Патриот

Добри ЧинтуловПатриот

Отколе слънцето заседна,
настана нощна тишина
и зад гората близоседна
погледна пълната луна.

Тя със зарите си огряла
върху зелената трева,
дружина вярна там седяла
с войвода патушна глава.

Прохладен извор там извира
като на огън варево,
а сянка длъгнеста простира
зелено буково дърво.

Войвода дума на дружина:
почакайте под този бук,
за малко време ще замина,
че пак ще ви намеря тук.

И стана той самси тогава,
на рамо пушка си качи,
на пояс револвер запава
и мигом се отдалечи.

Върви той бърже през гората,
минава много трапища
и се прехвърля през водата
в дълбоките им долища.

А по стръмнините нагоре
пъхти и в огън цял гори,
най-сетне с божията воля
достигна сини канари.

На върха веч като достигна,
да си почине той седна,
към юг очите си издигна
и видя родна си страна.

Открил е бащино огнище,
градът, във който се родил:
где се научи, за да ище
на нежна майка поглед мил.

Нещастний във години млади
какви е претърпял беди!
Какво не стори, що не даде,
догде да се освободи.

В ръце хайдушки е изпадал,
нуждал се гладен да стои,
в градски тъмници е страдал,
железни влачил букаи.

Защо? Защото се увличал
нещастните да отърве,
без да го викат, самси тичал,
за да им помощ подаде.

Но времето се променява,
светът еднакъв не стои,
дъждът за всички превалява
и под небесата пои.

Като присъдбата изпълне,
свободен вече той стана,
да мисли кой път да прегърне
във мила бащина страна.

Обиден мъченик тогава,
мъчителите намрази,
се мисли, колчем ляга, става,
как може да ги порази.

Дружина вярна той събира,
на волята си ги склони
и времето без да простира,
реши се да се подиви,