отблъскващи и ние станахме добри приятели. Той не мой нак като теб, но е след теб. Ще остана при него.
Той пристъпи към Бъртън, сграбчи го в мечешката си прегръдка, която му изкара въздуха и го пусна, стисна ръце с всички, накара ги да подскочат от болка, после се обърна и се отдалечи клатушкайки се.
Руак се обади като придържаше парализираната си ръка с другата:
— Правиш много голяма грешка, Бъртън. Не знаеш ли, че можеш и хиляда години да плаваш по Реката, и пак да си на същото разстояние от изворите й? Аз реших да остана. Моят народ има нужда от мен. А и освен това Спрус беше пределно ясен, че ние трябва да се стремим към духовно усъвършенствуване, а не да воюваме с Тези, които са ни дарили този шанс.
Зъбите на Бъртън се бялнаха сред тъмното му лице. Той замахна с граала сякаш беше меч.
— И на Земята никой не ме е питал дали съм искал да се раждам. Нямам намерение да се подчинявам на когото и да било! Искам да стигна до началото на Реката! А даже и да не успея, поне ще се повеселя и ще науча маса нови неща!
През това време хората вече бяха почнали да излизат от колибите си като се прозяваха и търкаха подпухналите си очи. Руак не им обърна никакво внимание; погледът му не се отделяше от лодката, която отплаваше със стегнати платна срещу вятъра нагоре по Реката. Бъртън беше на кормилото; той се обърна и размаха за сбогом граала си, който отрази в хиляди отблясъци изгряващото слънце.
Руак си помисли, че принудата да тръгне така внезапно сигурно беше преизпълнила с въодушевление душата на Бъртън. Сега вече можеше с чиста съвест да зареже непосилните си задължения по управлението на малката държава и да даде простор на волята си. Навярно го очакваха най-големите му приключения.
— Сигурно е за хубаво — промърмори си Руак. — Човек намира покой и на път, и у дома. Зависи от него. Аз пък през това време ще направя като онзи герой на Волтер — как му беше името? Май взех вече да забравям Земята — ще си обработвам градината.
Загледа се с някакво странно желание в очите след Бъртън.
— Кой знае, може някой ден да се сблъска и със самия Волтер.
Въздъхна и после се усмихна.
— Пък може и аз да имам късмет и някой ден да цъфне и в моята градина.
19
— Ненавиждам те, Херман Гьоринг!
Гласът се извиси и после се стопи сякаш отнесен от вятъра.
Макар и в апогея на хипнотичното си състояние Ричард Франсис Бъртън съзнаваше, че сънува. Но беше безпомощен да го промени.
Първият сън се завърна.
Виденията бяха неясни и изолирани. Проблясък от тялото му в неизбродната камера с плаващи тела; още един проблясък от безименни тъмничари, които го хващаха и отново го приспиваха; и накрая трети проблясък от съня който беше сънувал точно преди да се пробуди върху тревата на брега.
Господ — един красив старец с дрехите на джентълмен от викторианската епоха — го ръгаше в ребрата със железния си бастун, като му втълпяваше, че бил длъжен за плътта.
— Какво? Каква плът? — запита замаян Бъртън със смътното съзнание, че сънува. Не можа да чуе думите си в съня.
— Плащай! — изрече Господ.
Лицето му се размаза и после постепенно придоби чертите на Бъртън.
В онзи сън преди пет години Господ бе премълчал въпроса му. Сега проговори:
— Не ме карай да съжалявам, че съм те възкресил, глупако! Не можеш да си представиш колко ми струваше да ти дам втори шанс, на теб и на всички останали нещастници.
— Втори шанс за какво? — запита Бъртън.
Почувствува страх пред отговора който можеше да последва. Обзе го огромно облекчение когато Господ премълча и този път. Господ Всемогъщият. Едва сега Бъртън видя, че едното око на Яхве-Один го нямаше отвътре надзъртаха пламъците на ада. И той изчезна; не, не изчезна, но се превърна във висока сива кула с форма на цилиндър, изваяна от сивата мъгла сред морския грохот.
— Граалът!
Той отново видя човека, който му беше казал за Големия Граал. Този мъж го беше чул от друг, онзи пък от жена, тя пък… и нямаше край. Големият Граал беше една от легендите разказвана сред милиардите човешки същества обитаващи крайречния свят — Реката, която се гънеше като змия по планетата от полюс до полюс, извираше от недостъпността и се вливаше в неизвестността.
Някакъв човек, съвременен или първобитен, беше успял да се изкачи през планините до Северния Полюс. И бе успял да зърне Големия Граал, Тъмната Кула, Мрачния Замък миг преди да политне в бездната. Или преди да го блъснат. Бе полетял надолу и паднал в морето, където намерил смъртта си. След което този съвременен или първобитен човек се събудил отново край Реката. С което доказал, че тук смъртта не е вечна, макар жилото й да било все така остро.
Разказал видението си и разказът му плъзнал по поречието на Реката по-бързо и от най-бързоходната платноходка.
И това бе придало сили на Ричард Франсис Бъртън, вечен пилигрим и скитник, да се устреми към бастионите на Големия Граал. Щеше да разкрие съкровената тайна на възкресението и на тази планета, защото беше убеден, че Съществата, преобразили околния свят, бяха построили и тази кула.
— Умри, Херман Гьоринг! Умри и ме остави на мира! — изкрещя мъжки глас на немски.
Бъртън отвори очи. Виждаше само бледия блясък на безчетните звезди върху небосклона през отворения прозорец на бамбуковата колиба.
Отклони очи към неясните силуети на черни предмети в стаята и видя, че Питър Фрайгейт и Логу спяха върху постелките си до противоположната стена. Извърна глава към бялата роба с размери на одеяло под която се беше сгушила Алиса. Бялото петно на лицето й беше обърнато към него, а тъмната маса на косата й се беше разпиляла върху пода до постелката й.
Вечерта на деня, в който бяха отплавали толкова набързо по Реката, акостираха на дружески бряг. Малката държавица Сивиерия се обитаваше предимно от англичани от шестнайсети век, макар че техният водач беше американец живял в края на осемнайсетия и началото на деветнайсетия век. Основателят на „загубения щат“ на Франклин по-късно наречен Тенеси, бе приветствувал с добре дошли Бъртън и групата му. Казваше се Джон Сивиър.
Сивиър и хората му не приемаха робството и нямаха принцип да задържат гостите си повече, отколкото те желаеха. Сивиър ги беше поканил на парти след като им разреши да заредят граалите си и да се нахранят. Празнуваха Деня на Възкресението; след това ги съпроводи до постройките за гости.
Бъртън от край време се славеше с лекия си сън, а тая вечер специално сънят изобщо не му вървеше. Останалите вече бяха заспали дълбоко или хъркаха, а очите му продължаваха да не се затварят. И след някакъв безкраен сън се беше пробудил чувайки гласа преплел се в сънищата му.
Херман Гьоринг, помисли си Бъртън. Той беше убил Гьоринг, за да възкръсне някъде по бреговете на безкрайната Река. Беше ли наистина човекът, който стенеше и викаше в съседната колиба, пострадал от Гьоринг, на Земята или в някоя речна долина?
Бъртън отхвърли черното одеяло, като се изправи светкавично и безшумно на крака. Облече роба с магнитни копчета, закопча колана си от човешка кожа и провери дали калъфът, който също беше от човешка кожа, съдържа кремъчния кинжал. Излезе от колибата с асегая си в ръка, късо копие от твърдо дърво с кремъчен наконечник.
Безлунното небе излъчваше светлина колкото земното при пълнолуние. Яркото множество от пъстри звезди и бледите облаци космически газ прогонваха тъмнината.
Колибите за гости бяха разположени на миля и половина от Реката върху втората редица хълмове която обграждаше равнината. Бяха седем на брой, с по една стая, покриви от пресовани листа и бамбукови стени. В далечината се виждаха и други колиби намерили подслон под грамадните клони на железните дървета, гигантските борове или дъбове. На половин миля от тях, кацнала на върха на висок хълм, се намираше
