата си тежест върху изкъртената врата. Агньо изпищя и замлъкна. Бъртън отхвърли настрана вратата и видя съперника си в безсъзнание; от носа му течеше кръв. Добре! Само шумът да не привлечеше стражите и да успееше да се справи бързо с Гьоринг.
Вдигна в поглед в последния момент и в здрача на светлината от звездите зърна насочения към него дълъг и черен предмет.
Хвърли се настрани и копието се заби точно на мястото му преди секунда. Стеблото му вибрираше като опашка на гърмяща змия миг преди да атакува.
Бъртън пристъпи прага, прецени разстоянието до Гьоринг и замахна. Асегаят му се заби точно в средата на корема на германеца. Гьоринг размаха ръце, изпищя диво и падна. Бъртън метна на рамото си безсилното тяло на Агньо и го изнесе от колибата.
От „Ареста“ вече се разнасяха викове. Навсякъде се палеха факли; стражът от най-близката бойница ревеше с цяло гърло. Гьоринг се олюляваше седнал на земята и се мъчеше да изтръгне копието от раната.
Той изгледа Бъртън с провиснала челюст и изрече:
— Ти пак ме уби! Ти…
Захлупи се по лице и смъртта изгъргори в гърлото му.
Агньо дойде в съзнание с изненадваща бързина. Той се изви като змия в ръцете на Бъртън, падна на земята и хукна. За разлика от Гьоринг не вдигаше шум. Нямаше никакъв интерес да привлича вниманието на хората към себе си, дори по-малък от този на Бъртън. Това завари Бъртън абсолютно неподготвен и той за секунда застина на място с робата на беглеца в ръцете си. Понечи да я запрати на земята, но усети нещо кораво и правоъгълно в тъканта на дрехата. Прехвърли я в лявата си ръка, измъкна асегая от трупа на Гьоринг и се втурна след Агньо.
Етичният беше успял да изблъска във водата едно от бамбуковите канута. Гребеше бясно в осветените от бледата звездна светлина води, като непрекъснато обръщаше поглед назад. Бъртън издигна асегая си зад рамото и замахна. Това беше късо копие, с дебело стебло, създадено за близък бой, а не за мятане. Но то полетя право устремено точно във врата на Агньо. Етичният мигновено се изви настрани и разклати силно малкия съд. Кануто се преобърна във водата, но Агньо не изплава.
Бъртън изпсува. Така му се искаше да го залови жив, но не можеше да го остави да избяга. Възможно беше да не е успял да се свърже със своите.
Обърна се и тръгна обратно към колибата за гости. Барабаните биеха по цялото крайбрежие и хората започнаха да се стичат към „Ареста“ със запалени факли. Бъртън спря една жена и я помоли да му услужи с факлата си за малко. Тя му я подаде, но го засипа с въпроси. Отговори, че според него индианците Чоктос от другата страна на Реката атакуват. Жената забърза към сградата пред „Ареста“.
Бъртън заби острия край на дръжката на факлата в меката почва край брега и огледа дрехата, която се беше изхлузила в ръцете му от Агньо. От вътрешната страна, точно над твърдия квадрат в тъканта, имаше процеп затворен от две магнитни закопчалки, които се разкопчаха неочаквано леко. Той измъкна квадратния предмет и го огледа под светлината на факлата.
Не знаеше колко време престоя така, под колебливата и слаба светлина на пламъка, неспособен да откъсне погледа си или да се съвземе от почти парализиралото го смайване. Предметът се оказа снимка, нещо нечувано в този свят без фотоапарати. Но още по-невероятно беше, че снимката беше негова, както и фактът че беше сниман не в живота след смъртта си! Беше направена на Земята, загубена нейде сред милиардите звезди в безкрая на звездното небе и само Господ знаеше на колко светлинни години от тук.
Невероятно, невероятно! Но тя беше направена по време и на място, където той беше уверен, че никакъв фотоапарат не е бил насочван към лицето му. Мустаците му бяха премахнати с ретуш, но направилият снимката не беше положил грижа да ретушира нито фона, нито дрехите му. Бяха го снимали по някакъв чудодеен начин от кръста нагоре върху някакво парче плоска материя. Плоска ли?! Завъртя квадратчето и лицето на снимката се раздвижи. Можеше да види профила си като държеше снимката почти под прав ъгъл към себе си.
— 1848 година — промърмори той на глас. — Тогава бях на двайсет и седем години младши лейтенант в източноиндийската армия. А това са сините планини на Гоа. Трябва да са ме снимали когато се възстановявах там. Но как, за Бога? И кой? И как са успели Етичните да се докопат до нея?
Очевидно Агньо бе носил снимката в себе си като средство за разпознаването му. Вероятно и всеки един
