голяма кръгла сграда, със шеговитото прозвище „Ареста“. Там спяха официалните лица на Сивиерия.
На всяка половин миля по брега на Реката бяха разположени високи кули от бамбук. Цяла нощ върху площадките им на върха горяха насмолени факли, а до тях стражите напрегнато се взираха в нощта за нашественици.
След внимателно и продължително взиране в сенките под дърветата Бъртън се приближи до колибата, от която се разнасяха стенанията и виковете.
Дръпна настрани тревната завеса. Светлината от звездите осветяваше през отворения прозорец лицето на спящия. Бъртън остана без дъх от изненада. Познаваше много добре широкото лице и русите коси на мъжа в леглото.
Той пристъпи внимателно на пръсти. Спящият простена, замахна с ръка пред лицето си и се завъртя на другата страна. Бъртън замря за миг, след което пак продължи. Остави асегая си на пода, извади кинжала си от калъфа, и внимателно опря върха му в гърлото на заспалия мъж. Ръката му трепна; очите му се отвориха и се втренчиха в тези на Бъртън. Бъртън захлупи с дланта на другата си ръка устата му.
— Херман Гьоринг! Стой мирно и не викай! Иначе ще умреш!
Светлосините очи на Гьоринг изглеждаха тъмни в здрача, но ужасът надзърна от тях. Той потрепера и се опита да седне в леглото, но се отказа, защото кремъчния връх опря в гърлото му.
— Откога си тук? — запита Бъртън.
— Кой…? — запита Гьоринг на английски, след което очите му се отвориха още по-широко. — Ричард Бъртън? Не сънувам ли? Ти ли си това?
Бъртън долови специфичния аромат на наркотичната дъвка в дъха на Гьоринг и острия мирис на пот, който се разнасяше от постелката му. Германецът беше отслабнал страшно много от последната им среща.
— Не знам откога съм тук — каза той. — Колко е часът?
— Един час преди зазоряване приблизително. Вчера празнуваха деня на Възкресението.
— Значи съм тук от три дни. Мога ли да пийна малко вода? Гърлото ми е сухо като саркофаг.
— Нищо чудно. Ти си жив саркофаг щом вече не можеш без дъвката.
Бъртън се изправи и посочи с асегая към глинената делва върху нощната масичка от бамбук.
— Пий. Но не опитвай нищо друго.
Гьоринг се изправи бавно и залитна към масичката.
— Даже и да искам да се сбия с теб, не мога. Съвсем изтощен съм.
Отпи шумно и после взе ябълка от масата. Заръфа и после каза:
— Какво правиш тук? Мислех, че вече съм се отървал от теб.
— Първо ми отговори на въпроса и то по-бързо. Представляваш проблем който не ми харесва.
20
Гьоринг задъвка ябълката, спря, пак задъвка и после каза:
— Отде накъде? Нямам никаква власт тук и не бих могъл да ти направя нищо, даже и да исках. Обикновен гост съм. Тия хора тук са порядъчни до невъзможност; изобщо не ме безпокоят, освен когато се отбиват понякога да ме питат как съм. Макар че не знам докога ще ме търпят без да си плащам за наема.
— Не излизаш ли от колибата? — запита Бъртън. — Че кой тогава зарежда граала ти? И откъде имаш толкова много дъвка?
Гьоринг се ухили хитро.
— Имам голям запас от последното място където се подвизавах; това беше някъде на хиляда мили нагоре по Реката.
— Без съмнение си я отнел от някои нещастни роби — каза Бъртън. — Но щом си бил толкова добре, защо си избягал?
Гьоринг заплака. Сълзите запълзяха по лицето му, стекоха се по ключиците му и надолу по гърдите му; раменете му се затресоха.
— Аз… аз… трябваше да се спасявам. Не им допадах на другите. Губех позиции и влиянието си върху тях; пиех през цялото време, пушех марихуана и дъвчех наркотична дъвка. Казаха ми, че съм бил прекалено мекушав. Щяха или да ме убият, или да ме направят роб. И една нощ се измуших… откраднах лодката. Успях да се измъкна и плавах докато стигнах тук. Размених си част от запасите със Сивиър за престой от две седмици.
Бъртън изгледа с любопитство Гьоринг.
— Знаеш много добре какво се случва с човек който прекалява с дъвката — каза той. — Кошмари, халюцинации, делириуми. Пълна душевна и физическа деградация. Виждал си толкова много примери.
— На Земята бях пристрастен към морфина! — изплака Гьоринг. — Борех се и успях да надвия. Но после дойдоха лоши времена за Райха и още по-лоши за мен, защото Хитлер ме взе на мушката си. И пак се предадох!
Той прекъсна за малко и пак продължи:
— Но тук, когато се пробудих в новия си живот, в едно ново тяло, когато то изглеждаше така, сякаш имах пред себе си вечността, когато нямаше Господ в небесата или дявол в преизподнята да ме спрат, аз си помислих, че мога да правя каквото си поискам. Можех да стана още по-велик и от Фюрера! Онова нищожно парче земя, където се пробудих за пръв път, щеше да е само началото! Виждах Империята си вече да се простира на десетки хиляди мили по поречието на Реката и по двата бряга! Щях да съм владетел на поданици поне десет пъти повече от тия в сънищата на Хитлер!
Той отново заплака, после спря да отпие още няколко глътки вода, след което пъхна в устата си поредното парче дъвка. След малко лицето му се изглади и отпусна.
— Всяка нощ ме измъчваха кошмари как ми забиваш копието в корема. И всеки път когато се пробуждах, усещах корема си така, сякаш кремъчният връх ме беше пронизал целия. И тогава започнах да дъвча дъвката с надеждата да забравя болката и унижението. На първо време наистина имаше ефект. Ставах велик. Ставах владетел на света, Хитлер, Наполеон, Юлий Цезар, Александър Македонски, Чингиз Хан, всички в едно цяло. Отново бях командир на ескадрилата на смъртта на фон Рихтхофен; това бяха светли дни, най-щастливите в моя живот. Но еуфорията бързо отстъпи място на грозотата. Потънах в ада; станах свидетел как обвинявам себе си и зад обвинителя подредени милиони още. Но не себе си, а жертвите на онзи велик и славен герой, оня откачен маниак Хитлер, когото боготворях. И в чието име извърших толкова много отвратителни престъпления.
— Значи признаваш, че си бил криминален престъпник? — запита Бъртън. Това е доста по-различно от онова, което имаше обичай да ми поднасяш. Тогава твърдеше, че всичките ти действия и постъпки били оправдани, и че си бил предаден от…
Той спря внезапно, като проумя че се беше отдалечил от първоначалната си цел.
— Истинско чудо е, че в теб се е пробудила съвестта. Изглежда, че това обяснява озадачението на пуританите — защо граалите сервират наред с храната и алкохол, тютюн, марихуана и наркотична дъвка. Дъвката е капан за онези, които злоупотребяват с нея.
Той пристъпи до Гьоринг. Очите на германеца бяха полузатворени и челюстта му провиснала.
— Знаеш кой съм. Поради някои причини пътувам под псевдоним. Спомняш ли си Спрус, един от твоите роби? След твоята смърт случайно открихме, че той е един от онези, които са ни възкресили. Казваме им Етичните, поради липса на по-добро име. Гьоринг, слушаш ли ме?
Гьоринг кимна.
— Спрус се самоуби преди да измъкнем от него тайната му. Скоро след това ни посетиха и съмишлениците му и временно приспаха цялата област — най-вероятно с някакъв газ — с намерението да ме отмъкнат в Главния Си щаб, където и да се намира. Но ме изтърваха. През това време бях на търговско пътешествие по Реката. Когато се върнах, разбрах, че са търсели мен и оттогава не съм спрял. Гьоринг, чуваш ли ме?
Бъртън го зашлеви здраво по бузата.
— Ах! — извика Гьоринг и залитна назад като притисна лицето си с длан. Очите му бяха широко отворени, а чертите разкривени.
